ЕДНА ИЗВАЯНА КАРТИНА НА ОТЧАЯНИЕТО

Ромео Попилиев / По театралните сцени

HOMO LUDENS 16/2012

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/edna-izvaqna-kartina-na-otchaqnieto/
Twitter

Завръщане във Витенберг, текст Георги Тенев и Иван Добчев, режисьор Иван Добчев, художник Даниела Олег Ляхова, композитор Андрей Аврамов, участват Пенко Господинов, Явор Бахаров, Антонио Димитриевски, Йордан Биков, Христо Петков, Малин Кръстев, Елена Димитрова

                                                                        ТР Сфумато, 2011/212

Шекспировият „Хамлет” е безкрайно, дори ужасно в прекия и преносен смисъл благодатен материал както за всякакви сценични интерпретации, така и за различни опити за пренаписване. „Хамлет” е един недоволен от себе си текст, но колкото по-гениален, нали, толкова по-недоволен; колкото по-добър, толкова по-недостатъчен и затова подсилващ недоволството на всички поставящи го на сцена или пренаписващи го. В този случай се срещаме с едно дописване на великата пиеса. Какво става след смъртта на главния герой Хамлет? След неговото замлъкване? Своеобразен и оригинален отговор се опитва да даде спектакълът, наречен „Завръщане във Витенберг” на Театър „Сфумато”: един спектакъл на неотчайващото отчаяние, защото подобно изваяние на отчаянието няма как да ни отчайва. Но къде другаде може да се случи той, ако не тъкмо в този театър? Чие дело може да бъде неговият текст, ако не на Георги Тенев и Иван Добчев? Кой може да бъде неговият режисьор, ако не Иван Добчев? Всъщност делото на създателите на този спектакъл е нещо повече от своеобразност и оригиналност; то представлява главоломен скок в бездната от говоренето-мълчание, едно непоколебимо потъване в черната дупка, която текстът на Шекспир така щедро е отворил за нашата цивилизация. Иначе лошият вариант е той да те изхвърли обратно на повърхността…

Това е един фантасмагоричен сюжет, разположил своя свят между живото и неживото, истинското и въобразеното; едно завръщане без завръщане, защото самият Витенберг го няма, но пък в някаква степен го има, или по-точно, като че ли го има. Защото той е университетско място извън житейските бури, но и такова пространство, където въпросите не свършват, където светът се разглежда рационално и откъдето на него се гледа по този начин. Където се създават модели на света и, разбира се, утопии. Светът обаче, дори универсумът извън университета Витенберг е пространство на хаос и разглобеност. Действието в този спектакъл се развива в подземие, тъмница, но нали Дания и светът са затвор – и в случая съвсем не образцов. „Долу” е „горе” и обратно; „долу” затворът е „горе” затворът.  Част от датчаните готвят въстание срещу норвежкия крал Фортинбрас, узурпирал поради липсата на наследник датския престол. Хор (Хорацио от „Хамлет”, приятелят и душеприказчикът на принца) със своето продължаващо резоньорстване и по този начин все така изглеждащ като тъжен хор явно не гори от желание да действува в посоката на съпротивата срещу узурпатора. Както винаги интелигенцията не е готова за борба. Не тя е свалила предишния тиранин (Клавдий) – просто така са се стекли тогава обстоятелствата; не тя ще поведе бунта и срещу сегашния властник. Тук, разбира се, се промъкват политически намеци за това специфично отношение между власт и интелигенция, характерно за нашата страна и преди, и сега. Но и доколко има смисъл от полагането на подобни усилия, след като не само Дания (България) е затвор, но и светът? И самият свят е изгубил посоката, затворен, изкризващ и гниещ в своята материалност; самото човечество е обречено.

По този начин текстът, философски подсилен, песимистичен и мрачен, сложен и трескав в своята привидна монотонност, разливащ се, без да иска, а и да трябва да се удържа в граници по своя хоризонтал, е поставен върху една конкретна и ясна политическа идея, която го пробива подобно на светлината в сценографското пространство (дело на Даниела Олег Ляхова) някъде отгоре надолу към застоялата на дъното на тъмницата вода като един кол, около който думите могат само да се въртят и нищо повече. Всичко това напомня един сън (също своеобразно състояние между живота и смъртта, където впрочем се развива и действието), в който безсилието е взело връх – има, нали, такива безспорно кошмарни сънища, за разлика от другите, еуфоричните, в които всичко с лекота ни се удава. Сънят, освен напомняне за смъртта с ежедневното потъване в нищото, със своите сънища пък е лудост; едно подхлъзване към смъртта и събуждане в друг свят, който всъщност, по малко по-различен и чудноват начин, е все този и тъкмо в това е кошмарът…

Освен с Хорацио (Пенко Господинов), със своите неизбежни книги и държащ на свой ред чашата с отрова, спектакълът ни среща и с други познати шекспирови персонажи: Офелия (Елена Димитрова), пристигаща от небитието, но в случая това не е толкова трудно, Гробаря (Йордан Биков) със своя брьогеловски унес и устрем между грубата реалност и мистичното, стражите Берндт и Марцел (Явор Бахаров и Антонио Димитриевски), Рейн (Христо Петков), безполезно опитващ се да създаде баланс със своя исторически оптимизъм. Има и един персонаж, пришит към драматургичната структура отвън, без свое участие в драмата на Шекспир: Англичанинът (Малин Кръстев) – посланик в норвежко-датския двор, който представлява в случая една безспорно интересна драматургична находка. Въпреки собствената си външна полуразпаднатост и мрачно-мъдър, ироничен и безизходен скепсис, той все пак ще трябва да оцелее в този или, все едно, онзи свят; все едно къде – горе или долу. Той като че ли е онзи, който след смъртта на Хор ще трябва да разкаже историята: авторът, драматургът. Но от друга страна, какъв писател може да бъде със своя тъмнично веселоват прагматизъм и защо, какво, и на кого ще трябва да разказва? Няма ли мъдро да избере мълчанието, около което да се заключи всичко – както му е редът в цялото това безредие?

Във външната си затвореност, спектакълът „Завръщане във Витенберг” е вътрешно безкрайно отворен. Той всъщност е от онези спектакли и те съвсем не са така често явление, за които не върви да бъдат хвалени, поощрявани, разяснявани. Нито пък техните създатели и участници да бъдат отделяни, описвани, разказвани, анализирани. Такива представления трябва – ако изпитваме, разбира се, близост по нагласа и светоглед към тяхното внушение – да бъдат гледани, след което известно време да помълчим. Те ни оставят в прохладата на тишината след своя край и смълчават останалото говорене, което всъщност е мълчание…

Иначе полезна е тази така изваяна картина на отчаянието от света за оптимистичния материализъм на българина.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox