Борис Луканов: Играе ми се

Людмила Димова / Личности

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/boris-lukanov-igrae-mi-se/
Twitter

Интервю на Людмила Димова

Людмила Димова: Нека започнем от последната Ви засега роля в „Иванов“ от Чехов на сцената на Младежкия театър. Как работихте с режисьора Стефан Мавродиев и с екипа?

Борис Луканов: Все още с някаква надеждица, че няма да е последната роля, но тези неща ги решават не режисьорите и театрите, а… (Сочи нагоре.) Така че ако е последната, няма да има голяма изненада. Когато получих наградата „Аскеер”[1] – може би съм го казвал, ако не, съм го мислил дълбоко в себе си, – много повече бих се зарадвал на едно предложение да играя. Играе ми се!

Голяма радост беше предложението от Мавро. Разговорите с него бяха две-три години преди това, а не знам колко по-рано си е мислил за тази постановка. С него бяхме на гастрол в Добрич, играхме „Слънчевите момчета“[2]. Още тогава той казваше: „Имам нещо приготвено за теб“. Но не смееше да говори повече. Накрая каза: „Излезе разпределението. „Иванов“ ще правим. Има там един граф…“ Казвам: „Тоя ли, дето вика: учените мислили, мислили, пък нищо по-умно не измислили от киселата краставичка“. Гледал съм дипломен спектакъл в Академията, Шабелски играеше Иван Андонов, участваха също Петър Златев, Дора Стаева, Асен Шопов май също играеше. Бях запомнил единствено тази реплика.

Та две радости наведнъж. И директорът нямал нищо против да ме вземе на гастрол. Третата радост беше присъствието на Ивайло Христов. За пръв път се срещаме на сцената. Няколко пъти съм го поздравявал за неговите филми, които съм гледал. И толкова. И тази среща сега… И срещата ми с младите беше интересна, не ги познавах – Петко [Венелинов], Рая [Пеева], Ния [Кръстева]. С Малин Кръстев също не сме играли, но него и Николай [Луканов] съм ги гледал, а младите не бях, с изключение на Гери [Христова], с която съм играл във Варненския театър. Няколко радости наведнъж! Мавро като режисьор познавах единствено от „Вуйчо Ваньо“, много ми беше харесал. Към Чехов отдавна имах интерес. Станчо Станчев направи във Варненския театър „Малки Чехови комедии“ и там имах монолога против тютюнопушенето, което беше почти самостоятелна пиеса. Тогава изпитвах особени трудности, но пък имах пример от любим актьор, от Иван Кондов, когото съм гледал в този монолог.

Людмила Димова: Самият Станиславски е играл Шабелски…

Борис Луканов: На нас проф. Георги Стаматов във ВИТИЗ ни беше забранил да четем Станиславски. „Ще дойде време, сега не се занимавайте с това“. Бай Косьо Кисимов[3] веднъж сподели, че ходил в музея на Станиславски, там му показали нещо, написано от него: Всё, что я написал, неверно. Действуйте так, как вам подсказывают ваше сердце и ваш разум.

Нещо много съществено, което важи за цялата ми работа върху ролите – независимо какво съм прочел около ролята, винаги започвам с въпросите: какво правиш и защо го правиш, за да стигна до въпроса как го правиш. При първите два въпроса се въртиш около текста на пиесата, във всички случаи тук ти знаеш по-малко от режисьора. Имаше режисьори като Любен Гройс, които сами правеха първия прочит на пиесата. Общо взето, първият прочит се прави от актьорите, които сричат, срещайки се за първи път с пиесата. Не, Гройс държеше той да направи прочита. Не беше добър актьор, но след прочита вече си разбрал какъв спектакъл ще се прави, усетил си ритъма му. Той не изиграваше ролите, но ритмично ти усещаш всяка роля, усещаш темпото, в което тя се прави. И виждаш, че спектакълът целият е в него, вече е готов.

В театъра някои режисьори съкращават процеса на маса в името на действието. Сашо Морфов е такъв, той избягва репетициите на маса, почти веднага на сцената – да се действа. Аз съм благодарен на Сашо за възможността, която ми даде – да изиграя Просперо в „Бурята“[4].

Друго съществено за мен в работата върху текста, освен тези три въпроса: задължително в отделна тетрадка аз записвам – „Те за него“; „Той за тях“ и „Той за себе си“. И отделям всички персонажи, ако те някъде споменават името на героя, който аз играя, отбелязвам това. И после разсъждавам върху записаното. „В първо действие ситуацията е една и те говорят за моя герой еди-как си.“ Но в трето действие е минало време, нещата са се променили, трябва да си наясно кога за какво го казват и ти самият в различните действия и ситуации, в които героят ти попада, какво мислиш и какво казваш за себе си. В този смисъл не приемам това, което Дидро бил казал, че играейки толкова различни характери, актьорът остава без собствен характер. Аз не вярвам в пълното превъплъщение. Ние всички на сцената сме мислещи същества.

Людмила Димова: Какъв е Стефан Мавродиев като режисьор?

Борис Луканов: Два-три пъти преди да започнем репетициите, се събирахме – той на чаша бира, аз на чаша водка. И той започваше да ми рисува спектакъла, кое как е разположено, как ще изглежда. „А там някъде, в далечината се открива едно езеро…“ „Къде ще ги правиш тези неща на камерна сцена?“, питам го. „Измислено е, измислено е“, казва той. (Тук Борис Луканов играе Стефан Мавродиев.) „И музиката… Знаеш ли каква музика! Тя е написана. Ценко[5], готов е… Носи се, някъде далече… Ти разбираш ли какво става?… И сега ти влизаш.“ Аз викам: „Да, и се прозявам…“ Мавро: „Глупости!“. Аз: „Чехов го пише в ремарките“. Мавро: „Ти си бесен, бе! Ти разбираш ли го, знаеш ли колко им е наежен той – и на лекари, и на адвокати! Той е против целия свят, бе!“

Общо взето, Мавро ми начерта ролята. На маса той говори какво трябва да се получи, няма дълбокомислени думи: „как да кажа“, „някак си“ (което значи: не знам точно как). Тия думи при Мавро не ги чуваш, даже може никакви думи да не чуеш. Защото, когато Мавро е казал какво мисли за сцената и тя не се получава, Мавро се качва на сцената. Между другото, той знае цялата пиеса наизуст, но на сцената, показвайки какво би искал да се получи, никога няма да каже нито една реплика. (Играе отново режисьора Мавродиев.)

Как да го напишеш това? То е интересно, когато го изиграеш. И крайния резултат го виждаш в очите на зрителите – каква любов, какво уважение към това, което е направил Мавро.

Людмила Димова: Откривате ли в Шабелски нещо от Сорин, друга ваша роля?

Борис Луканов: Работа на критиците е да кажат. Не съм мислил за това. Маргарита Младенова ме покани да играя Сорин в „Чайка“[6], навремето бях играл Тригорин и ми беше любопитно.

Маргарита Младенова много обясняваше, слава Богу на много разбираем език. Разбира се, тя пък не се интересуваше от логиката на словото, нея я интересуваше темпоритъмът на репликата и на целия спектакъл. Но ако търсиш, както аз съм свикнал, зрънцето – защо го казвам това, за да мисля как да го кажа, ето тези въпроси малко изчезват при такава режисура. И на нея ѝ се получава понякога. И понякога има издънки. „Майстори“[7] например. Веднъж изиграхме едно дневно представление, тя дойде много разтревожена и каза: „Това, че я няма красотата на текста – съм го търсила, че няма романтика – съм го търсила. Ама че нищо друго няма – не става така“. Пък аз непрекъснато си казвам: ако лишиш „Майстори“ от красотата на езика, от романтиката, която съществува във всички герои – и в Найден, и в Живко, какво тогава търсиш?

Знам, че не можеш да живееш само с твоите представи, че ако МХАТ беше останал на нивото на Станиславски, ако не се бяха появили негови ученици като Мейерхолд, театърът наистина би станал музей, образи от миналото, нищо повече.

Другото, което ме е занимавало, когато работя върху текста, особено върху класиката или далечната история, както беше във филма „Борис Първи“[8]: какво този образ от девети век може да каже днес? Ако ти не потърсиш нещото, което ще те доближи до съвремието, пак заприличва на музейна история.

Людмила Димова: Какви линии към съвремието търсехте в „Иванов“?

Борис Луканов: Има една реплика – „празни хора“… Колко хора днес, изпълнени с енергия и талант, започнаха да се убиват, да се самоубиват, стигнаха до най-низките човешки страсти…

Людмила Димова: А Вашият Шабелски избира да мрази този свят…

Борис Луканов: Той иска да отиде в Париж. Дали на гроба на жена си, или в някой френски шантан ще влезе – не е известно. Важното е, че иска да изглежда по друг начин. И на него животът му е непоносим. Половината си състояние съм раздал, казва той – значи имам право да искам.

При него е двойствена работата. Той стига до това: „Дай ми пари!“. А за оправдание казва – да отиде на гроба на жена си. Разплаква се, когато го пъдят от сватбата, то е от обида. Но когато го питат, казва: „видях виолончелото и се сетих за еврейката”. Това е изход от обидата. Той всъщност не обича никого.

Иванов е загубен в мислите си, в неспособността да живее във времето, в което му се е паднало да живее, без да има сили, енергия да го промени.

Шабелски е бил във Франция, завършил е, не е простак, човек на живота, много обича живота. Не е шега, когато казва, че първо ще отиде в Москва да послуша циганите. В него има нещо от Протасов от „Живият труп“.

На мен образът ми е симпатичен. Към всичките си образи съм подхождал така – да премахна това отрицателно, което е написано, което е изразено от другите персонажи. Аз търся да намеря и другата страна на героя. Много бях несимпатичен на властите за ролята на професор Цанков в „По дирята на безследно изчезналите“[9]. Имах една случайна среща, след това разбрах, че е бил братът на Тодор Живков. Срещнах го в Швейцария, когато ходих да снимам там. Пита какъв си ти, що си, какво си играл. Тогава бях известен само с Цанков. „Аз го гледах тоя. Абе, ти много добър го направи тоя кръволок.“

И моите предварителни представи за Цанков бяха точно за кръволок, за отсечената глава на Стамболийски, която той подава на царя – от карикатурата на Илия Бешков. Когато започнах да чета около него, разбрах, че аудиториите в Софийския университет, където са се провеждали неговите лекции, са били претъпкани. Значи е имало и нещо друго.

Людмила Димова: Кои са вашите учители в театъра?

Борис Луканов: След първи курс в академията изпратиха проф. Стефан Сърчаджиев, който водеше два класа – А и Б, за шест месеца в Китай и ние останахме сираци. Всъщност негова асистентка беше Надежда Сейкова. Не поради младостта ѝ, а поради характера и голямата ѝ любов към театъра и студентите, ние не се почувствахме изоставени.

Спомням си, като бяхме в четвърти курс и трябваше да се избере пиеса за дипломен спектакъл, Сърчо (когато говорим за него, винаги така го наричаме) ѝ каза: „Наде, виж тази пиеса дали става!“ Погледнах – „Веселите уиндзорки“ на Шекспир. Сърчо не идва цяла седмица, правеше някаква постановка в Народния. Когато се срещнаха, той вика: „Надя, какво става?“ „Ох, другарю Сърчаджиев, извинявайте много, но толкова бях заета, успях само три  пъти да прочета пиесата.“ Сърчо я погледна изумен: „Ти луда ли си, Надьо! Аз тринайсет пъти я започвах и не можах да я довърша“.

В началото на втори курс разделиха двата класа – единият отиваше при проф. Дановски. Аз по разпределение бях в този клас. Сърчо в присъствието на Дановски, който дойде да приеме класа, казва: „Деца, имайте предвид, че няма да усетите никаква разлика. Ние с Боян сме вървели по един и същи път, еднакви търсения сме имали. Има една малка разлика между нас и ще ви я кажа: Дановски е много по-умен от мен, аз съм малко по-талантлив от него“. Сърчо ме извика: „Бориславе (така ме наричаше), ти, ако искаш, можеш да минеш в моя клас“. И аз предпочетох по-талантливия. Такава покана значеше много.

Преди месец гледах едно телевизионно предаване за Кръстьо Сарафов, анкетата в него ме порази. Нито един от студентите в НАТФИЗ не знаеше какъв е Кръстьо Сарафов, чието име академията носи. Те се колебаеха – писател, може би режисирал, може би играл. Преди няколко години ме учудваше и ядосваше, че студентите не знаеха кой е Апостол Карамитев. Но все си мислех, че това са отделни случаи. Питам се – не се ли учи история на българския театър?

Людмила Димова: Какво ви даде Варненският театър, където преминава по-интересната част от вашата кариера? Отивате във Варна през 1961 г.

Борис Луканов: Във Варненския театър отидох трудно. При разпределенията, които бяха задължителни тогава, идваха директорите на театрите да ни гледат. Във Варна директор беше Николай Савов, а режисьор – Димитрина Гюрова. Те говориха с мен, поканиха ме, аз имах интерес, защото момичето, с което от 1956 г. до този момент съм, вече беше разпределено във Варна, след като завърши инженерство. В последния момент тогавашният ректор ме попита: „Какво ще кажете за Толбухин?“. И отидох там.

След една година в Толбухин постъпих във Варненския театър. Леко, приятно, пътят широк. Започнах с ролята на Патриарха в „Иван Шишман“. Със старец започнах. След това работих с Цветан Цветков, много сериозен изследовател на руската драматургия. При него обаче започнах с „Почивка в Арко Ирис“, капитан Браво, Ана Феликсова – Инес, Пилар – Йорданка Кузманова, моят добър приятел Цако Дачев играеше адютанта ми… Изиграхме това представление преди Младежкия театър, където Димитър Димов бе дал първо пиесата си. После тя мина през почти всички театри. И почти всички от нашия клас играха – Димитър Буйнозов в Младежкия театър, Александър Притуп, Петър Тасев в други театри.

Следващото, което ми предстоеше с Цветан Цветков, беше негова драматизация на „В навечерието“ от Тургенев. Трябваше да играя Инсаров. Излезе разпределението, в ролята на Инсаров – Петър Златев, много силен артист. (Когато аз влизах в академията, той завършваше.) Минаха двайсетина дни от репетициите, един ден отивам в театъра и виждам допълнение към заповед еди-коя си – „в ролята на Инсаров разпределям и Борис Луканов“. Отидох при директора, той каза: „Петър знаеш какъв артист е, но славянската душа липсва“. Така започнах да ходя на репетиции. Повече репетираше Петър, аз стоях долу и му се възхищавах. Той беше много ярък артист, страхотен темперамент (по това се деляха тогава актьорите). Петър имаше глас, по-хубав, по-обработен от този на Стефан Гецов (двамата играеха Шишман). Втора премиера – с мое участие. След това Петър Златев и Маргарита[10] ми направиха тържество. Бяхме у тях, пийнахме, хапнахме, говорихме много за Инсаров. Никакъв конфликт не се появи между нас с Петър Златев, напротив създаде се приятелство и досега се чуваме, той е във Виена, аз тук. Какво да говоря за театър, за репетиционен процес, всичко това е изчезнало, остават такива моменти… Исках на 15 юни да сложат представление на „Иванов“ – за моя 81-ви рожден ден и защото Петър трябваше да дойде, а той е играл Иванов. Обади се седмица преди това, че се е поразболял и не може…

След това играх Чиркун от „Варвари“ на Горки, режисьор Цветан Цветков. Още някъде в трети курс играх Яков, един старец на Горки. Говорейки за професор Полежаев от „Неспокойна старост“, Сия Папазова, която написа книга за актьорите от Варненския театър, прави размисли около това как на тази почти младежка възраст играя старци. Откъде тази сила и как се стига до такова превъплъщение. Аз не винаги всичко разбирам от това, което пишат. Някъде ме определят като романтик, някъде – като кантианец.

Людмила Димова: Другаде ви наричат „мислещ актьор“.

Борис Луканов: Аз не знам дали има немислещи, те са на друго място… Много интервюта съм давал, все под редакцията на жена ми. (Тя написа една книжка за своя изключителен род – на Георги Сава Раковски, в него е и д-р Кръстю Раковски.) Тези интервюта може би са изглеждали умни, затова някои са писали, че съм мислещ актьор. Да, аз не съм актьор на яркото външно присъствие, на изявения темперамент. Това особено ми помогна по-късно, когато след 17 години и половина във Варненския театър, където бях общо 21 години и 4 дни, ме поканиха да играя във филм. Първо един 4-сериен, веднага след това – един 5-сериен, при това в централната роля[11]. Джоко Росич беше казал на едно място: „Има актьори като Борето Луканов и Николай Бинев, които сякаш нищо не правят, а всъщност раздират екрана“. Пък аз си мислех, че Габен беше такъв актьор…

Помня почти всички актьори във Варна, от най-възрастните – от Идеал Петров, Преслав Петров, даже Надя Станиславска все още играеше, Венета Славчева, Ина Русева… Директора Желчо Мандаджиев, който дойде с режисьора Гриша Островски, и до днес го поставям на най-високото място като морал в театъра – сред всички, които съм срещал…

Петър Златев замина за Виена, започна да учи режисура и се върна във Варна да защитава дипломната си работа като режисьор с „Неспокойна старост“ на Рахманов. И ролята на стареца, чийто прототип беше големият руски учен Тимирязев, се дава на приятеля, на Борис Луканов. Получи се, не знам как – бяла перука, брада и енергията на младия човек.

Една скоба – гледахме преди време с Армен Джигарханян „Крал Лир“ на Грузинския театър. После той каза: „Боре, сега ни е времето“. Тогава бяхме на около 50. „Сега е времето да изиграем Крал Лир. Защото ако стигнем до неговата старческа възраст, няма да притежаваме енергията и физическата сила, която той има.“ Е, не ми се случи – нито Крал Лир, нито Ричард. Играх Хорацио в една постановка на „Хамлет“. Във Варна вече беше дошла младата смяна: Илия Добрев, Меглена Караламбова, Марин Янев, Продан Нончев и Красимир Спасов като режисьор. Той направи „Обърни се с гняв назад“.

Марин Янев направи много хубави роли и след това, особено сега, на тази възраст – всичко, което прави, е великолепно, премислено. Гледам Меглена Караламбова как прекрасно играе в последните години. Мисля си, че Продан беше блестящ в „Обърни се с гняв назад“ и после все около тази роля се въртеше.

И се заредиха роли… Петър Златев направи „Елегия“ – една пиеса за любовта на Тургенев. Там играх Тургенев, където брадата не беше толкова бяла. Големите срещи с режисьора Станчо Станчев: „Следствието“, великолепно представление на пиеса на Петер Вайс, истински модерно; „Седмо: кради по-малко“, та до „Сирано дьо Бержерак“. С Петър Златев изиграх един Молиер, „Мизантроп“, който ме побърка със стиха си. Всъщност винаги съм имал отношение към словото. Най-напред да се чува, след това много ясно да се разбира.

Тогава във Варна имахме по 32 представления на месец. Играехме и в двата театъра, прибавяме към тях и дневните представления, ученическите. Понякога даже и такова разпределение се правеше – ако имаш участие в първо действие във Филиала, можеш да прескочиш да изиграеш нещо друго на голяма сцена.

За Варна мога да разказвам само с любов – независимо от всички постижения и спадове, младостта ми е там, любовта ми е там. Аз съм жив, аз съм в движение. Летях след последното представление, за да дойда в София да снимам, после се връщах да играя. Учех конна езда заради „Борис Първи“ в едно село до Варна, след това влизах с лодката в морето, да хвърля въдицата, да си проверя късмета. Сега всичко това го няма: сега съм вкъщи, затворен пред телевизора, затрупан с книги.

Людмила Димова: Как оценявате вашия софийски период?

Борис Луканов: Идвайки в София, си казах, че идвам на командировка. Поканите бяха от четири театъра. Изведнъж бях станал популярен с два сериала. Казах си – ако не е творческа командировката, ще се върна във Варна. Тя в самото начало не се оказа творческа. С едни надежди дойдох, нищо от това не се случи. Играх, но не това, което бих изиграл, ако бях останал във Варна. От друга страна, една от причините да напусна Варна беше, че като виждах репертоара, вече знаех в какво ще бъда разпределен. В София дойдох с качества, изградени точно в този Варненски театър, с един критерий, в който нищо провинциално нямаше. Летвата беше много висока.

През годините няколко пъти се връщах на гастрол във Варна. Един млад режисьор – Веселин Димов, който искаше да защити дипломната си работа във Варненския театър с „Момо“, ме покани. Беше ми любопитно, много интересно. Той живееше вкъщи, защото давах едната стая на театъра. (Къщата ни е на 150 метра от театъра.) Преди това се обади Явор Гърдев, който вече беше доста нашумял, но аз не бях гледал нищо негово. След като ми предложи да играя в „Бастард“[12], моят отговор беше: „Аз в изгъзици не участвам“. Отговорът му беше: „Аз изгъзици не правя“. Съгласих се веднага, но изгледах някои негови представления. Осъществих една моя мечта със Станчо Станчев, режисьора, към когото изпитвам най-светли чувства. Бях прочел „Учителят“ от Жан-Пиер Допан, текст, който силно ме впечатли и исках да го споделя с някого. Даже не си мислех за театър, исках да поканя в къщата във Варна десетина приятели. Дадох го на Станчо, той не направи моноспектакъл, както беше при Велко Кънев в Народния театър[13], а спектакъл с ученическия колектив, който водеше. После Маргарита Младенова ме покани да играя в „Чайка“, Крис Шарков – в „Макбет“.

Тук отварям една малка скоба. След като излязох от Варна, имах още  приятели, стари варненци, които постепенно си отиваха в един по-хубав свят. Остана единствен Михаил Мутафов. Почти всяка вечер той беше вкъщи на терасата след представление, защото той играеше, а аз вече отивах на почивка във Варна. Това лято Фичо[14] ми гостува във Варна и ми остави в знак на  благодарност един комикс с текст и рисунки, озаглавен „Сблъсъкът на титаните“. От едната страна с боксови ръкавици в червено съм аз, от другата в синьо – Мишо, а по средата Фичо е нарисувал самия себе си в риза и папийонка като съдия. В следващия момент – вече двамата, готови за бой, а накрая – ръкавиците ги няма, ние сме хванали чашите. Както бяхме приятели и се събирахме всяка вечер, обикновено завършвахме със скандал. Разговорите ставаха политически. Надигравахме се малко в чувството за хумор. Всъщност ние винаги сме били на едни позиции. Мишо, освен че е талантлив, е много умен, трябва да си близък с него, за да откриеш другите му качества.

Играя в новия български филм – „Вездесъщият“, ролята ми е малка. Като се видяхме с Мишо Мутафов, той вече беше определен за другата роля, която аз много бях харесал. А той ми каза: „Колко ми се играе твоята роля“… Май много се разприказвах…

Бешков има едно есе за старостта: няма по-хубава възраст, ти си на уважение винаги, заради белите коси, заради възрастта. Ти можеш да казваш всичко, без да отговаряш за казаното, и защото никой не ти обръща внимание.

Снимки Личен архив

[1] Борис Луканов получи наградата „Аскеер” за цялостно творчество през 2016 г. – Б. р.

[2] „Слънчевите момчета“ от Нийл Саймън, постановка – Николай Николаев, в афиша на Драматичeн театър „Йордан Йовков“ от 2011 г.
[3] Актьорът Константин Кисимов (1897–1965).

[4] „Бурята“, реж. Александър Морфов, Народен театър, 1996 г.

[5] Музиката в „Иванов“ е на композитора Ценко Минкин.
[6] Маргарита Младенова поставя „Чайка“ във Варненския драматичен театър през 2005 г.
[7] „Майстори“, постановка на проф. М. Младенова в Народния театър, 1998/99 г. Борис Луканов – в ролята на един от майсторите резбари.

[8] „Борис Първи“, 1985 г., реж. Борислав Шаралиев, сценарий Анжел Вагенщайн. Борис Луканов в ролята на Кавхан Етх.
[9] „По дирята на безследно изчезналите“, четирисериен филм, 1977 г., реж. Маргарит Николов, по сценарий на Николай Христозов.

[10] Маргарита Лилова (1935–2012), съпруга на Петър Златев, оперна певица. След началото във Варна, дългогодишна солистка на Виенската опера.

[11] Александър Пеев в „Сами сред вълци“, 1979 г., режисьор Зако Хеския, по сценарий на Павел Вежинов.

[12] Постановката „Бастард“ на Явор Гърдев във Варненския театър е от 2001 г.

[13] „Даскал“, 2004 г., Народен театър.

[14] Театралният художник Никола Тороманов.

 

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox