Дигитален архив - Допълнителни материали

Джорджо Стрелер: Моят Голдони

 

Голдони – авторът и човекът, е сред редките примери за драматург, който е преоткрит не от критиците или академичната общност, а от самия театър. Това стана възможно с жестове на любов и отдаденост, благодарение първо на постановките на Лукино Висконти, а по-късно на моите и тези на Луиджи Скуарцина, Джанфранко Де Босио, Марио Мисироли и Лука Ронкони.

Струва ми се съвсем закономерно, че се случи именно така. Сцената е онова място, на което животът на Голдони се е разиграл и извисил. Днес зрители и специалисти наравно се стичат на представления по негови пиеси. Това са зрители, които не са знаели нищо за Голдони или, ако са чували за него, то те го свързват със спомени от ученическите си години или с някоя училищна постановка. Това е, защото Голдони бе премахнат от часовете по италианска литература и, ако биваше споменат, то за него се говореше като за незначителен веселяк, написал една-две комедии. Без съмнение остава обаче, че за великите автори ние винаги сме склонни да изграждаме собствена представа и индивидуален прочит. Той, разбира се, не обезсмисля нито театралната история, нито пък историята на техния живот.

Аз лично имам един свой Голдони: той е човек, изживял живота си в театъра, но все пак е успял да запази жива дълбоката връзка между истинската театралност и живота. Сещам се за „Суматоха в Киоца“ или „Ил Кампиело: Венецианска комедия“ – обикновени истории, които са и правдиви, и възможни. В тях авторът улавя човешките взаимоотношения „отвътре“. И той постига това с намек за конфликт, агресия и двойственост, които винаги присъстват в живота ни. Докато успешно направлява нашите емоции, той превръща творбата си в метафора за света – само истинският поет умее това. Моят Голдони е изключително човешки – той е неспособен да надмогне злото, тъмата и вътрешната празнотата, които вчера, както и днес, тегнат върху театъра като някакво наказание. Това е човек, който е живял живота си „вътре“ в действителността на своето време с една особена сладост, но не е останал без тежки моменти и безразсъдства. Той живее в исторически период, който преминава през собствения си залез. Именно поради това откриваме, че човешката усмивка на Голдони е често не угодническа, а критична. Не само към човешките недостатъци на персонажите; тя е  дълбоко критична към отношенията, които вижда в едно общество, преминаващо през радикална промяна, както и към игрите, които отмиращата и зараждащата се класа разиграват.

Голдони веднъж отбелязва: „Аз изучих два наръчника за живота чрез моите две книги: „Светът“ и „Театърът“. Това твърдение несъмнено ни дава ясна представа за живота на автора. Дори двеста години по-късно все още сме длъжни да търсим истината за него поради многобройните подвеждащи биографии, критически и академични трудове. Светът на Голдони е наситен с хора, автентичен живот и човешки отношения. Той изобразява истинския свят в движението на хор от действия и реакции.

Неговият театър, от друга страна, е артистичен и професионален избор. Той отразява начина, по който Голдони желае да общува със заобикалящия го свят – за него светът и театърът съставляват едно единство на намерения и цели. Голяма част от драматургията му е наистина удивителна, доколкото тя превръща реалността в неподражаема поезия, лирическа фуга (най-висшата полифонична форма – бел. прев.) на любовта, която изказва истини за човечеството. Това остава най-изящната представа за театъра на Голдони. Така това, което в миналото е оприличавано само на забава, музика и развлечение, ние днес възприемаме за непреклонен стил, свидетелство за една епоха и нейните обичаи, търсене и откриване на човечността, която надделява в пиесите му заедно с усещането за сладост и безгрижие. При него присъства непрекъснат обмен между светло и тъмно, между думи и тишина, който трябва да ни възпре да го ограничаваме в клишето на комичното и нелепото. Историята на живота на Голдони е историята на човек на театъра. Следователно, тя е обществена история. Живот, живян като ежедневен спектакъл, а в последствие превърнат в зрелище. Същевременно е тайна история с човешки сенки и множество тежки житейски моменти. Това е история на провала, тихите сълзи и успеха, дори и ако неговата преходна природа да му е донесла оскъдно щастие.

Моят Голдони е нежен и очарован съзерцател на жените, изпитващ страхопочитание от тяхната земност, тяхната жизненост и умението им да виждат нещата ясно, такива каквито са. Той не е феминистки писател, но определени персонажи като Мирандолина, Джиакинта и Бетина разколебават дълбоко вкоренената в тогавашното общество идея, че жените трябва да бъдат подчинени на мъжете. В живота му, когато „черната мъгла“ (неговите чести депресивни епизоди) се вдигнела, жените възбуждали интереса му. Предпочитал брюнетки, женствени, остроумни и чувствени жени. От мемоарите му научваме за аферите му с актриси, с които работил, като Теодора, Марлиани и Бресциани – дори и никога да не предава обичта и доверието на Николета, неговата търпелива и самоотвержена съпруга.

Моят Голдони е човек, заобиколен от врагове. Те били многобройни, както винаги се случва с тези, които искат да донесат промяна. Неговият смъртен враг – Карло Гоци, бил благороден, изискан и много умен мъж. В разгара на борбата между две напълно противоположни разбирания за живота и театъра, Голдони обръща гръб на всичко. Той напуска Венеция, Гоци, враждите и заминава в Париж. Като човек не успява да издържи на напрежението; като артист той триумфира, пишейки едни от най-добрите си произведения по време на спора около находчивите „приказки“ на аристократичния Гоци. И в едно действие на „Суматоха в Киоца“ успява да унищожи цялото благородство и култура на своя съперник. Днес, този човек, който умира сам и мизерстващ в Париж, заслужава истинско признание.

За да постигнем това, са нужни категорични и съзнателни постановки на неговите пиеси. Не такива, които са безсмислено критични или пък бездушно формалистки, а прочити, които успяват да пресъздадат дори малко от изключително специфичния театрален език на Голдони. Днес виждаме, че те не са широко разпространени в Европа и ние следва да му отдадем повече внимание, уважение и любов. Бих искал да завърша с цитат на автора: „Туй, що е най-просто и естествено, покорява човешките сърца.“

Нека това стои като предупреждение за нас и за театъра, когато се опитваме да изразим реалността на този потънал в хаос свят. Това е смисълът на неговия труд като драматург и режисьор, влюбен в театъра, и на всички тези, които са вдъхвали живот на пиесите му.

Джорджо Стрелер

Текстът е любезно предоставен от „Пиколо Театро“.

Превод: Пламен Харманджиев

Facebook
Twitter

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox