Ана Вълчанова: В ТЕАТЪРА МЕ ЗАДЪРЖА ВЪЗМОЖНОСТТА ДА ЖИВЕЯ ПО-ИСТИНСКИ

Деница Езекиева / Личности

HOMO LUDENS 19/2016

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/ana-valchanova-v-teatara-me-zadarja-vazmojnostta-da-jiveia-po-istinski/
Twitter

Актьорският път на Ана Вълчанова започва през 1990 г. в  Театър „София“ веднага след завършването ѝ на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“. През 2014 г. Ана Вълчанова работи за първи път с режисьора Марий Росен в независимата продукция „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени” от Пол Зиндел. Ролята ѝ на Беатрис е онази актьорска точка, в която изпълнението, на ръба на емоции и енергии, се превръща в център на едно общо преживяване. За нея Ана Вълчанова получава наградата „Икар“ 2015 на САБ за най-добра женска роля, а Марий Росен е отличен за режисура.

 

Деница Езекиева: Ролята на Беатрис образува център в представлението на режисьора Марий Росен „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени” и тя се оказва ключова за вашата кариера. Как подходихте към нея в началото? Какъв беше пътят, който извървяхте заедно с режисьора и екипа?

Ана Вълчанова: Ако говорим за извървян път, парадоксално, но това е най-краткият ми път към една роля в моята кариера. По стечение на обстоятелствата моята поява в това представление бе на репетиционния му финал, след като то беше почти готово. Марий Росен ми даде около четири дни да науча текста, а след това се видяхме отново. Особено впечатление ми направи свършената до този момент режисьорска работа. Разказа ми представлението, изигра ми го и аз така го видях. Бях неговият първи зрител. Естествено, повярвах на всичко, което той ми представи. А репетициите след това с останалите актьори бяха около две седмици. Това е неочаквано кратък срок както за мен, така и по начало за стандартите в театъра. Но вдъхновяващото в случая беше режисьорската основа, завършена до последния детайл. Ако ме питахте: как достигахте, как осъзнавахте ролята? – не бих могла да отговоря с друго, освен с „не знам”. Всичко беше толкова интензивно, сгъстено и нереално бързо, като насън. Нов контекст за мен се оказа и липсващият театър като място и среда за работа. Имахме целия си ден, репетирахме колкото можем, доколкото издържим. Не сме имали ограничения и всъщност не съм имала и време да осъзная какво се случва, да споря, да се съмнявам, да не приемам решения. На фона на цялото ми незнание какво точно се случва и крайната ситуация, Марий бе много търпелив и разбиращ. В този момент от живота си аз вече бях спряла да мечтая, че подобна роля може да ми се случи. От години не бях попадала в актьорска ситуация, която същински да ме вълнува, да ме плаши, да ме провокира. Страхувах се от обема на тази роля, от високия ѝ таван. Около година по-рано гледах едно представление на Марий, което силно ме впечатли – „Смъртта и момичето”[1].  Дълго мислих върху него, върху режисьорската работа, върху неговата среда и ситуацията му. Така че когато Марий ми се обади, особено ме развълнува и веднага приех. Вероятно не само за мен, но и за повечето актьори добрите роли се постигат, благодарение на талантлив, взискателен и непримирим режисьор.

Деница Езекиева: Във „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени” има няколко съществени пространствени особености, с които трябва да се справите. Как се развиваше ролята на Беатрис с оглед на необичайното, несценично пространство?

Ана Вълчанова: Намирам липсващата сцена за плюс, за качество на средата. Тук нямаш възможност да се разсееш, да си почиваш. Приемаме, че това „ничие” пространство е нашата обща къща – тъмната бивша зарзаватчийница, пълна със стари вещи. Интересно, но тази обща къща е част от подготвителния етап и на актьорската ни работа преди всеки спектакъл. Събираме се около обяд и с целия екип (актьори, сценографи, режисьор, композитор) започваме да чистим пространството, да подреждаме интериора на дома. И както може би вече подозирате, тук и творческата, и техническата работа се правят от едни и същи хора. От дългата работа в репертоарни театри мога да кажа, че съпътстващият технически персонал в много малка степен е истински мотивиран да участва в процеса и в резултата на едно представление. От този опит съм се научила винаги да проверявам декора, реквизита, костюма. Но тук усетих как всичко това, което ни заобикаля, става още по-наше.

Деница Езекиева: Тази среда е предизвикателство и за публиката. Какво е вашето усещане за зрителите, как протича срещата Ви с тях?

Ана Вълчанова: Някой път е среща, друг път е битка. Има една неприлична близост с публиката и реакциите ѝ. Дори нарушаването на границите на личното ти пространство е търсено като ефект. Прекомерната интимност подлага на изпитание и моето възприятие. Много по-трудно и плашещо е. Без „четвъртата стена“ срещата с неподправената реакция на публиката понякога е смразяваща. Налагам си непрекъснато да забравя това, да се отделя от спомена за погледите на хората, от това, че ги чувам и усещам. Да, за първи път си налагам специално поведение – игнориращо, самонадеяно, каквото, уви, не ми е присъщо. При срещите с публиката във „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени“ не спирам да се учудвам, че има разстроени и просълзени зрители. A за мен, странно, представлението е естетически жест. Така го възприех първоначално при разказа на Марий, а и така го изпълнявам. Реалност, която през хиперболата се превръща в жест. Тази хиперреална среда неусетно се превръща в условна. Видях как се извървява този път в „Смъртта и момичето“. От неудобството, че си воайор на един чужд живот, стигаш до усещането, че политаш. За мен този тип театър е страшно жизнен и пълнокръвен. В „Лунните невени“ със същия код, преминавайки през напълно натуралистични обстоятелства, се надявам да се докосваме, макар и с върха на пръстите си, до облаците. Ето защо чувството ми е съвсем различно от клаустрофобичния, сумрачен дом на семейството. Всеки път сбъдвам една много лична артистична радост. Вероятно за мнозина отстрани изглежда изтощително, но усещането ми по време на изпълнението е освобождаващо. Само тук имам възможност да дам воля на диви енергии у мен, по-стихийни от тези, които ежедневният живот би могъл да понесе. Ако има нещо, което да ме задържа в театъра, то това е да живея по-истински, по-вълнуващо, понякога и по-смислено. Затова часовете преди началото на представлението са много по-страшни от самото представление. С години търсех най-работещата за мен техника за концентрация. В крайна сметка открих нещо просто, а то е, да се съсредоточа изцяло в началната точка. Онова, с което излизам на сцената. За „Лунните невени” това е обстоятелството, че е сутрин, че денят предстои, че е топло или студено, едни както виждате, съвсем битови, конкретни неща.

Деница Езекиева: В тази игра между хиперреалност и условност ли е възможно постигането на тези широки диапазони в актьорската игра?

Ана Вълчанова: Имам една тайна теория – може да ви прозвучи и крайно, и еретично. Смятам, че актрисите в българския театър са много по-склонни към крайности, към метафорично разголване, към рискови ситуации. Дали заради особеностите на средата, в която живеем, но мисля, че много от добрите ни актьори мъже стигат до един предел, след който, поради липса на дързост, се хващат за добрата стара техника. Не съм аз човекът, който може и трябва да каже какво постигам в тази роля. Ако на някой му въздейства онова, което правя, то се дължи изцяло на режисурата. Аз просто се опитвам да ѝ се подчиня. Марий винаги ме усеща, казва ми, че ставам ловка. Това не ми е приятно, но аз му вярвам. Много силно му вярвам. Този коректив ми е изключително необходим. Усетът му за ситуацията и актьорите, чувстителността му към средата и хората оказват влияние върху всички нас. Всички негативи на работата по независим проект всъщност са и нейните най-големи позитиви – ти си програматор, връзки с обществеността, продавач на билети, директор и хигиенист. Никой за нищо не ни е виновен. Победите и провалите са си наши.

Деница Езекиева: Разкажете повече за срещата ви с Иржи Менцел – един различен за театралната ни ситуация режисьор. Какви бяха предизвикателствата и подводните камъни с него?

Ана Вълчанова: Първата ми среща с Менцел бе в представлението „Машинописци“ в Театър „Сълза и смях“. Първото чувство, което изпитах, разбира се, бе страхът от сблъсъка на всичко онова, в което сме школувани в Академията, и методите на Менцел. Всъщност методите въобще не бяха различни. И това беше успокояващо. Този световноизвестен европейски режисьор не създава режисьорски фантасмагории в театъра. Бих го определила дори и като аскетичен откъм сценични средства, защото неговият основен фокус е актьорският театър. След премиерата на „Вечеря за тъпаци“ в Сатиричния театър видях доста медийни писания, съдържащи следната мисъл: „Актьорите играят много добре, но за какво беше Иржи Менцел?“. Трябва нищо да не разбираш от театър, за да напишеш подобно нещо. Менцел беше разработил предварително целия мизансцен, всички геговете и математически прецизно разработени актьорски партитури, изчислени бяха и реакциите на публиката. Така че ако разменим репликата с жеста или обратното, гегът се разпада, публиката ни наказва, а Менцел се усмихва лукаво. Помня и една негова реплика – в комедията няма отрицателни персонажи. Запомних я, дали я спазвам…

Деница Езекиева: Какво се променяше в отношението и нагласата ви към актьорската работа и методите на изпълнение с годините и работата с разнородни режисьорски стилове?

Ана Вълчанова: Чак пък стилове! През цялото време, прекарано в театъра от началото на 90-те години до сега, за съжаление съм работила с огромен брой посредствени режисьори, малцина са добрите. В този смисъл аз съм една още млада актриса, която мечтае да се срещне и работи с някои от големите имена в режисурата у нас. Но може би това никога няма да се случи, така че ми е трудно да отговоря. Имало е много, много моменти в работата ми, в които като актьор е трябвало да се спасявам, за да изляза с чест от провала. Ако въобще е възможно. Бих определила това чувство като да нямаш почва под краката си. Още по-неприятно е да си част от ситуация, в която си по-ентусиазиран, дори по-подготвен от режисьора. Такава позиция не ми дава самочувствие. В нашия театър тези обстоятелства бяха създадени до голяма степен от директорите на театрите, като повечето от тях избягват да рискуват с нови имена или трудни заглавия. Предпочитат да поддържат една сигурна, но посредствена дейност, която не води до никъде. Попадайки в подобен клаустрофобичен цикъл, актьорът може никога да не успее да излезе и просто да се удави. Аз искам да имам спасителен пояс, но така и не успях да се преодолея, да отида при определен човек и да му кажа, че искам да ме избере за роля. Възпитанието и отношението ми е такова, уви.

Деница Езекиева: В тази връзка „Влиянието на гама-лъчите върху лунните невени” ви откри след дълъг период на затъмнение.

Ана Вълчанова: След премиерата срещах отношение на зрители и медии, които твърдяха, че от години не играя на сцена, а всъщност не е така. Колкото и да е болезнено, трябваше да приема, че аз не съществувах театрално. Сега като че ли съм отново жива. До кога? Не се знае.

 

Октомври 2015

[1] Става въпрос за представлението „Смъртта и момичето“ от Ариел Дорфман, което Марий Росен реализира в софийски апартамент. Премиера: 17 ноември 2013.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox