Арпад Шилинг: Театърът е важна обществена игра

Милена Михайлова / Личности

HOMO LUDENS 14/2009

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/arpad-shiling-teatarat-e-vajna-obshtestv/
Twitter

Арпад Шилинг (1974) е унгарски театрален режисьор. Занимава се с театър от 17-годишен, първоначално като актьор, а след това и като режисьор. През 1995 г. основава Театър „Кретакор” (Тебеширен кръг). Международната му кариера е свързана със спектакли в „Шаубюне” (Берлин), в „Пиколо Театро” (Милано) и в ”Бургтеатър” (Виена).  Сред най-популярните му спектакли са „Леонс и Лена”от Г. Бюхнер (2002), „Чайка” от А. П. Чехов (2003, гостувал в България в рамките на международния театрален фестивал „Варненско лято 2006”), „Черна земя” (2004 г.) и др.

През 2008 г. режисьорът разпуска ”Кретакор” като репертоарен театър и заедно с независими артисти започва да реализира интердисциплинарни публични арт-акции на различни обществени места – обитавани или необитавани сгради, квартали, градове в Унгария или в чужбина. Първият му подобен експеримент е международният проект „The Astronomer’s Dream”(”Сънят на Астронома”). Следват и акциите от „Апология на Ескейписта”.

Арпад Шилинг е удостоен с високото отличие „Кавалер на ордена за изкуство и култура“, връчено му от френския министър на културата през 2008 г.

 

Милена Михайлова: В заглавието на международния ви проект „Апология на Ескейписта” („Apology of the Escapologist[1]”), представляващ поредица от акции, осъществени в Театър „МС93” в Бобини, Париж през май, 2008, и в Будапеща от 8 март до 1 май 2009, а видео-откъси от тях видяхме и тук, по време на XIII-та Европейска театрална награда и наградата „Нови театрални реалности” във Вроцлав, Полша, изпъква значението на думата ”еscape” – избягвам/бягство, но и на сродните й по смисъл думи – отдръпвам се, разграничавам се, отчуждавам се и т. н. Пак през 2008-а закрихте световноизвестния си Театър „Кретакор”. От какво бягате и към какво се стремите?

Арпад Шилинг: Опитвам се да избягам, да се отчуждя от миналото си. От предишната си нагласа и предишния си начин на мислене. И това минало за мен означава – от една страна, театралното ми минало, а от друга страна – историческото/социалното ми минало – в каква среда съм израснал като дете, после и времето след промените… Трябва да разбера много неща, когато се намирам по средата на моите трийсет години – да разбера обществото, въпросът за общността… И ето, един от начините да отговоря на тези въпроси е като се опитам да размишлявам върху живота си, върху заобикалящата ме действителност и върху вътрешния си живот. Въпросът за себеанализирането е много важен за мен. Той е част и от театъра/проектите, които правя. Неслучайно и аз самият участвам в тях… Трябва да се вгледаш в себе си преди да критикуваш другия. Това е социално послание. Сега чрез „Апология на Ескейписта” съм открил този проблем, но много лесно можем да стигнем и до други проблеми… Защото не сме способни да уважаваме другия – ако не съм способен да анализирам себе си, но имам мнение за другия… и какво е това мнение – то е много лошо мнение… ами оттук можем да стигнем и до расизма, и до въпроса за свободата… Чрез тези разсъждения се опитвам да развия една метафора за обществото, за една нация. Необходимо е да правим себеанализ, защото проблемът в този момент, сред тези големи икономически, политически проблеми… най-големият проблем е, че не сме били способни да правим истински (себе)анализ на обществото в продължение на двайсет години. Двайсет години след промените разбрах, че хората в Унгария не разбират свободата. Не знаят какво значи да използваш свободата, какво значи отговорност. Не е възможно да използваш свободата, ако не знаеш кой си. Свободата не е само: „Мога да правя каквото искам”. Човек може да е свободен, единствено когато може да разбере себе си… Покрай всичко това се случи и закриването на Театър „Кретакор”. Брендът „Кретакор” обаче продължава да съществува. Традиционните рамки на театъра се оказаха тесни за извеждане на моите идеи… театър може да се прави по различни начини, не само по логиката на традиционния репертоарен театър….. затова и сега ние продължаваме нашия театрален път, но на нова основа… За мен е важен смисълът на думата „Кретакор” – Тебеширен кръг. Можем да го нарисуваме и след това да го изтрием. Аз съм Тебеширеният кръг, аз съм човекът с тебешир в ръката си. Рисуваме този кръг около проблем, проект, определена ситуация, след това го изтриваме и продължаваме напред.

Милена Михайлова: Във Вроцлав сте заради удостояването ви с Европейската наградата „Нови театрални реалности” – какво е театърът за вас днес и с какво се различава от предишните ви театрални занимания?

Арпад Шилинг: За мен театърът е важна обществена игра. Много полезна обществена игра. Но не го разглеждам през определения като „съвременен театър”, „съвременен текст” и т. н. Мисля, че „съвременен човек” не съществува…  човешкото същество и човешката природа не са „съвременни”. Това, което търся не зависи от тази дума, то е много анахронично, много старо. То е като вакханалия или нещо в древногръцката епоха… събитие, голям фест… когато хората упражняват общественото си поведение/присъствие и активност. „Сегашното време” обаче е много важно за мен… Да бъдеш в сегашното време – това е просто изречение, но всъщност е много трудно да се разбере какво означава да присъстваш в настоящето. Мисля, че отправната точка сега и при предишните ми театрални занимания е подобна. Опитвам се да открия проблем/въпрос, върху който да разсъждавам. И ако го намеря, се опитвам да определя рамките, възможностите за работа върху него. А после трябва да намеря партньори. Това е една много голяма разлика – преди имах театрална компания с актьори, сега нямам тази сигурност и трябва да намеря партньори. Като „партньори” значи не просто актьори, но и други артисти (музиканти, визуални артисти и т. н), които желаят да се присъединят към нашите акции. За мен е важно да намеря партньори, млади хора, които да могат да правят този тип театър в Будапеща, Унгария и да са готови да бъдат едновременно актьор, режисьор, организатор, социален работник – и това може да е нова професия. От друга страна, от значение е актьорите/артистите, с които работя да могат да използват въображението си и истинската си същност, своето „аз”. Опитвам се да използвам думата „акция”, а не просто „спектакъл/представление”, защото ми се струва, че понякога се разбира погрешно какво значи „представление/performance”. „Представление” е когато актьори играят на сцената или някъде другаде…

Сега се опитваме да правим нещо за хората и с хората. И мисля, че това е другата голяма разлика с предишната ми работа. Зрителите трябва да участват в нашите акции, което означава – да общуват. Много е важно да са активни, да имат отношение по определени въпроси. В миналото, когато представяхме спектакъл, имаше само един вид интерактивност – ръкоплясканията. Ако публиката харесва нещо, много ръкопляскания, ако не харесва – малко ръкопляскания. Но това не е достатъчно за мен. Искам да направя нещо наистина полезно за обществото. Ако има важен въпрос в обществото или просто в някоя малка общност, район и т. н. – например зависимостта от алкохола – и ако искам да направя нещо по този проблем, включвам набелязаната група от хора в проект… под формата на „социално изкуство”, „социален театър”. А после каня и хора, които да са редова публика, хора от региона или хора, които са част от семействата на тази група. За мен всичко това е друга възможност да правя театър.

Милена Михайлова: Значи този вид социално ангажирани проекти могат да бъдат наречени „театър”, своеобразен Форум-театър, в който границата между „режисьор”, „актьори”, „публика” постепенно изчезва? Какво провокира необходимостта от този нов тип общуване между тях?

Арпад Шилин