Анастасия Събева: Иска ми се представленията, които създавам да одухотворяват зрителите

Румяна Николова / Личности

HOMO LUDENS 22/2019

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/anastasiya-sbeva-iska-mi-se-predstavleniyata-koito-szdavam-da-oduhotvoryavat-zritelite/
Twitter

Интервю на Румяна Николова

 

Румяна Николова: Като към млад режисьор ще започна с въпроси, които те представят. Спектакълът ти „Кралят Елен“ е определян като игрови театър. Как ти самата определяш режисьорския си подход? Можеш ли да се представиш през определен вид театър? Какъв театър правиш?

Анастасия Събева: Много искам да правя хубав, топъл и емоционален театър. Иска ми се спектаклите ми да въздействат преди всичко на сърцето и да вълнуват зрителите през личните им емоции. Мисля, че все още нямам изградена методология за правене на представления. За мен е много важно хората, които събера за един проект, да си вярват, да са ми близки естетически, да мога да им се доверя, когато им кажа, че си представям една свада, или бойна, или любовна сцена да видя те какво мислят… Защото, когато ме познават, когато сме работили заедно, много бързо могат да интерпретират моята идея през тяхната гледна точка и емоционалност. И така заедно започваме да измисляме нещата, които понякога стават, понякога не, но започваме да се вдъхновяваме един друг. Това е една забавна и емоционална работа на група хора, които са имали лукса да са отгледани заедно в НАТФИЗ, и това много ни помага в работата.

Румяна Николова: Тоест приемаш този етикет, че правиш игрови театър?

Анастасия Събева: Приемам го с удоволствие. Ние си играем почти през цялото време.

Румяна Николова: Твоят игрови театър понася ли и сериозното?

Анастасия Събева: Мисля, че понася. Много често предпочитам за сериозните неща да се говори по несериозен начин. Иска ми се да изследвам това, мое лично предизвикателство си е. Защото, без да звучи нескромно, аз вече знам, че мога да разсмея, да забавлявам чрез игрови театрални средства, но ми се иска да умея в режисьорската си работа по-нататък да разглеждам човешките проблеми по-задълбочено психологически. У мен все още има един незрял страх спектакълът ми да не е скучноват и понякога се пазя да не стане твърде умозрителен и сериозен. Това си е младежка режисура все още…

Румяна Николова: Съвременният български театър като че ли се пази да изговаря сериозните теми на актуалното ни живеене.

Анастасия Събева: Аз също го мисля… Българският театър като че ли подменя сериозните теми… Той за мен е скучен и не достига реални дълбочини, които искрено да вълнуват съвременния човек. Струва ми се, че театърът ни остава в една плоскост и нито е забавен, нито провокативен, нито изследва задълбочено съвременни човешки проблеми, политически или социални. Нито е крайно вълнуващ и интересен през своята пищност, красота и изобретателност на изразните средства. Общо взето, българският театър стои в една много удобна за него позната територия, разработена последните години от режисьори, които вече са на сериозна възраст. Моето лично усещане не е за развитие.

Румяна Николова: В този групов маниер на работа къде е актьорът? Като гледам „Кралят Елен“, актьорите изглеждат като съавтори. Така ли е? Как изграждате цялото и отделната роля в него?

Анастасия Събева: Аз много държа на това съавторство. Боря се с режисьорското си его, защото за мен е важно актьорът във всеки един миг от представлението да има съзнание, че е вложил много от творческия си потенциал, никога не му е било отказано да опита нещо, да провери, да развие собствена идея за дадена сцена дори когато не участва в нея. Тази свобода в нашата атмосфера се гради много трудно. Затова започнах с факта, че ние сме  работили още в НАТФИЗ заедно. Ако можем да говорим за някакъв успех в „Кралят Елен“, той се дължи на това общо доверие, което имаме един на друг. Дори когато има критични технически проблеми, ги решаваме като една обща машина, с която аз имам лукса да работя и да съм сигурна в техните възможности, които артистите продължават да развиват. И това е разликата, когато отиваш като режисьор в една щатна трупа и започваш тепърва да се опитваш да направиш група от хората, които си избрал от театъра.

Румяна Николова: В „Кралят Елен“ си личи, че актьорите са ти повярвали. Как ти се случва това в театрите с постоянна трупа?

Анастасия Събева: Понякога се случва. Аз бях изненадана например от трупата на Сатиричния театър – колко задружно работихме и за колко малко време свършихме много работа, когато правихме „Снежната кралица“. Много съм доволна от процеса и от представлението, което се получи. Но не във всички театри е така.

Румяна Николова: Къде е проблемът според теб – персонален, на организацията, на недостатъчното време, за да си повярвате взаимно…?

Анастасия Събева: Не мога първосигнално да кажа, че проблемът е в парите и малкото заплащане, както много хора твърдят. Ние правехме „Кралят Елен“ в ситуация, в която актьорите са губили пари, буквално сме плащали, за да репетираме. Не че ми се иска да продължава така, но когато не се намери алтернатива… Не е и заради модела, при който актьорите са на щат, защото както в Сатиричния театър се случи, има и други места, в които не съм имала проблеми. В театри, в които обаче липсва творческа лидерска позиция, ясна концепция за репертоар и естетически търсения се натрупват редица фактори, които правят невъзможна истински артистичната, творческа работа. Но това се отнася за моя начин на репетиране. Сигурна съм, че има режисьори, които се чувстват добре и нямат проблеми в тази ситуация. На мен ми трябва целият потенциал на артистите, не когато ги накарам да пеят например, да се изправят двама-трима и да ме питат защо, а да са готови да опитат, дори да не стане.

Румяна Николова: В „Кралят Елен“ актьорите изглеждат като добре тренирани изпълнители, които еднакво добре пеят, танцуват, свирят на различни инструменти… И е впечатляващо, че различните средства не се използват тавтологично, а се допълват в изграждането на сценичния разказ. Каква важност има за теб музикалната и движенческата партитура на ролите за изграждането на цялостен разказ? И имаш ли нужда за това от по-специално обучени актьори?

Анастасия Събева: Ще тръгна по-отдалече. Така се стече моят живот, че аз нямах никакво намерение да се занимавам с режисура. Свирила съм дълго на пиано, възпитавана съм от родителите си да стана пианист и имах големи амбиции в тази посока. От това следва, че имам сравнително добро музикално образование. А музикалните конструкции са много точни и верни, защото иначе не би съществувало музикалното произведение. Важно е режисьорите да имат концепция за изграждане конструкцията на спектакъла и това е извън вдъхновението и идеята. Това научих от музиката.  Друго обстоятелство е, че в началото бях приета актьорско майсторство, не режисура. Години наред съм правила всичко наравно с артистите. В един момент започнах много да се мъча, защото нито съм толкова пластична, нито получавам такова удоволствие от пеенето. Но в НАТФИЗ ме научиха, че не мога да карам актьорите да правят нещо, което аз самата не познавам или не мога да направя. Като резултат добре познавам актьорските изразни средства. Има студенти, които имат самочувствието, че са много талантливи, но аз винаги питам: ако не можеш да пееш, да танцуваш, да свириш… защо си мислиш, че си добър. Артистите според мен трябва да умеят много неща и да ги използват и интерпретират през различни гледни точки. В „Кралят Елен” и в други представления това се постига с огромни усилия. Например Августина-Калина Петкова се научи да свири на акордеон. Това е трудно.  Смятам, че артистите трябва да се развиват непрекъснато и да придобиват нови умения. За мен не е достатъчно един актьор да може да си каже по-добре или по-зле текста.

Румяна Николова: Срещите с различни режисьори също в някакъв смисъл е продължаващо обучение за актьора.

Анастасия Събева: Да, така е. И аз смятам, че това обогатява артиста. Ние като група имаме вече дълъг път заедно, на една възраст сме и актьорите започват много да държат на нашата работа. Те понякога се лишават от други проекти, които биха им донесли може би повече слава, повече финансова удовлетвореност, щат в театър, за да можем да бъдем заедно и да се съхраним като вид независима трупа. Щатните държавни трупи не са задължително нещо лошо, но мен ме радва, че на този етап успяваме да съхраним това, което сме създали.

Румяна Николова: Къде в цялата тази конфигурация от изразни средства стои текстът?

Анастасия Събева: Аз още от НАТФИЗ започнах да правя режисьорски версии, къде успешно, къде не. Актьорите се шегуват, че щом аз съм правила драматизацията, значи ще си говорят каквото искат. Това казвам с цялото ми уважение към текста, разбира се. Моят професор Здравко Митков ме учеше, че не може да има добро представление без добър текст за основа. Като студентка например бях много впечатлена от няколко спектакъла на Еймунтас Некрошюс. Не че го следвам в тази посока… Но в неговите спектакли текстът остава на заден план пред артиста и средствата, които използва. Той не е най-важното, а само повод и средство да видиш едни взаимоотношения, картини, ситуации, които са интерпретирани през сцената. В нашата артистична работа най-много ме респектира човешкото въображение и именно това съм си поставила като моя задача и цел: да изследвам какво можем да измислим, какъв свят можем да създадем. Текстът е повод, но не е цел. Зрителят може да прочете пиесата и да си я представи. Затова представлението не трябва просто да илюстрира текста. Смятам, че режисьорската професия е някакъв вид авторство. Ставаш творец на спектакъл, който би трябвало да е независим художествен продукт. Защото текстът на „Ромео и Жулиета“ например е достатъчно добър сам по себе си, но за мен е интересно как бих го интерпретирала през материалността на артистите, през общото ни въображение.

Румяна Николова: Знам за работата ти от последните няколко месеца с текста на Георги Марков „Комунисти“. Представлението няма да се играе пред публика. Искаш ли да ни разкажеш за опита си с този текст?

Анастасия Събева: Много ми е ценен този опит. Бяхме говорили с проф. Младенова и проф. Добчев, че ако спектакълът добие завършен вид, има възможност да го играем в Театрална работилница „Сфумато“. Това не се случи поради много фактори, свързани с текста и може би с нашата наивна младежка интерпретация. Важното в случая е, че нито един от групата ни не се почувства обиден, недооценен, нереализиран от факта, че представлението няма да види бял свят. За мен беше интересно да работя текст, който е много далече от моите познати естетически опорни точки. След представленията, които съм правила, на мен ми е ясно как бих се справила в една приказна, игрова, фантазна естетика. Докато това беше коренно противоположно на всичко, което съм опитвала досега. Беше важно да изследвам психологически, реалистични човешки отношения в камерно пространство без възможността да ги интерпретирам игрово. Мисля, че имахме много интересни находки в цялото (и това го потвърдиха проф. Маргарита Младенова и проф. Иван Добчев). Моето решение беше през няколко пишещи машини да създадем образа на машината, наречена Държавна сигурност. През едно постоянно щракане, писане на машини, подаване на листове да създадем усещането как тази машина премазва личността. Това стигаше до малкото хора, които изгледаха представлението, но проф. Младенова и проф. Добчев споделиха с нас, че доминантната теза на тази пиеса и фактът, че е политическа поръчка, не могат да надскочат контекста на времето, в което е създадена. Нашият екип напълно се съгласи с тях. А интересно беше, че младите хора, които го гледаха, нямаха такъв проблем.

Румяна Николова: А вие, когато работихте, нямахте ли такъв проблем?

Анастасия Събева: Не. Аз наблюдавах студентите, които го гледаха на показа. И те, и артистите нямат проблем с тази тема, никакво болезнено съгласие или несъгласие с интерпретацията. Докато хората, които са го живели, са на друго мнение. Ние като много млади хора намерихме в текста неща, които ни вълнуват, изчистени от политическата конюнктура, харесване или нехаресване на пиесата. Те са свързани с това, че едни други млади хора са дали живота си за една идея – комунизма, която са смятали за добра. Аз нямах творческо усилие да убеждавам артистите да работим този текст. Но видях разликата между поколенията в усещането за темата. Мисля, че в крайна сметка Иван Добчев и Маргарита Младенова ни предпазиха от един негативен опит, заради нашето незнание и младежки ентусиазъм. Те много добронамерено се отнесоха към нашия процес и резултата му, поздравиха ни за трупата, която сме създали.

Румяна Николова: Как стигна този текст до теб и ти до него?

Анастасия Събева: Знаех за него от една лекция на проф. Николай Йорданов, който го спомена някъде в 3-4 курс. И аз понеже съм много любопитна и се предизвиквам, като ми кажат, че една пиеса няма как да бъде поставена днес, първата ми работа след часа беше да отида в библиотеката и да видя кое я прави толкова невъзможна. Може би е смешен, младежки инат, но това е.

Румяна Николова: От всички представления, които си правила до този момент, половината са за деца. Мислиш ли, че трябва специална подготовка или нагласа, за да правиш спектакли за детска публика?

Анастасия Събева: Аз много, наистина много не исках да правя детски представления. Чувствах се дълго време обидена, нещастна, недооценена… Владимир Люцканов буквално ме изманипулира за „Алиса”. После с Ириней Константинов пак беше голяма мъка, докато стигнем до „Мери Попинз”. После Здравко Митков ме покани в Сатиричния театър и аз пак твърдях, че не искам детско. От днешна гледна точка съм им много благодарна и щастлива, че тези представления се случиха, защото са ми позволили да развия въображението си. Детската аудитория е наивна, но и доста трудна, на децата бързо им става скучно. В стремежа си да задържиш вниманието им се развива изобретателността на режисьора, а това е важно в моите театрални търсения. Мен не ме интересува дали е за деца или за възрастни, правя представленията си по един и същи начин. Мисля, че е много важно детското представление да е интересно и за родителите. В този смисъл съм доволна от себе си, защото детските представления, които съм направила, вълнуват и родителите. Те също излизат от залата със смисъла и посланието на спектакъла. Както и представленията ми за възрастни могат да се гледат от деца. Никога не съм отделяла време да го обмислям. Аз имам такъв характер, шугава съм, бързо ми става скучно и по чиста интуиция съм направила и тези спектакли.

Румяна Николова: След влизането в професионалния театър промени ли се отношението ти към професията? Беше ли подготвена за това, което ти се случва в театъра? Тези въпроси насочват вниманието и към образованието. Какво от него ти беше полезно? Какво не ти достига?

Анастасия Събева: Много сложна тема. Простият отговор е: Не, не бях подготвена. Аз винаги съм била много благодарна на моя професор Здравко Митков. Следването ми костваше изключителни усилия, но той ме научи на много неща. Учих и актьорско майсторство, и режисура едновременно, като режисурата трябваше да взема за две години. Моята нагласа в НАТФИЗ беше, че трябва да опитам всичко, което мога по време на следването си. Например бях решила, че искам да поставя на всички сцени в Академията. И го направих. Дипломирах се на голямата сцена. За мен е важно един режисьор да може още при обучението си да работи по начин, по който ще му се наложи в професионалния театър. На много от студентите това не се случва. Не може да станеш режисьор, ако си работил само на малките сцени на НАТФИЗ или с два часа репетиции седмично. В този смисъл никой не излиза подготвен за нормалния ритъм на работа и за нещата, които трябва да прави в професионалния театър. Скоро обяснявах на едно дете, което иска да учи режисура, че за мен тази работа е физически сблъсък, работа с материя, а не разсъждаване по тема, не философско интерпретиране на проблеми. Режисурата е сблъсък с много конкретни неща – график, осветление, организация и работа с актьори… което няма как да се случи в нашата образователна система за режисьори. Това е голяма моя тема, за която говоря много. Има празнина между поколенията на режисьорите, един възрастов диапазон, в който почти нямаме режисьори и проблемът ще се усеща все повече и повече с напредване на времето. Така де, не съм била подготвена. В началото се чувстваш като пуснат в средата на Тихия океан с белите акули и не разбираш какво трябва да правиш и какво те очаква. Извън таланта един режисьор е нужно да може да организира време, график, да знае кога му трябва хореографска репетиция, кога музикална, кога ще прави осветление… без това е невъзможно да се работи.

Румяна Николова: Затова ли преди се говореше, че режисурата не е женска професия?

Анастасия Събева: Да, аз го усещам на физическо ниво всеки път… от подмятанията на сценичните работници: „кажи, момиченце, сега какво да направим?”, до чисто физическо несправяне. Аз съм рухвала здравословно няколко пъти, защото работата, която трябва да свършиш е страшно много. Мисля, че сега вече няма кой да възпитава и отглежда млади режисьори в театрите. Не познавам директор, който да има политика към който и да било режисьор независимо от кое поколение. Така и артистите не се развиват, и репертоарът не е богат и разнообразен. А хората се чудят защо. Няма как да се случи, ако няма режисьори, които да се развиват и работят в различни естетики и концепции.

Румяна Николова: Гледала съм „Кралят Елен” в две съвсем различни пространства, работила си на различни сцени в субсидирани държавни и общински театри. От позицията на млад, но вече с опит режисьор какви са разсъжденията ти около театралната система, около театралната организация? Как един млад, работещ режисьор се среща със съществуващата театрална система?

Анастасия Събева: Ако трябва да съм откровена, много ме е страх понякога и ми идва да се скрия под юргана и никога да не изляза. Защото често не виждам какво може да се направи, какво аз бих могла да направя. Виждам недостатъците и не се заблуждавам, че генерално нещо ще се промени с това, че някой друг ще стане директор на даден театър. Нямам никаква идея какво трябва да се направи. Казвам си, че хората трябва да работят това, което умеят най-добре. За жалост, не всеки го прави. Ядосват ме хора, които непрекъснато искат да са на друго място, да не вършат работа, в която са добри, а да са нещо друго. Това създава много трудности особено в творческа ситуация. Ние всички сме хора с немалко его, което също бележи проблемите ни като театрална гилдия. През последната година си казах (въпреки че това ми коства напрежение), че няма да вляза в театър, в който не съм поканена с определена цел, не са пожелали точно аз да поставям. Мисля, че да си директор на театър е сложна работа, която включва гледането на различни спектакли, за да може да прецениш какъв вид естетика ти трябва за целите на съответния театър. А не режисьорите да бъдат „на повикване“ според това дали на директора му трябва халтура, детско или за да осигури роля на някой. Режисьорът се е превърнал в човек на повикване, а не идеен творец на театралния процес.

Румяна Николова: Тъй като през разговора ни премина идеята колко е важна трупата за теб и познавайки нагласите на младите артисти, с които работиш, мислиш ли, че извънстоличните театри могат да бъдат територия, където подобни трупи да работят и да се развиват?

Анастасия Събева: От една страна, мога да кажа, че това е моя мечта. Много хубаво би било да сме в който и да е провинциален град и да прекараме по няколко месеца, занимавайки се със спектакъл, който е по нашия вкус. От друга страна си мисля, че това е абсолютно невъзможно в ситуацията на съвременния български театър. Малките градове нямат ресурс и човешки потенциал, за да се изгледа едно представление поне десет пъти. За жалост, не мога да повярвам, че това сега е възможно. Също мисля, че и самите извънстолични театри нямат подобна нагласа. Те в момента са в режим „оцеляване”.

Румяна Николова: В началото ти каза, че още не можеш категорично да определиш какъв театър правиш, а какъв би искала да правиш?

Анастасия Събева: Знам, че звучи наивно това, което казах в началото, но ще го повторя. Искам да правя вълнуващ театър. Все още вярвам, че изкуството може да променя света и не ми се ще след години да изпадна в циничен злободневен реализъм. Иска ми се спектаклите ми да бъдат пищни, мащабни, с разработени живи картини и разнообразни и изобретателни артистични етюди. Иска ми се представленията, които създавам да предизвикват и одухотворяват зрителите. Не знам дали ще се случи и дали мога, но си мисля, че все някой трябва да го прави, а все по-малко има кой в нашата държава. Емоционален човек съм и държа емоцията и вълнението да присъстват в изкуството. Аз така си представям нещата…

 

Септември, 2018

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox