Бойко Кръстанов: Трябва да се излиза от комфортната зона по-често

Албена Тагарева / Личности

HOMO LUDENS 18/2015

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/boyko-krastanov-triabva-da-se-izliza-ot-komfotnata-zaona-po-chesto/
Twitter

Албена Тагарева: Имаш ли свое обяснение за това какво представлява съвременният театър в България?

Бойко Кръстанов: Съвременният театър в България за мен е много ъндъргаунд понятие, дотолкова че е почти незабележимо. Според мен в момента нямаме много примери за съвременен театър, или поне за това което се разбира под това понятие в Европа. У нас има опити, много плахи и доста малко. И аз разбирам ситуацията, защото е много трудно да има по-различен театър в момента, в тази обстановка – с подобен бюджет, отпуснат от Министерството на културата и със сумите, с които театрите разполагат. В стремежа си да оцелеят театрите предлагат продукции, които по-скоро гледат да слязат до хората, а не да се опитат да накарат хората да достигнат до изкуството. Спектакълът днес трябва да е лесно продаваем, лесно смилаем, да носи пари и да пълни зали. Поради тези причини мисля, че ни подминават процесите които се случват в сферата като цяло. Аз поне се чувствам действително подминат от тези процеси.

В „Сфумато” се опитват по-различни неща и неконвенционални форми. Моите наблюдения са, че по-голямата част от българските зрители са консервативни, те предпочитат да си седят в салона, да наблюдават, някой да ги забавлява и да съпреживяват – да се смеят или да плачат заедно с героите на сцената за час и половина, пряко сили два и да си излязат разтоварени.

Албена Тагарева: Какво най-много ти липсва, на теб като актьор, в това в което играеш? В какво се крие предизвикателството за теб?

Бойко Кръстанов: Това, което най-много ми липсва, е времето за репетиции. Ясно е, че то никога не стига. Иска ми се винаги да има човек (в лицето на режисьора), който да води процеса и действително да експериментира на сцената и с актьорите. Но най-много ми липсва сериозното отношение към професията и театъра. Няма как да направиш вдъхновяваща роля с два месеца репетиции от 10:00 до 14:00 – просто не става. Не казвам, че винаги е така, но в повечето случаи това се получава. Няма нищо по-хубаво от задълбочен процес, проведен от човек, който знае какво иска и как да го постигне. В това се крие голямото предизвикателство.

Албена Тагарева: Какво ти е мнението за актьорските тренинги и уъркшопите, мислиш ли че това е пътят към по-задълбочената работа?

Бойко Кръстанов: Като пример ще дам ателиетата, които се провеждат в Сфумато. Те всеки път са изключително интересни. Само мога да съжалявам, че до сега не съм успял да участвам в ателиета на Асен Аврамов, в които той работи специално за усъвършенстване на гласа. Ателието е точното място да се експериментира и да се опитват нови неща. Резултатът не е толкова важен в случая, колкото пътят който си изминал. Това е полезното за актьора – процесът през който преминава, защото по време на репетиции не винаги има време за експерименти.

Албена Тагарева: Преди да започнете репетициите на „Възвишение“ правехте ли такива ателиета с Иван Добчев или процесът беше по-класически?

Бойко Кръстанов: Като цяло процесът с Иван Добчев няма как да бъде класически, защото той самият не е от традиционните режисьори. Целият репетиционен период на „Възвишение“ беше ателие, защото ние нямахме прекъсване, репетираше се по цял ден. Всяка стъпка, която правим на сцената се обмисля и преценява. Той гледа да няма нищо излишно, едно помръдване в повече не трябва да има. А и още повече, че изходният ни материал е роман, който си има собствени закони и правила и това още по-силно ни провокира да намерим сполучлив еквивалент за сцената.

Албена Тагарева: Имаше ли съпротивления към образа на Бачо Гичо?

Бойко Кръстанов: Не, никакви. Много харесвам литературния материал, същото така мога да се доверя напълно на режисьора и през цялото време му вярвах и го следвах.

Албена Тагарева: Разкажи малко повече за работата върху образа. Къде ти идваше отвътре и къде трябваше да поработиш повече, за да постигнеш този резултат?

Бойко Кръстанов: Според мен във всеки се крие по един Гичо и може би затова романът се харесва на толкова много хора. Всеки вижда по някакъв начин себе си вътре. Гичо е събирателен образ на малко разбойник, малко мечтател, малко революционер – по малко от всичко. И имам чувството, че Милен Русков е изобразил обобщения образ на обществото в този един единствен персонаж. В този смисъл на мен специално много неща ми идваха отвътре. Но никога няма да забравя, как след една репетиция отидохме всички да вечеряме и Милен Русков не можеше да спре да се смее на Краси Василев, който играе Асенчо. И като го попитахме защо така, той каза: „Как е възможно, той е излязъл директно от въображението ми – това не е възможно. Това е той – Асенчо”.

Албена Тагарева: Как ти се отрази първата среща с публиката?

Бойко Кръстанов: Нямах търпение да дойде премиерата и да се срещна с хората. Идва един момент, в който репетираш, репетираш и започва нещо да ти липсва. Все пак спектакълът не е за нас самите, ами за публиката и като няма зрители от един етап нататък, на мен като актьор, започва да ми тежи. Когато хората влязат в салона енергията моментално се преобръща. От залата идва различна енергия и представлението веднага се променя.

Албена Тагарева: Спектакълът се родее с брехтовата театрална естетика. Ти успя ли да си изградиш свое разбиране за нея?

Бойко Кръстанов: Още от първата репетиция, когато Иван Добчев ни представи идеята си и какво точно иска от нас, решението ми се видя много находчиво и подхождащо на текста. В началото беше много трудно, тъй като изискванията към актьора са по-различни, въпреки че и в „Медея, майка ми”[1] работихме по Брехт, тук още веднъж се убедих колко е трудно това. Особено да го разбереш. Не съм сигурен дали съм го разбрал напълно все още. По-скоро се доверих на режисьора и се опитвах с всяка репетиция да се задълбочавам, за да разбера какво има предвид. В един момент, когато вече си прочел доста неща и като ги изпробваш на сцена в реална репетиция, ми светна една лампичка и започнах да си ги превеждам на някакъв мой си език. Примерно не се преструваме че ги няма хората в залата, както и не си представяме, че сме в балкана и вятъра ни духа. Изобщо не трябваше да се поставяме в подобни обстоятелства. Тук задачата беше ние да покажем образа на Балкана в условното пространство, ходейки преекспонирано и показвайки на публиката Балкана.

Албена Тагарева: Намираш ли общи черти между образа ти в „Медея майка ми” и Гичо във „Възвишение”?

Бойко Кръстанов: В „Медея майка ми” образът на Картезианеца отново е коментаторски, но той е доста по-безпощаден отколкото Гичо във „Възвишение”. Той не се колебае нито за минута, изчел е цялата световна литература, много добре знае какво иска и какво прави. Докато Гичо не е много сигурен в действията си. Намирам общи черти повече в стила на работа на режисьора, отколкото между образите.

Албена Тагарева: Явно ти се е паднало тази година да играеш коментаторски роли, защото и в „Господин Пунтила и неговия слуга Мати” в Младежкия театър отново си в подобен образ.

Бойко Кръстанов: Така се случи. Не мога да кажа, че се чувствам прекалено комфортно в подобен тип роли, не ги възприемам като, един вид, амплоа. Просто първо Иван Добчев работеше по Брехт във „Възвишение”, а после Маргарита Младенова постави „Господин Пунтила” – нещата се случиха за мен съвсем естествено.

Албена Тагарева: Твоят първи спектакъл в ТР „Сфумато” е „Зимна приказка” на Маргарита Младенова, следва „Медея, майка ми” на Иван Добчев и Маргарита Младенова. Как се вписа в колектива на работилницата?

Бойко Кръстанов: След няколко спектакъла с тези режисьори и екип, мога да кажа, че започнах да ги опознавам. Поне вече знам какво ги дразни и какво не бива да правя със сигурност. Много по-лесно е, когато с един човек вече си преминал през определен процес, а след това втори и т.н. А процесът при „Медея, майка ми” беше изключително труден във всеки един аспект и най-вече актьорски. Първо текстът не е просто пиеса, в която се знаят разпределението на ролите, репликите и т.н. Тук някои неща се появяваха на момента – едни се вмъкваха, други отпадаха. Разменяха се местата на епизоди или реплики. До премиерата, даже мога да кажа, че и след това – четири представления след премиерата, все още напипвахме и търсехме верния път.

Албена Тагарева: Имаше ли такива трудности конкретно с твоя персонаж и кога разбра, че Картезианеца вече е завършен?

Бойко Кръстанов: Имах много големи трудности. Специално за този герой е много особено, защото той е част от главния персонаж – негово разклонение, образно казано. Картезианеца е проекция на ума, на съзнанието. Получил е най-доброто европейско образование и е пълна противоположност на Мечтателя. От тази гледна точка ми беше много трудно, защото искахме този Картезианец да бъде като експлозия. Той трябваше да е енергичен и да изразява еуфорията на ума, защото прави нещо, което не му е присъщо по принцип, но в същото време много обича. Обича да е на свобода, да се чувства свободен – а не му е разрешено. И поради тази причина излизането от тялото е като празник за него. В същото време това е рационална еуфория, логична и последователна, а не спонтанна, емоционална. Точно това беше най-трудното, защото тук не трябва да се поддаваш на емоциите, а да изразяваш еуфорията чрез разума. И тогава става много опасно персонажът да не се превърне просто в догматик, човек изказващ някакви тези или просто да говори умни приказки. Много е тънка тази граница. След едно представление Иван дойде при мен и просто каза: „Това е, край. Така трябва да бъде.” – почувствах се много добре. И във всяко следващо представление се старая да съм по-близо до „Това е”. Но и публиката много ме зарежда и помага да го постигна. Особено, когато усетя, че съм ги хванал, защото това се усеща, само по начина, по който слушат. Ако наистина си грабнал публиката, това ти дава още повече енергия, и още и още – това е най-хубавото, което може да ти се случи на сцената, тогава се получават най-добрите представления.

Албена Тагарева: След толкова социално ангажирани постановки, в които играеш, мислиш ли че актьорът трябва да следи много внимателно социалните процеси, за да бъде адекватен на сцената?

Бойко Кръстанов: Определено да, но за себе си трябва да призная, че не следя много новините и какво се случва, а трябва. Трябва също и да се излиза от комфортната зона, колкото се може по-често. За един актьор е много важно да е информиран, пътуванията също са част от това. Ако си седиш вкъщи и само ходиш на репетиции няма как да трупаш опит, който след това да можеш да използваш в работата си.

Албена Тагарева: Какво те накара да потърсиш агент, който да те представлява?

Бойко Кръстанов: Винаги съм вярвал, че успешният актьор е международен. Винаги съм мислил така, особено сега с отворените граници, когато не е проблем да пътуваш и работиш в друга държава. За нашата професия е доста по-трудно, но вярвам, че не е и невъзможно. За съжаление в България пазарът за изкуство е прекалено малък, но въпреки това, мисля че има колеги които работят чрез агенти и се справят не лошо. Надявам, че ще имам възможност да участвам в международен проект. Защото това ще бъде коренно различен опит за мен. Кастингите също са източник на опит. За мен те са най-нормалното нещо и не мога да разбера защо има актьори, които не обичат да ходят по кастинги. Всеки трябва да ходи на кастинг, все пак той е за конкретна роля, за конкретна постановка. Виждат те как стоиш в дадените обстоятелства и режисьорът преценява харесва ли те или не. За мен няма нищо по-естествено от това.

 

[1] „Медея, майка ми” – реж. Маргарита Младенова и Иван Добчев, ТР „Сфумато”, сезон 2012/2013 – бел. а.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox