“Аудиенцията”

Ина Божидарова / По театралните сцени

HOMO LUDENS 17/2014

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/%D0%B0%D1%83%D0%B4%D0%B8%D0%B5%D0%BD%D1%86%D0%B8%D1%8F%D1%82%D0%B0/
Twitter

автор Питър Морган, режисьор Стивън Долдри, сценография Боб Кроули

участват: Хелън Мирън, Джефри Бийвърс, Пол Ритър, Едуард Фокс, Ричард МакКаби, Нел Уилямс,  Шарлот Мур, Натаниел Паркър, Майкъл Елуин, Хайдн Гуин,  Дейвид Пърт, Руфъс Райт и др.

премиера на 15.02.2013 в „Гилгуд тиътър“ – Лондон,

продукция на NT Live, излъчена на  13.06.2013

 

„Аудиенцията“ e поредният спектакъл в глобалната програма на Британският национален театър – National Theatre Live, която се излъчва у нас вече втора година. Уникалният шанс да се наслаждаваме на спектаклите на Националния театър в Лондон ни е предоставен благодарение на Британския съвет и Cinema City, в партньорство с програма „Световен театър в София” на Международен театрален фестивал „Варненско лято” и Столична община, с медийното партньорство на безплатния културен гайд „Програмата” и Българската национална телевизия.

Този път излъчването беше директно от сцената на Gielgud Theatre в Лондонския West End в София, Пловдив, Бургас, Стара Загора и Русе.

Спектакълът заслужава специално внимание по няколко причини. Той ни дава възможност за първи път да видим актьорското изпълнение на актриса като Хелън Мирън, която до сега познаваме само от кино и телевизионния екран. Да бъдеш свидетел на театралното превъплъщение на Мирън в ролята на кралица Елизабет ІІ, за филмовото си изпълнение на която вече е наградена с Оскар, е истинско събитие. Екранът, разбира се, не е сцената и контактът не е истински живият, както в театралната зала, но въздействието от актьорската игра и сценичния живот държат зрителя в плен на спектакъла.

Събитие е присъствието на режисьора Стивън Долдри, който също познаваме от големия екран. „Били Елиът”, „Часовете”, „Четецът” са част от филмите му, награждавани нееднократно. Театралната кариера на режисьора далеч предхожда филмовите му успехи. Стивън Долдри е артистичен директор на Gate Theatre (1989–92)  и Royal Court Theatre (1992–1998) в Лондон. Тласъкът, който дава на тези театри, се отбелязва преди всичко с отварянето на сцените им за най-новата английска драматургия, както и с поканите му към европейски и световни драматурзи. С неговото активно участие Royal Court Theatre се превръща в школа за новото поколение драматурзи и режисьори на английската сцена. Историята на театъра ще запомни постановката му „Инспекторът идва” от Дж. Пристли и творческото му сътрудничество с драматурзи като Керил Чърчил, Пинтър и др.

Срещата с драматурга и сценарист Питър Морган е другото събитие на спектакъла. Той е автор на редица пиеси и киносценарии. „Аудиенцията” е своеобразно продължение на работата му със същия екип (Долдри, Милън), създал филма „Кралицата”, награден с Оскар за екранно превъплъщение на Хелън Мирън в ролята на английската кралица.

Идеята на автора е да проследи протоколния контакт на британската кралица с политическото управление на Обединеното кралство, по-специално с премиерите на страната, от идването й на престола до днес. Това прави спектакъла едновременно исторически,  актуален и забавен. Той не предполага дълбоки идейни прозрения, нито театрални открития. Намерението на екипа е да даде един съвременен поглед върху кралската особа в доста непозната светлина. Действието проследява частната аудиенция на кралицата с дванадесет английски министър-председатели, проведена в Бъкингамския дворец и шотландската й резиденция. Съдържанието на тези срещи винаги е оставало обвито в тайна. С „Аудиенцията” Питър Морган дръзва да наруши това мълчание, като с въображаеми диалози изгражда взаимоотношения между най-важните политически фигури на Обединеното кралство от Уинстън Чърчил до Дейвид Камеран с кралския двор от 1957 г. до днес. Действието е построено мозаечно от непоследователни във времето части от живота на Елизабет ІІ, затворени в краткото време на аудиенцията, които я показват в различни възрасти – от младостта до старостта. Забележителното преимущество на текста е умелото боравене с диалога и добре дозираното чувство за хумор с парадоксални, неочаквани обрати.

Стивън Долдри майсторски разработва английския дух в текста чрез иронизирането на мисленето и политическия жест, характерен за различните партийни лидери. Индивидуализацията им е по-скоро по посока на психологическата портретизация, която деликатно наслоява пристрастията и симпатиите на кралската особа към представителите на Даунинг стрийт. По-често именно човешкото достойнство и личното обаяние се оказват по-силни от политическите позиции или социалните йерархии.

Динамиката на действието се поддържа с премерено чувство за ритъм и емоционален градус. Диалогичните сцени на Елизабет ІІ с премиерите се редуват с вътрешните й диалози. Раздвоението на образа й с въвличането на детето и младата девойка създава усещане за „достоверност” и човешка индивидуалност на кралската особа. Умело проследените паралели между израстването, „опитомяването”  и узряването на кралицата с реалните събития и промени в живота й придават дълбочина и драматизъм на персонажа, виртуозно изпълнен от Хелън Мирън.

Личните моменти от живота на кралицата много често са директно обвързани с политическия живот на страната. Началото на сценичното действие е аудиенцията й през 1995 г. с Джон Мейджър (Пол Ритер), след което се връща към следвоенните години с Уинстън Чърчил. Все още твърде неуверена в онова, което й предстои, Елизабет се опитва да защитава правото си на жена и майка, като иска да запази името на съпруга си като фамилно. Мирън почти по детски спори с възрастния изпитан политик. Аргументите й се блъскат в стената на любезната почтителност на железния мъж Чърчил в изпълнението на Едуард Фокс. Това въведение е последвано от детските преживявания на бъдещата кралица, белязани със самотата на преждевременното порастване. Гувернантката е единствената й връзка със света извън стените на дома, единственото по-свободно човешко отношение. Тази линия е деликатно поднесена от малката изпълнителка (Нел Уилямс) и шотландската й възпитателка (Бобо МакДоналд), с носталгия към красотата и волността в Шотландия. Не случайно тя остава любимото място на Елизабет до днес.

В останалите срещи преминават сенките на Суецката криза, разногласията в Общността на нациите, политическите кризи по времето на Маргарет Тачър в талантливото изпълнение на Хайдън Гуин, семейната трагедия с принцеса Даяна, до коментарите на Камерън за съвременна Европа. Отношенията на премиерите с кралицата са разположени в широки емоционалните граници – от  мълчаливо отхвърляне, безразличие и иронично пренебрежение до човешката топлота. Повечето от диалозите са изпъстрени с иронична игра и остроумни подмятания. Хелън Мирън изгражда зрелия образ на кралицата като проницателна, толерантна и израснала до мъдростта на самоиронията жена.  Потвърждение на това е фразата, с която сама определя ролята си в политическото развитие на страната: „пощенска марка с пулс”.

Промените на сцените се изпълняват с невероятен професионализъм и бързина. Преобразяването на  актрисата от 25-годишна млада жена до застаряваща дама и старица е с почти магически ефект. Пиесата звучи почти като монодрама – редуващи се сцени на една актриса с различни персонажи, което изисква изключителна актьорска пластичност, издръжливост и разбира се, най-вече голям талант, какъвто Хелън Мирън притежава в изобилие. Зрителят е завладян от многообразната палитра на психологическия й рисунък, с който изненадва, разсмива, затрогва или отстранява до степен да забрави, че това е актрисата, а не обаятелно превъплъщение на английската Елизабет ІІ. Доколко този образ възвисява или накърнява различните представи за прототипа е отделен въпрос, който английската публика може да дискутира много по-адекватно от нас, останалата публика. Същите въпроси възникват и що се отнася до политическата „коректност” или „достоверност” към останалите прототипи на персонажите, повечето от които още живи. В този смисъл авторите на спектакъла могат да бъдат „упрекнати” в спекулативна игра с действителни фигури и събития. Отговорът на Питър Морган е добре познатият – всички диалози и портрети са измислени, те са резултат на играта на въображението му с онова, което всички знаят от архивите и медиите.

Сцената, с почти постоянен декор, илюстрира устойчивостта на кралската институция, която остава непроменена през всичките години на политически колизии и промени.  Патетичният тон на главния придворен (Джефри Бийвърс), с който описва помещението за аудиенция, в което единствената, при това не най-удачна, промяна е претапицирането на стола за посетители въвежда ироничния тон още в самото начало на спектакъла. Единствената сценична промяна е пренасянето на действието в Шотландската резиденция на кралицата. Въведението към нея отново е с описанието на придворния, което затваря промяната само в географското място, но не и в духа на живеене. Като любимо място на кралицата, то е и арена на по-близките отношения, които се пораждат между нея и Харолд Уилсън (Ричард МакКаби). Една от най-въздействащите сцени на спектакъла, блестящо режисьорски решена и още по-бляскаво изпълнена от актьорския дует Хелън Мирън – Ричард МакКаби, в ролята на Уилсън.

Отзивите за спектакъла на английската критика не са еднозначни – от възторжени до сдържано одобрителни. Единодушни са по отношение на актьорските превъплъщения на Хелън Мирън и Ричард МакКаби, които получават наградата „Оливие” 2013 за ролите си в спектакъла. Очакванията към творчески екип с репутацията на създателите на „Аудиенцията” винаги са огромни. Резултатът – комерсиален спектакъл от висока класа, интелектуално и емоционално удоволствие, умно замислено и талантливо изпълнено – може да бъде дискутиран, но не можеш да не му се насладиш. И оставаш в очакване на следващия спектакъл по програмата National Theatre Live.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox