Елена Панайoтова: Театърът при работа с деца се изчиства от преструвката

Катерина Георгиева / Личности

HOMO LUDENS 17/2014

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/elena-panajotova-teatarat-pri-rabota-s-deca-se-izchistva-ot-prestruvkata/
Twitter

Катерина Георгиева: Елена, измина много време от първия ти спектакъл „Въведение в тяхната картина“ по Маргарит Минков. Днес ти отделяш творческата си и човешка енергия за една доста по-специфична работа – работата с деца. В какъв момент се роди този вик за промяна?

Елена Панайoтова: “Въведение в тяхната картина”, който реализирах в театъра в Кюстендил, е дипломният ми спектакъл от 1995 г., а проектът “Артисти за деца” започна да се ражда през 2003 г. в село Широка Лъка. Докато 90- те години все още носеха привкус на отричането на старото, откривателството и бунтарството, то новият век беляза времето с нови хоризонти и перспективи – старото най-накарая можеше да се интегрира продуктивно в нови модели; време, в което квантовата физика доказва съществуването на множество паралелни потенциалности в един миг.  Това, което започна през 2003 г. не мисля, че беше вик за промяна, а по-скоро необходимост да поведа група хора в осмисляне на професията от още една гледна точка и да обединя възможности, които театърът носи като духовна и социална практика. По това време аз вече бях редовен гост-лектор в Университета за изкуства в гр. Утрех, Холандия в депертамент „Театър и Образование“. Идеите за иновативно образование по театър и разработване на програми за обучение чрез изкуство бяха много привлекателни за мен. Началото съвпадна със създаването на фондация “Ден Гри”, която направихме с трима мои колеги с цел подпомагане и развиване на изкуството в търсене на нови форми и подходи за естетическо изразяване и социално интегриране.

Катерина Георгиева: Като че ли тази необходимост се е катализирала и в изследователската ти работа в театъра – езикът, който се ражда над вербалното. В Широка Лъка, където се създаде Лятната театрална школа, все още историите се градят на образи, легенди, спомени, песни. Как се извърши това пътуване от театралните сцени до непредвидимия свят на децата в риск?

Елена Панайтова: Пътуването към света на детското въображение може да бъде реализирано много по-бързо и леко от пътуването към света на възрастния. Първите години не спирах да се удивлявам, когато децата, откривайки театъра, потъваха напълно в магията му. Техните изненада и възторг от театралната игра са толкова вдъхновяващи и утвърждаващи, те са напълно противоположни на взискателната и понякога скептична реакция на публиката на репертоарния театър. Липсата на оценъчност, отвореността към играта, стремежа към фантазното и улавянето на неискренността в играта – всичко това постепенно ме изкуши да започна разработване на специални програми и представления за работа с деца чрез изкуство. Във философията на програмата “Артисти за деца” е залегнала идеята за интердисциплинарност и интеркултуралност – предлагат се различни ателиета по танц, театър, маски, кукли, музика, йога и бойни изкуства, обединени от специфични теми, които стават основа за създаване на представления, и те са задължително свързани с далечна и непозната култура. Така в Лятната театрална академия за деца в риск в село Широка Лъка в последните единадесет години сме преминали през митове, легенди и истории от Индия, Япония, Китай, Скандинавия, загубената култура на ацтеките и маите, древен Египет. Докосвайки се до един непознат свят, детето отваря сетивата си и въображението му е освободено от познати модели и информация.  В процес на изразяване на своята креативност чрез песните, танците, поезията, историите, музиката и бойните изкуства на една култура, то получава много по-трайно и преживяно познание в тази сфера. Разбира се, не крия, че самата аз имам  интерес към Източния театър, ритуалните танци, театъра на движението – специализациите ми при Еуженио Барба в Дания и преподавателският ми опит в НБУ по театрална антропология са потвърждение за това. Защото в крайна сметка играта се ражда от ритуала, а процесът на създаване на театрално представление характеризира самата игра. Така търсим подходи чрез театъра да върнем играещия човек в света.

Катерина Георгиева: До каква степен в работата с тези деца се отразява и всяка отделна лична история? Създавайки изкуство, те намират начин да се самоопознаят, да се почувстват важни и значими.

Елена Панайтова: Процесите за децата са многопланови, особено, когато се работи с деца в неравностойно положение. Целта на работата ни с тях е да стимулираме присъщия във всяко дете ентусиазъм към изкуство, откриване и насърчаване на уникалния талант в ранна възраст, разпознаване на различното и развитие на любопитството, изграждане на ценностна система за разпознаване на добро и красиво, което е присъщо на всяко изкуство. Развиването на социална и духовна осъзнатост у децата чрез изкуството е крайната цел на програмата. Чрез играта и изкуството те първо се научават да изразяват себе си – така възможността за развиване на самоосъзнаване чрез изкуство е създадена. Ако се постигне доверие и отваряне в защитеното постранство на театралната игра, детето е готово да остави целия си емоционален багаж и да се хвърли в себеизразяването на онова дълбоко скрито,  още неосъзнато и мощно Аз, което е отвъд социалните и житейски ограничения. Когато започнахме работа с деца в Кения, в първите им рисунки присъстваха гробове и пастори, защото всяко второ дете е било свидетел на смъртта на поне един свой родител. По-късно, в ателието по танци, в процеса на споделяне, някои деца откриха емоциите  и спомените си свързани с починалите родители, които излизаха на повърхността, събудени от музиката и танца, но в края на представлението те се хвърляха в радостта от играта, напълно забравяйки миналото си. В този смисъл артистът има функцията на агента, който събужда стремежа към игра и остава само свидетел на протичащия изчистващ и трансформиращ емоционален процес в детето. Ние не работим с техни документални истории. Мисля, че това е сфера от територията на психодрамата и психологията и аз я уважавам.

Катерина Георгиева: От какво се изчиства театърът, когато се работи с деца? Кое е онова най-важно нещо, с което той може да ги увлече, да ги покани в света на изкуството?

Елена Панайотова: Театърът при работа с деца се изчиства от преструвката.  Децата са невероятни лакмуси за всяка изразена неискреност, а от друга страна театърът е тържеството на Играта и точно това е, с което ги кани и увлича.  За децата въображаемата реалност съществува тук и сега, така както ежедневната – въображаемото е не по-малко реално от реално съществуващото, и тук е голямата ни отговорност като възрастни да не позволим тази вяра да се разпадне. Децата са бъдещето на света, вярата им в магичното и силата на мисълта, която може да създава светове, е от изключителна важност, и единствената “религия”, която изповядва тези ценности е театърът.

Катерина Георгиева: Вече спомена за интересите ти в театъра. Твоята работа се отличава с вниманието към езика на тялото, на жестовете и движението, със силен интерес към източните традиции в изкуството на танца. В тях актьорът присъства като експресивен знак на индивидуалното. Как този твой опит оказа влияние върху работата с деца?

Елена Панайотова: Вярвам, че само преживяното знание е истинското знание. Ние сме дошли в света в тела и точно тялото е онагледеното изразяване на нашето присъствие тук и сега. Всичко в едно представление започва и завършва с тялото. Ние не бихме могли да съществуваме без тялото си, населяваме нашите тела и с тях отговарямe и отреагираме в света. Мисля, че Филип Зарили беше казал, че актьорската игра може да бъде смятана за форма на отелесяване или „технология” на тялото в смисъла на Фуко, че чрез практиките си „хората развиват познание за себе си”.  Програмата Артисти за деца залага на директна работа с преживяването, което включва тяло и ум, и създава възможност за развиване на осъзнатост на тези процеси, за да създаде една интегрирана и осъзната личност.

Катерина Георгиева: В работата с актьора най-силната традиция е в областта на преструвката, вживяването, измислицата, че си „този герой“. С децата като че ли повече се преоткрива света на истинските истории? Забелязваш ли такъв нюанс ?

Елена Панайотова: Възможността да бъдеш друг, а не само себе си, е невероятно откритие за децата – това е началото на проумяването на играта. Не съм съгласна с теб, че актьорът се преструва на определен персонаж, добрият актьор става този „персонаж” и го преживява реално, той забравя себе си и манифестира собственото си отсъствие чрез преживяването на друг. При децата в нашата работа процесът първо започва с изразяване скрито зад куклата, така те посмяват да изразят себе си опосредствено в трето лице; после се преминава през игра с маска, която обикновено отключва подобряване на комуникативните умения; след това преминават през танца, скрити зад ритмични стъпки и през музиката, свързани с инструмента. Така неусетно, въвлечено в играта, детето вече започва да иска да играе конкретен персонаж и това е голяма крачка в развитието му. Децата обичат тържеството на въображението. Спомням си едно момче, което една година беше героят, който победи дракона – самото дете имаше много трудна ситуация и всички очакваха от него да стане побойник и пропаднал човек. Срещнах го изненадващо миналия месец, вече като пораснал млад мъж. Не го бях виждала поне седем години и не бих го познала, той ми се обади и беше много вълнуващо, а в усмивката му имаше нещо, което ме кара да вярвам, че той може би е победил дракона в себе си още тогава. Героите от други земи и галактики, с необичайни умения и възможности са тези, които привличат детското въображение.

Катерина Георгиева: Пренасяте традицията на школата от Широка Лъка в Африка, в едно градче близо до езерото Виктория – Кисуму. Как се интегрира твоята работата там в контекста на езиковата бариера, специфичната географска ширина, различната култура на децата?

Елена Панайотова: Разпространението на програмата Артисти за деца в Кения е невероятно преживяване и вдъхновение за една мултикултурна размяна на ценности и идеи и създаване на Международната академия „Артисти за деца“.  В Кисуму обучаваме вече трета година около 30 местни артисти от различни изпълнителски и визуални изкуства как да работят с деца чрез изкуство, ползвайки подходите, разработени в последните десет години от екипа на програмата.  В Кисуму, в рамките на нашия проект, годишно се достига до над 240 деца от домове, които са системно въвлечени в творчески ателиета и представления, като вече превърнахме в традиция – детският театрален фестивал на брега на езерото Виктория е очакван с огромно нетърпение от местното население всяка година. Началото, разбира се, беше свързано с проучване на местната култура, за да може да се направи верният дизайн на програмата по начин, който да комуникира. Трябваше да се вземе под внимание, че в град Кисуму живеят главно наследници на племето “луо”, което има различни традиции и ценности всравнение с останалите 41 племена в Кения, както и факта, че абстрактното мислене е напълно непознато и непонятно, а думата „бъдеще” не същестувава в езика им. Но също така, че има над 15 местни театрални и танцови трупи, които репетират в гетата на Кисуму ежедневно, създаващи представления, които ги вълнуват. Интересното е, че с децата почти е невъзможно да има неразбиране – независимо от езика, те най-добре познават езика на играта и там веднага се намира общ такъв. Оказа се, че срещата на територията на театъра за деца и артисти от различни култури може да прехвърля езикови бариери, след като веднъж е установена целта на общуването.

Катерина Георгиева:  Мечтата на Барба за междукултурно общуване. А тук се случва и нещо още по-важно – откровена социална ангажираност, която не е самоцелна. Как се променя реакцията на детето към изкуството в зависимост от реалността, в която живее?

Елена Панайотова: След първата година на обучение по програмата Артисти за деца и провеждане на Театрална академия за деца в Кисуму се завърнахме половин година по-късно, за да наблюдаваме финалните представления на местните артисти. Няма да забравя по време на Първия фестивал на мира в Кисуму през 2011 г., когато бяхме убедили организаторите да допуснат детските представления в програмата си. Фестивалът се провеждаше на нещо като стадион и бяха събрани около 4000 човека. Когато започнаха представленията, направени от децата под ръководството на артистите, първите реакции бяха малко цинични. Само след минути цялата тази публика утихна и следващия един час всички те бяха потънали в историите, които разиграваха децата – оглеждайки тези хора, започнах да разбирам, че те за първи път виждат кукли, театър, естетическо изразяване – изглеждаха така, като че ли невроните в мозъка им се променят, те всички се бяха превърнали в деца. Театърът в Кения е бил забранен от политическата власт като опасно средство за манипулиране на тълпата. В този миг имах чувството, че присъстваме на нещо историческо, сякаш сме се промъкнали в забранена територия и сме разпръснали заразата на театъра. За децата това беше страхотно преживяване. Но по-важното е това, което се върна при нас от директорите на домовете, които споделиха, че в  резултат от  обучението  чрез изкуство в няколко училища децата са създали клубове по танц и поезия, в резултат на работата с маска 90% от случаите на деца болни от СПИН подобряват комуникативните си умения и започват да говорят след години мълчание, развиват се силно изразени лидерски позиции и креативност. В някаква степен за тези деца изкуството се превръща в естествен начин на изразяване. Факт е, че няма по-голям университет от пътуването извън собствената ти страна със задачата да намериш културен диалог с другото, непознатото, защото когато го опознаеш, там се оказва нещо познато и универсално.

Катерина Георгиева: Вярваш ли, че тези срещи са един вид „ценен документ“, който може да обогати не само децата, но и хората, които се занимават с театър, добавяйки към страниците с изследвания един необработен и нередактиран материал?

Елена Панайотова: Вярвам, че бъдещето на театъра е да излезе от театралните зали и да нахлуе в директния живот. Театърът е мощно средство, което още не сме изпробвали в редица територии. Нашият практически опит  в програмата Артисти за деца добавя информация за невероятния потенциал, който е скрит в това изкуство, независимо дали се работи с деца или се прави за възрастни. В ХХ век театърът беше зает със своето раждане, утвърждаване, територизиране – след като този процес завърши следва поглед към нови хоризонти, нови форми и подходи на директна намеса в света. Театърът е единствената нерелигозна практика, която създава ситуация за сливане на правещи и гледащи,  която носи познание и преживяване на духовната същност на човека, а това е пътят, по който човечествето ще върви през XXI век в опознаване на собствената си духовност.  През 80-те години на миналия век един голям английски културен антрополог Виктор Търнър споделя вярването си, че „игрите могат да станат източник на метаезик и мета послания, защото  играта се изплъзва от категоризиране  и  по самата си природа е изначално “убягваща” “. И точно сега, според мен, театърът е на ход, защото  той е самото тържество на Играта.

октомври, 2013

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox