Арпад Шилинг: Театърът е важна обществена игра

Милена Михайлова / Личности

HOMO LUDENS 14/2009

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/arpad-shiling-teatarat-e-vajna-obshtestv/
Twitter

Арпад Шилинг (1974) е унгарски театрален режисьор. Занимава се с театър от 17-годишен, първоначално като актьор, а след това и като режисьор. През 1995 г. основава Театър „Кретакор” (Тебеширен кръг). Международната му кариера е свързана със спектакли в „Шаубюне” (Берлин), в „Пиколо Театро” (Милано) и в ”Бургтеатър” (Виена).  Сред най-популярните му спектакли са „Леонс и Лена”от Г. Бюхнер (2002), „Чайка” от А. П. Чехов (2003, гостувал в България в рамките на международния театрален фестивал „Варненско лято 2006”), „Черна земя” (2004 г.) и др.

През 2008 г. режисьорът разпуска ”Кретакор” като репертоарен театър и заедно с независими артисти започва да реализира интердисциплинарни публични арт-акции на различни обществени места – обитавани или необитавани сгради, квартали, градове в Унгария или в чужбина. Първият му подобен експеримент е международният проект „The Astronomer’s Dream”(”Сънят на Астронома”). Следват и акциите от „Апология на Ескейписта”.

Арпад Шилинг е удостоен с високото отличие „Кавалер на ордена за изкуство и култура“, връчено му от френския министър на културата през 2008 г.

 

Милена Михайлова: В заглавието на международния ви проект „Апология на Ескейписта” („Apology of the Escapologist[1]”), представляващ поредица от акции, осъществени в Театър „МС93” в Бобини, Париж през май, 2008, и в Будапеща от 8 март до 1 май 2009, а видео-откъси от тях видяхме и тук, по време на XIII-та Европейска театрална награда и наградата „Нови театрални реалности” във Вроцлав, Полша, изпъква значението на думата ”еscape” – избягвам/бягство, но и на сродните й по смисъл думи – отдръпвам се, разграничавам се, отчуждавам се и т. н. Пак през 2008-а закрихте световноизвестния си Театър „Кретакор”. От какво бягате и към какво се стремите?

Арпад Шилинг: Опитвам се да избягам, да се отчуждя от миналото си. От предишната си нагласа и предишния си начин на мислене. И това минало за мен означава – от една страна, театралното ми минало, а от друга страна – историческото/социалното ми минало – в каква среда съм израснал като дете, после и времето след промените… Трябва да разбера много неща, когато се намирам по средата на моите трийсет години – да разбера обществото, въпросът за общността… И ето, един от начините да отговоря на тези въпроси е като се опитам да размишлявам върху живота си, върху заобикалящата ме действителност и върху вътрешния си живот. Въпросът за себеанализирането е много важен за мен. Той е част и от театъра/проектите, които правя. Неслучайно и аз самият участвам в тях… Трябва да се вгледаш в себе си преди да критикуваш другия. Това е социално послание. Сега чрез „Апология на Ескейписта” съм открил този проблем, но много лесно можем да стигнем и до други проблеми… Защото не сме способни да уважаваме другия – ако не съм способен да анализирам себе си, но имам мнение за другия… и какво е това мнение – то е много лошо мнение… ами оттук можем да стигнем и до расизма, и до въпроса за свободата… Чрез тези разсъждения се опитвам да развия една метафора за обществото, за една нация. Необходимо е да правим себеанализ, защото проблемът в този момент, сред тези големи икономически, политически проблеми… най-големият проблем е, че не сме били способни да правим истински (себе)анализ на обществото в продължение на двайсет години. Двайсет години след промените разбрах, че хората в Унгария не разбират свободата. Не знаят какво значи да използваш свободата, какво значи отговорност. Не е възможно да използваш свободата, ако не знаеш кой си. Свободата не е само: „Мога да правя каквото искам”. Човек може да е свободен, единствено когато може да разбере себе си… Покрай всичко това се случи и закриването на Театър „Кретакор”. Брендът „Кретакор” обаче продължава да съществува. Традиционните рамки на театъра се оказаха тесни за извеждане на моите идеи… театър може да се прави по различни начини, не само по логиката на традиционния репертоарен театър….. затова и сега ние продължаваме нашия театрален път, но на нова основа… За мен е важен смисълът на думата „Кретакор” – Тебеширен кръг. Можем да го нарисуваме и след това да го изтрием. Аз съм Тебеширеният кръг, аз съм човекът с тебешир в ръката си. Рисуваме този кръг около проблем, проект, определена ситуация, след това го изтриваме и продължаваме напред.

Милена Михайлова: Във Вроцлав сте заради удостояването ви с Европейската наградата „Нови театрални реалности” – какво е театърът за вас днес и с какво се различава от предишните ви театрални занимания?

Арпад Шилинг: За мен театърът е важна обществена игра. Много полезна обществена игра. Но не го разглеждам през определения като „съвременен театър”, „съвременен текст” и т. н. Мисля, че „съвременен човек” не съществува…  човешкото същество и човешката природа не са „съвременни”. Това, което търся не зависи от тази дума, то е много анахронично, много старо. То е като вакханалия или нещо в древногръцката епоха… събитие, голям фест… когато хората упражняват общественото си поведение/присъствие и активност. „Сегашното време” обаче е много важно за мен… Да бъдеш в сегашното време – това е просто изречение, но всъщност е много трудно да се разбере какво означава да присъстваш в настоящето. Мисля, че отправната точка сега и при предишните ми театрални занимания е подобна. Опитвам се да открия проблем/въпрос, върху който да разсъждавам. И ако го намеря, се опитвам да определя рамките, възможностите за работа върху него. А после трябва да намеря партньори. Това е една много голяма разлика – преди имах театрална компания с актьори, сега нямам тази сигурност и трябва да намеря партньори. Като „партньори” значи не просто актьори, но и други артисти (музиканти, визуални артисти и т. н), които желаят да се присъединят към нашите акции. За мен е важно да намеря партньори, млади хора, които да могат да правят този тип театър в Будапеща, Унгария и да са готови да бъдат едновременно актьор, режисьор, организатор, социален работник – и това може да е нова професия. От друга страна, от значение е актьорите/артистите, с които работя да могат да използват въображението си и истинската си същност, своето „аз”. Опитвам се да използвам думата „акция”, а не просто „спектакъл/представление”, защото ми се струва, че понякога се разбира погрешно какво значи „представление/performance”. „Представление” е когато актьори играят на сцената или някъде другаде…

Сега се опитваме да правим нещо за хората и с хората. И мисля, че това е другата голяма разлика с предишната ми работа. Зрителите трябва да участват в нашите акции, което означава – да общуват. Много е важно да са активни, да имат отношение по определени въпроси. В миналото, когато представяхме спектакъл, имаше само един вид интерактивност – ръкоплясканията. Ако публиката харесва нещо, много ръкопляскания, ако не харесва – малко ръкопляскания. Но това не е достатъчно за мен. Искам да направя нещо наистина полезно за обществото. Ако има важен въпрос в обществото или просто в някоя малка общност, район и т. н. – например зависимостта от алкохола – и ако искам да направя нещо по този проблем, включвам набелязаната група от хора в проект… под формата на „социално изкуство”, „социален театър”. А после каня и хора, които да са редова публика, хора от региона или хора, които са част от семействата на тази група. За мен всичко това е друга възможност да правя театър.

Милена Михайлова: Значи този вид социално ангажирани проекти могат да бъдат наречени „театър”, своеобразен Форум-театър, в който границата между „режисьор”, „актьори”, „публика” постепенно изчезва? Какво провокира необходимостта от този нов тип общуване между тях?

Арпад Шилинг: Да, това е театър, защото има актьори, има и публика, която гледа акцията. Също и Форум-театър – това е начин да работим заедно. Не харесвам когато има режисьор, актьори и никакво общуване. Опитвам се да избягвам и ролите, персонажите. Главният въпрос за мен е – как да привлечем вниманието на хората в театралната зала. Защото… чувствал съм понякога… играем един спектакъл и след това не успяваме да общуваме с публиката… Опитвали сме се да правим срещи със зрителите след всяко представление и не можехме да осъществим истински диалог, да взаимодействаме с тях. Точно заради наличието на т. нар. „роли”. Актьорите стояха пред публиката, тя или той не бяха способни да говорят за ролите си, защото това бяха само роли. Аз, режисьорът, съм им дал тези роли, от което следва:  „Това е ролята, това е персонажът и режисьорът може да говори за този персонаж, но не и аз. Аз съм само изпълнител, актьор…”. Не харесвах тази ситуация, защото при подобна нагласа и публиката не можеше да говори за преживяванията си. Беше затворена в себе си. А ако не си способен да изразиш себе си, възникват само глупави въпроси: „Беше ли ви трудно да направите този спектакъл или не?”… Но не можехме да говорим за важните неща… за въпросите, темите на Чехов в пиесата/спектакъла „Чайка” например… Аз се опитвах да питам хората: „Какво видяхте в представлението, какво мислите за него, защото за мен е важно да знам – дали видяното беше полезно за вас или не?”. И този ми интерес се отнася за всичките ми спектакли/проекти. Постепенно разбрах, че проблемът не e в публиката, а в тези, които правят театър и които не са способни да разчупят ситуацията, да променят тази традиционна театрална нагласа… Според мен обаче целта не е просто да изиграем едно представление. Имаме по-голяма отговорност. Поканили сме хората и сме отговорни за това как те ще използват даденото пространство. Ако искаш да ми кажеш нещо по време на представлението или след него, аз трябва да съм отворен за диалога. И е много важно всички актьори, всички участници да поемат отговорността за тази среща.

Но виждам много хора и на улицата… в социалната система, в обществото сме свикнали да следваме такъв тип поведение – когато някой ми каже какво да правя, аз го правя. И никакви въпроси, никаква реакция. В годините не сме били граждани, били сме само… не знам… работници… И мисля, че трябва да спрем с това. Правя нещо в театъра… но какво значение има едно или друго послание за публиката… какво й дава… Няма проблем да седиш в тъмното, да не говориш и после да напуснеш театъра, а аз да не знам кой си… Няма проблем, но това е нещо неистинско, лъжливо.

Милена Михайлова: В този смисъл, как оживихте срещата между публика, актьори/артисти и режисьор в акцията си в Будапеща и какво присъствие, какви отговорности имат те в нея?

Арпад Шилинг: Всяка от петте части на акцията е свързана с различна арт-дисциплина – улично изкуство, инсталация, изложба, театрално представление, социално изкуство и т.н. Театърът има много възможности… Една от тях е тренингът – да се опитаме да живеем заедно, да играем заедно, да използваме улиците, другите хора… което е метафора за това как можем да живеем в обществото. Сега сме избрали този подход, но в следващия момент можем да изберем тотално различна форма. Най-важно обаче си остава общуването. Първо, ние сложихме коли като инсталация на улицата в Будапеща – „Колата на чудесата” (и вътре разни чудни неща) – и за мен беше много важно да видя как реагират хората, нямаше нужда от актьори… просто гледай, слушай, мисли, разсъждавай… След това преместихме колите в подземен гараж и направихме изложба със заглавие „Гробища”. Шест двойки коли – една от тях е „Колата на чудесата”, другата – нещо като горяща кола, вътре има телевизор и ако влезеш в тази кола, можеш да използваш телевизора, да гледаш… и чрез дистанционно управление можеш да видиш хора, които гледат телевизия и други, които гледат теб… а между вас – телевизор. Е, това е гробище за мен… в този град… хора, които гледат телевизия в тези коли… за мен това е краят на обществото… Следващата част на акцията е изложба-видеопрожекция на момент от моя живот – опитвам се да направя себеанализ и резултатът от него е моето бебе. Имам семейство, роди ми се дете… След това отиваме в театъра и играем за хората – какво може да стане с това бебе, и започваме да мислим за връзката между мъжа и жената в тази част, чрез това театрално представление, в което актьорите/артистите могат да използват и своите лични истории, текстове, своите жестове, своите мисли… Но моята задача тук е да сложа всичко това в една драматургия. Аз имам една идея, едно изречение, проблем, слагам ги на масата и ако ти можеш да се присъединиш към тях – можеш да използваш и своите идеи. Четвъртата част на акцията включва работа с обикновени хора (за режисьорската работа в случая съм поканил три момичета), разделена е на три подчасти – времето на раждането (видяхте на записа откъса с бременната жена…), времето, в което ставаш „възрастен” (17-18-годишни ученици разказват какво значи за тях този момент – получаването на лична карта, оттук и посланието на обществото „ти си възрастен”), времето на близост до смъртта (стари хора разказват истории за живота, участват и в танцова акция, и т. н.). Петата част – финалът на 1 май – представлява: разходка, каним хората, които са видели останалите части на акцията и се опитваме да работим заедно… и за целта използваме старата, вече неработеща, останала от съветския период влакова гара в Будапеща… почистваме сградата и правим малко представление/игра в нея и около нея… има определени рамки, сглобяване на някаква драматургия… но главното е, че всички присъстващи трябва да участват…

Милена Михайлова:  А какъв беше работният процес по създаване на  „Апология на Ескейписта” в Бобини (Театър „МС93”)? Имаше ли текст, как се импровизираше, така че да се осъществи реално общуване, взаимност между актьорите/артистите и публиката?

Арпад Шилинг: Можем да разделим работата ни в Бобини на няколко етапа… Цялата сграда на театъра беше на наше разположение и въпросът беше – как да използваме тази сграда, какви идеи имаме спрямо нея. Срещнахме се и с хората, много емигранти, които живеят в квартала, но как да ги приобщим към този проект, как да ги питаме за живота им, за начина им на мислене, какво мислят  за театъра, за театъра в Бобини и т. н. А как да привлечем хората от самия театър (техническите служби също участваха)… И още – най-важният въпрос за мен беше – как да намерим пресечната точка между емигрантите и хората от града. И на базата на всичко това направихме хепънинг. Защото основното заглавие беше „Май, 1968” – какво е станало преди 40 години, когато хората са били заедно и как да си спомним за онова време. Формата „хепънинг” се оказа най-подходяща, най-точната реакция спрямо събитията от 1968-а. Не използвахме текст. Аз написах текст със заглавие „Апология на Ескейписта”, но той не е драма, а само някои мисли. Участниците го прочетоха и аз им казах: „Ако искате да използвате нещо от този текст, използвайте го”. Но те не намериха начин да използват нищо от него, така че текстът беше импровизация на самите участници, текст на тема „1968”. Използвахме и някои изречения от езика на революцията, пишехме ги по стените. И ако някой искаше да създаде инсталация или някаква музика, песен… трябваше да напише текст на песента. Пишехме всичко в реално време, актьорите пишеха, музикантите и аз също пишехме. Всичко се случваше абсолютно свободно… беше много приятно чувство, но аз трябваше да дам по-конкретни рамки… Защото понякога нямаше рамки и разбирам някои хора, които не ни последваха. Шест-осем пъти променяхме всичко в „Апология на Ескейписта”. Събрахме всички идеи – сто различни неща – инсталации, песни и др. – и се опитахме всяка вечер да правим различен микс от тях. Исках публиката да усети – това се случва само сега, то не е добре репетирано, съдържа много импровизации, подвижна форма… И за известно време този подход работеше… но после вече не можехме да намерим нови връзки между идеите и реших, че трябва да спрем с измислянето на нови неща, да спрем с въображението… а и не бяхме достатъчно смели… обединихме най-успешните идеи и оттам насетне играехме само оформилия се от тях вариант.

Милена Михайлова: Как реагира публиката по време на този хепънинг, какво искахте да разбере тя, участвайки  в него? И дали днешните зрители са готови да бъдат част от подобни акции?

Арпад Шилинг: Това, което правим, е игра. Ако зрителите разберат, че това е игра, ако не се страхуват и използват възможностите, които тя дава, би било добре. Но в Бобини установихме, че това не е толкова лесно. Аз съм сигурен какво правя, отворен съм за диалога, но ако на публиката не й хареса – какво следва? В театъра не е проблем – аз играя на сцената, ти харесваш или не, ако не си доволен, напускаш залата или не, но аз не знам това. А сега отговорността спрямо хората беше много различна. И това беше нещо ново, което трябваше да разберем. До този момент участниците не са поемали отговорността за зрителите… Но сега ние виждахме всичко на лицата на хората – когато някой не харесва или се разочарова от видяното…. беше много тежко понякога… Една вечер публиката спря акцията – сто човека дойдоха на сцената… това стана когато хората трябваше да са в залата и ние поканихме само десет от тях да направят нещо… Но след малко и всички останали се качиха горе…  И някои започнаха да крещят: „Това е скандал… Какво си мислите, това не е театър, гледали сме много спектакли на Арпад Шилинг, но какво по дяволите е това…”.  Създаде се нова ситуация, аз трябваше да отида при тях и им казах: „Това е представление или акция… но нещо се случва, нали…  нещо за 1968-а… това е метафора…”. Но някои хора… да, не бяха готови за подобен тип акция…  не желаеха да променят мисленето/нагласата си, а други дойдоха при мен и наистина разбраха за какво става въпрос… И ето, това беше големият успех… никой не е искал аплодисменти, но постепенно видяхме, че нещо наистина се случва. Някои от хората започнаха да говорят на останалите: „Това е част от представлението… това, което правим тук… като актьори… защото сме на сцената… ти играеш… напусна залата, на сцената си и играеш… защото, ако не си актьор, трябва да си в залата… но ти напусна залата, ти сам избра, не аз… и това е истинско театрално представление и ти си актьор…”. Някои отричаха: „Не, глупости, не съм актьор”, но други се замислиха: „Да, интересно, това е нещо за май 1968-а… и какво става сега, истинска революция, опитахме и това, като тренинг, можем да разберем какво означава революция”… Младите хора от района, които дойдоха да видят представлението, много го харесаха. Никога не бяха идвали в този театър, но сега ние ги поканихме и те бяха и актьори, и публика… искаха да играят, да пеят, да правят музика… даже не желаеха да напуснат театъра след края на „представлението”.

Милена Михайлова: Театърът в днешно време – времето на тв-предаванията тип  „реалити шоу” и на интернет/виртуалната реалност – се стреми да постигне своя реалити естетика. Как гледате на своите акции – къде е границата между театър и реалност/истински живот (reality) за вас, има ли разграничение между тях въобще?

Арпад Шилинг: Мисля, че въпросът е в рамките, които си поставяш. Ако влезеш в тази сграда, това е вече отправна точка, началото на нещо. И когато излезеш – това е краят. Въпросът за рамката е много важен. Като при Ив Клайн[2], който използва тази рамка и казва на хората: „Аз рисувам „това” и поставям рамка във въздуха… и ако погледнеш небето през нея, това е моето произведение на изкуството”. Как да кажа – това е „реалност” или „театър”… Да, много ми е  интересно да намеря връзката между тях, но не като в „реалити шоу”. Реалити-шоуто е пример за лош театър. Това е най-лошият театър, защото хората там не са истински. Те се опитват да играят и са много лоши актьори. Опитват се да се държат като в живота, но аз не им вярвам нито за миг. А понякога акциите, които правя са възможност да видиш истински живот, истински реакции. Когато хората спряха представлението например… беше много интересно. Не искам да кажа, че съм щастлив, ако някой спре мой спектакъл. Защото е много глупаво всеки път да провокираш хората… което беше и един от моментите на погрешно разбиране на някои, които ми казаха: „Искате да провокирате”. Не, не исках да провокирам никого. Това беше предложение, шанс да направим нещо заедно. Истинска комуникация, не провокация. Истинско слушане на живота. Интересно ми е да слушам живота… Чрез „Апология на Ескейписта” се опитах да кажа на хората –  това е възможност да се вгледаме в себе си и в другите, да се вгледаме един в друг.

Милена Михайлова: Струва ми се, че това „слушане на живота” е характерно и за актьорите ви, например в спектакъла ви „Чайка”, където преобладава усещането за анти-театралност, за автентично човешко присъствие на актьорите. Как работихте с тях, за да постигнете толкова  живи персонажи/човеци на сцената?

Арпад Шилинг: Ние говорехме много за текста и понякога стигахме до интересни спорове по отношение на персонажите… защото… като се знаеше какво ще играе даден актьор и друг актьор се опитваше да каже нещо за персонажа… тогава той или тя започваше да го защитава… И в един момент разбрах: „Да, ти го чувстваш близък, затова и защитаваш този персонаж… въпреки че е само персонаж…”. Точно това е и моментът, в който актьорът може да започне да играе. Казах на актьорите: „Можете да намерите решения за сцените, не искам да казвам какво да използвате, използвайте каквото желаете. Можете да намерите пространство, да построите декор/сценография, да се опитате да разкажете тази история, а след това всички заедно да гледаме сцените и да говорим за нещата, които сте открили…”. Първият репетиционен период режисирах с много малки крачки. Не исках да казвам нищо – това е добре, това е зле и т. н. При следващия период от репетициите обаче вече се държах като режисьор. Класическият актьорски метод е да се постигне голямо емоционално натрупване, постепенно да подготвя душата си, за да уловя момента, в който ще експлодирам. Но аз не харесвам този подход. Защото в живота е много интересно… можем да имаме много извънредни/кулминационни моменти… И когато по време на репетициите актьорите започнаха да развиват този тип „експлозия”, аз ги прекъсвах всеки път. Те се ядосаха – „Защо не ни позволяваш да направим голяма „експлозия”? – и аз отговорих: „Защото в живота понякога попадаме в странни ситуации. Опитвам се да бъда някой, но изведнъж виждам нещо в това време, спирам и гледам, след което продължавам и действам… и няма логика в това, но е истинско…”. А актьорите се опитваха да играят като в опера, голяма ария, което е невъзможно/нереално… Чехов е бил наясно с това – написал е за Костя, че той седи някъде… в един момент потропва с крак… и после настъпва голяма „експлозия”. Мисля, че това е посланието на Чехов, това е истинската ситуация. Хората седят, седят… и в един момент „експлодират”. Защото ние не виждаме вътре в хората във всеки един миг. А понякога театърът се опитва да показва всичко. По-интересно е обаче да не показваме всичко, а само този извънреден/кулминационен момент.

Милена Михайлова: Как автентичното живеене на сцената се съчетава, без да си противоречи, с априори чисто театралните функции, същност на актьора като homo ludens и каква взаимовръзка между актьора и „себе си” е необходима, за да се постигне това автентично живеене в спектакъла?

Арпад Шилинг: Мисля, че в рамките „автентично” – „театрално” въпросът е чисто естетически. В случая с „Чайка” всички знаеха, че това е театър, защото го имаше текста, който Чехов е написал. И аз си помислих, че поставянето на спектакъла по този начин, с този тип актьорска игра е метафора, поезия. Всичко, което правим в театъра, в нашите акции е професионален въпрос, част от професията ни. Актьорите в „Чайка” също използват професионални неща. Ако гледаш като зрител и смяташ, че това е истинско, то всъщност не е такова. Защото актьорите имат необходимост да знаят какво правят. Аз им казах: „Мисля, че най-добрият начин е ако сте способни да плачете, защото знаете, че в този момент имате необходимост да плачете. Ако можете да го направите в ума си, значи сте много добри професионалисти. Защото знаете какво трябва да правите”. И те използваха този подход, той не е лъжовен, а професионален. Представихме спектакъла 250 пъти и според мен на 200-то представление актьорите имаха нужда много повече от ума, отколкото от душата си.

Милена Михайлова: И все пак – защо е ценна за вас реалити естетиката в работата ви с актьорите в „Чайка”, а и въобще, търсенето на „себе си”, а не толкова на персонажа в театъра?

Арпад Шилинг: Защото аз се опитвам да избягвам персонажите, дори и в живота… Не става въпрос само за традиционен или нетрадиционен театър, а за факта, че това е просто лоша игра. Много по-интересно ми е да се опитам да кажа нещо истинско, реално. Ние обаче знаем, че това е изкуство. Така е по-сигурно за нас. Но другото е много по-интересно и е по-голям риск да го правиш. За мен е важна не само опасната игра… важно е в истинския живот да разберем… че няма нужда да сме в образ, персонаж… Ето в този хотел сега… този рецепционист… Достатъчно ми е да видя, че той е рецепционист. Защото разбирам тази ситуация от само себе си. Но ако той започне да играе тази роля, ще ми е по-трудно, тъй като играейки, той би създал голяма дистанция. А аз мисля, че не се нуждаем от тази дистанция.

Милена Михайлова: Понякога използвате и мултимедийни средства в спектаклите си – в „Черна земя” например актьорите снимаха с камера в реално време, смс-и се изписваха на малък екран на сцената, което смесваше „реалити” усещането с нарочното търсене на „отчуждение”. Случва се да разчитате на тях и в акциите си. Какво значи за вас използването на мултимедия в театъра и дали можем да я наречем продължение на живия живот на сцената, или тя е за вас просто техническо допълнение?

Арпад Шилинг: Проблемът е, че аз всеки път чувствам, че трябва да използвам технически средства в спектаклите си. Но те ми изпращат посланието: „Ти не си способен да ни използваш”. Защото всеки път когато го правя, всеки път има някакъв проблем. Опитвам се да прекратя използването им, обаче после пак взимам камерата или нещо друго… защото това е целта ми – да използвам и тези възможности за изразяване в театъра… Понякога чувствам, че трябва да използвам технически средства, но в „Хамлет” и в „Чайка” усетих, че не е възможно да го направя. Не понасях тези неща, не исках да използвам осветление, абсолютно нищо. А при акцията в Будапеща например държах да има видеопрожекция – бяха ми много интересни образите и постигането на дистанция чрез тях… Да, това е моята лична история, моето бебе, но това е и метафора, не е поредната булевардна новина: „Пит-Джоли чакат ново дете”. От друга страна, това, което харесвах и беше важно в „Черна земя”, когато използвахме камера, беше не изображението, а самото съществуване на камерата. И мисля, че това е интересното тук… да използваме техника/мултимедия, но да я използваме истински, т. е. тя да има реално присъствие… Тогава би било най-добре. Не ми е толкова интересно да използвам камерата, която не е на сцената, а някъде другаде, за да показва просто случващото се „на живо”… За мен това е използване на мултимедията като по телевизията, живот по телевизията. Мисля, че Франк Касторф е използвал този подход много добре и затова мисля: „Стига толкова”. Вместо да кажа: „Това става на втория етаж на този хотел… и можеш да го видиш на този телевизор”, аз бих казал на хората – „Да, виждате, че там става нещо – моля, отидете там и го вижте, вижте какво се случва наистина”.

Милена Михайлова: Какво следва оттук нататък, около какъв проект ви предстои да нарисувате Тебеширения кръг?

Арпад Шилинг: Предстои ни един училищен проект. Не става дума за спектакъл, а за драматическа и педагогическа игра в училищата. Ще се опитаме да я осъществим заедно с някои преподаватели, а конкретната тема ще е свободата, какво мислиш за свободата. Ще бъде нещо като разговор, но понякога ще включва и драматическо изиграване. Учениците няма да бъдат просто зрители. Най-важното е, че те самите ще трябва да играят. Това е „Театър в образованието” – театърът като средство за образоване на ученици/студенти – и ние ще го направим. Ще сложим това в Тебеширения кръг. Всичко можем да положим вътре – друг път пък, ако искаме да се занимаваме с образователни проекти, преподаване, можем да сложим вътре и тях, след пет години можем да направим и малко училище за студенти, за новите театрални практици, актьори, режисьори… Тогава Тебеширеният кръг може да значи и това, и т. н. Така или иначе, на новите театрални практици искам да кажа онова, в което вярвам: „Опитайте всичко и после можете да решите какво да правите… опитайте да намерите партньори, работете в много посоки/видове театър… и сред всичко това открийте себе си”.

 

Април 2009 – Вроцлав, Полша

[1] Escapologist  – ескейпист (от англ. escape „бягство, измъкване, спасение”). Ескейпист – човек, който подобно на световноизвестния илюзионист Худини, владее изкуството/техниката да се измъква от белезници, въжета, окови, усмирителни ризи, клетки, горящи сгради и др. В случая А. Шилинг употребява термина в смисъл на желанието да избяга от собственото си минало.

 

[2] Ив Клайн (1928-1962) – френски художник, автор на пърформанси, инсталации и др., съосновател и представител на артистичното движение „Нов реализъм”, създадено в Париж през 1960 г.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox