Един идиот срещу бесовете човешки

Анна Топалджикова / По театралните сцени

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/edin-idiot-sreshhu-besovete-choveshki/
Twitter

През годините ТР “Сфумато” запазва жив първоначалния импулс на своето създаване – да среща публиката със значителни автори, текстове, идеи. През 2004 г. режисьорите Маргарита Младенова и Иван Добчев поставиха театрални версии на “Братя Карамазови”, изградени около темите на два от основните персонажи, Альоша и Иван, в програмата “Долината на смъртната сянка”. И ето, отново дойде време за Достоевски с програмата “Изгонване на бесовете”, която включва адаптациите им на романите “Идиот” (режисьор Маргарита Младенова) и “Бесове” (режисьор Иван Добчев).

 

“Изгонването на бесовете: Идиот”

Анна Топалджикова: Романът “Идиот” е населен с много действащи лица и с изобилие от ситуации, които носят драматичния заряд в себе си. Като автор на интерпретацията вие се концентрирате върху напреженията, катаклизмите и травмите, които предизвиква появата на един странен човек – невинният като дете. Прожекцията на картината на мъртвия Христос от Холбайн директно отвежда към асоциацията Мишкин и Христос. Съвременният рефлекс на вашето представление търси отговора на този въпрос: Какво би станало, ако Христос “слезе” днес между нас?

Маргарита Младенова: Холбайн е изобразил мъртвия бог, труп, който няма да възкръсне. Това е тезата на Иполит – апотеоз на смъртта като последна сила. Човекът уби бога и по този начин уби себе си, казва Ницше. Достоевски два пъти е писал “Идиот”, първия път го е унищожил. За мен “Идиот” е неговият експеримент – след като човекът убил бога, съществува ли някой, който да донесе на хората жеста на Исус и каква би била съдбата му. В замисъла си за постановката аз тръгнах от този експеримент, от тази философска инсталация. Той очертава целия контекст, в който състраданието е най-важният битиен смисъл. Резултатът е пълен провал. Мишкин попада сред хора, които са до крайност грешни и противопоставени един на друг, той е “идиот” в този контекст и според неговите мерки. Тази утопия е обречена да се провали. Но всеки, който застане срещу Мишкин, се просветлява. Този паралелен, друг сюжет, който върви срещу провала, е истинският смисъл на жеста. Нужно е да съществува, за да се противопостави на бесовете. Да, прав е Хайнер Мюлер, Достоевски изследва възможно ли е да се спре унищожението. Днес, когато клишето за успешния човек е повсеместно, нека обърнем погледа към проваления, към човека като изначален грешник. Да възкреси човека у престъпника – това е уникален поглед на Достоевски, на вярата му в човека като духовно същество и жал за това, което би могъл да бъде, но не е. Да се конфронтира с представата за човека днес,  да види човека като тайна, да възкреси човека като уникат, това е посланието на романа и на моето  представление.

Анна Топалджикова: Във вашата интерпретация трагичното е концентрирано около четирите основни фигури. Оголвайки болката в едно почти празно сценично пространство, избирате минималистично решение и то постига въздействието върху зрителя чрез концентриране върху най-същественото, изваждането във видимостта на дълбоко скритото, откриване на себеизразяващия щрих. Какъв беше пътят ви в провеждането на смисъла на представлението основно чрез актьорите?

Маргарита Младенова: Обожавам минимализма и бих отишла още по-нататък до този ръб на концентрация и свръхсъдържание. Да, поетическият код на представлението е минимализмът. Не бих казала, че провеждам смисъла само през актьорите. Върху самия образ на спектакъла работихме съвместно с двамата сценографи Борис Далчев и Михаела Добрева. Напомнят ми Дани и Фичо (Даниела Ляхова и Никола Тороманов), когато дойдоха при нас направо от академията, и сега отново започваме един процес на изграждане на партньорство. За “Идиот” търсихме образ, който да засреща две противоположни линии и да затваря между тях клаустрофобична, плътна среда и да я натрошава сюрреално в определени моменти. Своеобразно материализиране на възпаленото съзнание на Мишкин, неговия преход от тъмно към светло. Изваждането на светла зона от един изначален мрак. Тази пулсация е важен поетически код. Музиката на Асен Аврамов следва пропадането към тъмното, към тресавището.

Анна Топалджикова: В романа Мишкин е възвисяван и обругаван, разпъван е, но и той разпъва останалите, вклинява се между тях като крайно духовно изпитание. В представлението ме заинтригува това, че макар и напълно различен от останалите, той е присъединен към тях чрез страданието, което неволно причинява на себе си и на другите чрез саможертвите си.

 Маргарита Младенова: Състраданието в действие – това е Мишкин, духовният нагон да се втурнеш да спасяваш, каквото и да ти струва това. Той провокира среща на стихии чрез опита на свръхсъзнанието, на духовния ген на човека да пребори изначалния мрак. Духът се възправя срещу беса, богът срещу дявола. Трагикомичната гротеска на неизбежния провал, разминаването между мерките на днешния свят и другия поглед на Мишкин към човека. “Идиоти на възвишеното” – каквато и да е съдбата на техния жест, такива хора са нужни. Самият Мишкин е непоносим, неговото простодушие, откритост, пълна незащитеност са посрещани с враждебност. Човекът не може да понесе жестокостта на истината за себе си. Този “идиот” ни кара да се запитаме какви механизми владеят света – ние живеем в този свят на Великия инквизитор, свят, от който Христос е изгонен. Свят на парите, в който Великият инквизитор от “Братя Карамазови” възпира  настоятелното твърдение на сина божий, че “не само с хляба живее човек” с думите: “Не идвай повече, ти пречиш на човека”.

 Анна Топалджикова: В представлението прониква театралният ефект, който носи романът. Персонажите са непрестанно наблюдавани и коментирани, съзнавайки това, правят показни жестове. Същевременно те наблюдават себе си, анализират всяко свое действие, всеки вътрешен трепет, стоварват върху другите своите болезнени състояния, изиграват роли с цел да манипулират зрителите на своята драма.

 Маргарита Младенова: Според Бахтин при Достоевски човекът винаги е под поглед, действително интимното е публично в “Идиот”, всичко се изнася “на площада”. Бахтин ми помогна много да открия театралния изказ като непрекъснати опозиции, дебати, горещи идеи в противоборство на границата между игра и неигра. Всеки глас е идея. Прояснява, привнася допускания, очертава коридори, задвижва акцията пред очите на зрителя, превръща го в съучастник. Няма “четвърта стена” и в романа. В тази логика се появиха в моето представление сказове, обърнати директно към зрителя.

 Анна Топалджикова: Мислите ли, че изтеклото време от постановката на “Долината на смъртната сянка: Альоша” през 2004 г. дава нов поглед, друг интерес, откриване на нови хоризонти в необятния свят на Достоевски?

 Маргарита Младенова: Това е едно много по-разтревожено представление. Темата е същата, но нещата са стигнали много по-далече. Днешното представление е оголен нерв, без кожа, по-безпощадно и уязвимо. Това е и замисълът за работата ми със съвсем млади актьори. Смисълът беше в самия процес. Много беше трудно за самите тях това личностно отключване, разширяването на нашия личен обем през тези главоблъсканици. Това поколение – те са отворени, чисти, но всичко бързо отлита, няма носител. Изпитват ужас от страданието и това беше най-силната точка на противоречие. Но нали страданието е пътят към прозрение за човешкото? След шест месеца творческо страдание те не са вече същите, които бяха преди това.

 

“Изгонването на бесовете: Бесове”

 Анна Топалджикова: За разлика от подробната драматизация на Камю, писана през 1959 г., която следва логиката на сюжета, вашата адаптация на “Бесове” има съвременен рефлекс, избира своя гледна точка към определена тема. Тя е фокусирана върху персонажа на Ставрогин и проведена през целия спектакъл с въздействащо визауално решение на двойката: престъпника и неговата жертва. Призракът на обесилия се Ставрогин броди през мъчителните спомени, сподирян от призрака на обесилото се заради него обезчестено момиченце. И сякаш и там, отвъд живота, няма спасение, там, където грешниците са изтезавани от своите жертви. Въпросът ми е свързан с отказа от идеологическия диспут, който населява романа – там се вихрят демоните на Верховенски, които взимат много повече жертви, разрушителната им стихия не знае граници. С какво темата на Ставрогин и неговата жертва повлия на вашия избор?

 Иван Добчев: Първоначално Достоевски се е впуснал след вестникарската мълва за убийството на студента Иванов (близък приятел на брата на жена му, който в тоя момент е бил на гости у Достоевски в Дрезден) от Нечаев и неговата петорка. Първоначалният замисъл е твърде публицистичен, гротесково разобличителен и естествено – плосък. Самият Достоевски доста бързо осъзнава това и тогава се явява един нов персонаж, в началото изписван като Князът, по думите на автора: „Аз го извадих от сърцето си”. Този Княз, (прекрачил от записките на един ненаписан роман „Житието на великия грешник”) получава името Николай Всеволодович Ставрогин и се превръща в център на романа. Всички около него – Пьотър Верховенски, Кирилов, Шатов, Лебядкин – са негови своеобразни двойници, ученици, които са разбрали и развили посвоему идеите на Учителя и които все искат Той „да вдигне тяхното знаме”.

Ставрогин се измъчва от невидимото, неведомото неявяване на Бога, което може да се превърне в натрапчива фикс идея, провокация към Него. Той се съзнава като изоставен от Него, незначителен, ненужен, като „подло насекомо”, но се „страхува от самоубийството”, защото се бои „да прояви великодушие”. „Знам, че това ще бъде пак измама – последната от безкрайната поредица измами.” Той изпитва срам. „Срамувам се – значи съм”, това е репликата на приятеля на Достоевски, философа Владимир Соловьов, на картезианското „cogito ergo sum”.

Верховенски е фриволен, екстравагантен вариант на отдалия се на разврата Ставрогин. Неговият „принос” е да изведе разгулното живеене до революционна програма. „Грабвайте вилите” и „Нека всеки да знае, че ако сутринта излезе беден, вечерта може да се върне богат” е пародия на Ставрогиновите провокации към неявяващия се Бог.

Моето пренебрежение към бесовете, които събира около себе си Верховенски, към тяхната всепозволеност и извратена революционност, е взето назаем от Ставрогин, Кирилов и Шатов. Те тримата абсолютно единодушно напускат сбирките на Верховенски, демонстративно отказват да бъдат „свои” в общност, която презират. Предупрежденията на Достоевски от края на XIX век за извращенията, които носи така наречената “революционна вълна”, отдавна са се сбъднали. Ние вече знаем какво се е случило във „великата” октомврийска революция и с анархистите, и с есерите, и най-вече със самите болшевики. Самото въвеждане в романа на Ставрогин и превръщането му в централен герой означава за мен къде всъщност е патосът на Достоевски – не в „идеологическия диспут”, а в дискурса на мятащия се между беса и Бога човек. „Дяволът и Бога се борят – арена е човешкото сърце” (Митя Карамазов).

Анна Топалджикова: Ярките експресивни решения в спектакъла са съществена част от въздействието на очистващия акт “изгонване на бесовете”. Актьорите са белязани с типологизиращ грим, който е своеобразен символен език, откровен в своята театралност. В същата логика преувеличената патетика на жеста и словото са отстранение и ирония, мислени в Брехтовия рефлекс на актьорско присъствие. Отстранението е отчетливо изведено и при Ставрогин, но през друго решение – чрез представянето му като наблюдател, осъзнаващ и осмислящ своите бесове. Интересен е езикът на знаците, подадени към зрителя, идеите за театралност, които са били водещи за вас в работата с актьора.

Иван Добчев: Ставрогин е концептуален бунтар, всичко при него е рационално прецизирано, насмешливо (на езика на Брехт – с ефект на отчуждаване), той се срамува и страхува да се “поддава на чувствата”, за него това е проява на много лош вкус, на глупост и бездарие. Това съм отстоявал в работата си с актьорите, съвсем умишлено им сложих за партньор един режисьор (Борис Кръстев, мой ученик). Ставрогин налага своята “насмешливост” като мярка, като стил на живеене, и всички трябва да се подчинят на правилата на тая игра.

Анна Топалджикова: Главата “У Тихон” е цензурирана, романът е издаден първоначално без нея. Вие сте дали живот на срещата между Ставрогин и Тихон в театралното пространство. Какво ви привлече в срещата на Ставрогин с един разкаял се грешник, превърнат в светец?

Иван Добчев: Тихон е способен, има тоя Дар, да емпатира в Другия, затова е станал такъв… светец?… изповедник?… лечител на души… Днес ние все по-рядко можем да срещнем човеци с тоя Дар, днес всеки знае само себе си, а Тихон „боледува” Другия, изпада в болезнено съ-чувствие, страда като за себе си, „Виждам, виждат очите ми”… За мен тази изповед е гениално драматургично творение, образец за висок театър. Ако си спомняте, преди години Питър Брук направи спектакъл по легендата за Великия инквизитор[1].

Анна Топалджикова: С какво написаното от Достоевски ни вълнува и днес? Малцинството на четящите в света открива с всяко поколение, че то звучи винаги във времето на настоящето. Как този въпрос стоеше пред вас в работата върху текста на “Бесове”?

Иван Добчев: Аз се припознавам в тези текстове, откривам нещо важно за себе си и за другите около мен, смисъла на живота откривам… и по някакъв особен начин виждам Бога.

Анна Топалджикова: Мислите ли, че изтеклото време от постановката на “Долината на смъртната сянка: Иван” през 2004 г. дава нов поглед, друг интерес, откриване на нови хоризонти в необятния свят на Достоевски?

Иван Добчев: Аз нарочно се върнах към постановката си на „Иван” с песента на Матрьоша (това е вариант на песента на София от „Иван”, естествено, промених го, дописах още стихове, за да стане органична на Матрьоша), но днес, десетина и повече години след това, и аз съм друг, и Фьодор Михайлович ми е още по-друг, а и светът е вече друг. Всепозволеността е много по-брутална и още по-брутална е Неговата неявимост.

[1] Спектакълът „Великият инквизитор“ по Достоевски, реж. Питър Брук, Театър „Буф дю Нор“ – Париж, Франция, е представен в България през 2007 г. в рамките на МТФ „Варненско лято“ и платформата „Световен театър в София“.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox