Европейските театрални награди в годината на 30-годишния им юбилей

Камелия Николова / По театралните сцени

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/evropejskite-teatralni-nagradi-v-godinata-na-30-godishniya-im-jubilej/
Twitter

В центъра на празна сцена, около елегантна масичка, върху която е запалена настолна лампа, в удобни фотьойли седят един срещу друг мъж и жена. Лампата изрязва в тъмния безкрай на сценичната кутия неголямо овално, приглушено осветено и уютно пространство, извикващо няколко сходни и препращащи една към друга асоциации – за (кът от) топъл дом, захвърлен в необятната вселена; за малката рационално подредена част на човека и огромната черна бездна на неговото несъзнавано; за тънката и колеблива нишка на онова, което две същества могат да споделят помежду си и заобикалящия я мрак на техните тайни. Това малко осветено пространство – едновременно обикновено и делнично и необичайно магнетично и въздействащо, е приковало към себе си погледите на стотиците зрители, изпълнили елипсовидната ренесансова зала на театър „Аржентина” в Рим за тържествената церемония по връчването на Европейските театрални награди. Мощната притегателна сила на случващото се на сцената в изобретателно осветения семпъл декор идва от гласовете и присъствието на актьорите, които седят в креслата – Джеръми Айрънс и Изабел Юпер. Двете емблематични фигури на съвременния театър и кино са новите носители на Европейската театрална награда, а представлението е подготвеното от тях специално за случая сценично четене на пиесата на Харолд Пинтър „Прах при прахта”[1].

Джеръми Айрънс и Изабел Юпер прочетоха сложния и многопластов текст в оригинал на английски. За  британския актьор, направил някои от най-значимите си филмови роли в сценарии на Пинтър („Жената на френския лейтенант”, 1981; „Измяна”, 1983), изпълнението беше впечатляващо потвърждение на изумителната му способност да потъва в образа, без да губи личната си индивидуалност, докато за Изабел Юпер, която не говори английски, участието й беше ново доказателство за гъвкавата й и мимикрираща актьорска природа. Представяйки коректно известния текст на английския драматург, обичайно тълкуван в психоаналитичен план преди всичко като поглед към трагичния отпечатък в съзнанието и живота на хората, преживели Холокоста, прочитът на двамата актьори открои и един по-универсален пласт на пиесата – за игровата, многолика и постоянно изплъзваща се идентичност на човека, която както той, така и другият до него може само да докосне за миг, но не и да задържи.

Майсторското сценично четене на „Прах при прахта” на Пинтър от Джеръми Айрънс и Изабел Юпер беше блестящ завършек както на заключителната вечер, така и на цялостната едноседмична програма по раздаването на Европейските театрални награди за 2017 г. Най-престижните отличия за театър на Стария континент, присъждани на емблематични личности за ярки постижения и цялостен принос в развитието на сценичното изкуство, бяха връчени между 12 и 17 декември миналата година в Рим за 16-и път.  Заедно с основната награда, за 14-и път беше присъдена и наградата „Нови театрални реалности”, която се дава за оригинални експерименти и открития в областта на съвременния театрален език. С нея за 2017 г. бяха отличени пет от най-интересните и провокативни фигури на европейската сцена през последните години – режисьорите Сюзън Кенеди (Германия); Йерней Лоренци (Словения); Яел Ронен (Израел); Алесандро Скарони (Италия) и Кирил Серебреников (Русия) и една театрална трупа, наложила се със своите смели естетически търсения и социални послания – Театър № 099 (Естония). Със специални награди бяха удостоени писателят, поет и драматург Уоле Шоинка (Нигерия) и театралният режисьор Фатхел Джайби (Тунис).

Европейската театрална награда (ETP – Europe Theatre Prize) е създадена през 1986 г. като проект на Европейската комисия, тогава под ръководството на Жак Делор, по идея на Алесандро Мартинес (днес генерален секретар на наградата). Церемонията по присъждането й е проведена за първи път през 1987 г., а на третото й издание през 1990 г. започва да се връчва и награда за експерименти и обновяване на театралния език, наречена „Нови театрални реалности”. Европейската театрална награда и наградата за „нови театрални реалности” (както и отделни специални отличия) от тогава до днес, с известни прекъсвания, се присъждат всяка година като ETP включва диплом, пластика от известен скулптор и 60 000 евро, а наградата за нови театрални реалности в началото е диплом и 20 000 евро, които от 2010 г. са увеличени на 30 000 и се разпределят по равно между носителите й. За учредяването на отличието важна заслуга има и актрисата Мелина Меркури, която става неин патрон, както и тогавашният министър на културата на Франция (в правителството на Франсоа Митеран) Жак Ланг, избран за президент на Европейската театрална награда. Организатори на ETP са Съюзът на европейските театри, Европейската театрална конвенция (ETC), Международната организация на театралните критици (AICT/IATC), Международният театрален институт (ITI), Европейската фестивална асоциация (EFA) и Съюзът на театралните училища и академии (E:UTSA). Раздаването на наградите е замислено и вече традиционно се провежда като специален фестивал в рамките на една седмица в различни европейски градове. Първите девет  издания са в Таормина, Италия, след което домакини на събитието стават Торун, Солун, Вроцлав, Санкт Петербург, Крайова, а 16-ото издание, посветено на 30-годишния юбилей на  ETP, отново се завръща в Италия. То се състоя в знаменитата й столица като ярък и амбициозен международен театрален форум, осъществен като специален проект на министъра на културата на Италия и под патронажа на президента на републиката, с който беше отбелязана и 60-годишнината на Театро ди Рома и срещата на G7.

Програмата на фестивалната седмица (12-17 декември) на Европейската театрална награда 2017 в Рим включваше огромен масив от събития.  По установена традиция тя се състоеше от три основни части: теоретични дискусии и разговори с наградените; спектакли на няколко от личностите и трупите, получавали отличието на предишни издания (т.нар. модул „Ritorni”[2], тази година това бяха Боб Уилсън, Питър Щайн и Джорджо Барберио Корсети), афиш с по едно представление на всички наградени, и завърши с тържествената церемония по връчването на наградата. В продължение на 5 дни повече от 500 официални делегати – театроведи, театрални критици и журналисти, актьори, режисьори и директори на театри и организации, както и много любители на театъра изпълваха една от огромните зали на Палацо „Венеция”, където се провеждаха срещите с наградените и множеството теоретични дебати и презентации, и залите на старинния театър „Аржентина” (построен през 1731 г. върху част от мястото, заемано от Театъра на Помпей, завършен през 55 г. пр. Хр., днес основната сграда на Театро ди Рома) и на Националната опера, Театър „Индия” и Театър „Паладиум”, където се показваха спектаклите.

Откриването на 16-ото, „Римско” издание на Европейската театрална награда беше със специално италианско събитие – в едно от фоайетата на Театър „Аржентина” се проведе тържествената церемония по връчването на наградите, присъждани от Италианската асоциация на театралните критици на актьори, режисьори, театрални компании и проекти от Италия или свързани с нея и театралния й живот за 2017 г. За  най-добри актьорски постижения бяха отличени Кристиан ла Роса, Микеле ди Мауро, Елена Бучи и Ермана Монтанари; за режисура – Масимо Пополизио за забележителния му спектакъл по известния роман на Пиер Паоло Пазолини „Момчета на живота” (1955), реализиран на сцената на Театър „Аржентина”, продукция на Театро ди Рома; награди получиха и няколко трупи или отделни техни членове, представили успешни проекти през годината в различни форми и жанрове на съвременния театър. Италианската асоциация на критиците направи този път и едно изключение, като присъди своята годишна награда и на германския режисьор Томас Остермайер за спектакъла му „Ричард ІІІ” (Шаубюне, Берлин, премиера 2015 г., чието 150-о представление е показано на сцената на Пиколо Театро в Милано през май 2017 г). Наградата за цялостно творчество получи известният драматург Манлио Сантанели (р. 1938 г., пиеси „Авариен изход” (1980), „Кралицата майка” (1984), поставена и у нас в Театър 199 под режисурата на Валентин Ганев, с участието на Невена Мандаджиева (Майката) и Владимир Пенев (Сина), премиера 2011 г). След церемонията международните гости и италианските театрали и зрители присъстваха и на официалното откриване на форума „Европейска театрална награда 2017” на сцената на театъра, последвано от постановката „Крал Лир” на италианския режисьор Джорджо Барберио Корсети, носител на Европейската награда за нови театрални реалности през 1994 г., продукция на театъра домакин (спектакъл от модула „Ritorni”) .

От наситената програма на фестивалната седмица при особено голямо внимание преминаха представленията на новите носители на Европейските театрални награди, както и на притежателите им от предишни издания. Въпреки че за голяма част от силно специализираната аудитория, каквато е основната част от публиката на подобен форум, повечето от избраните представления са познати, безспорната професионална провокация беше те да бъдат видени заедно, за да бъдат откроени общите тенденции и посоки в тях, както и спецификите и различията помежду им. Фестивалният афиш включваше 9 спектакъла: вече споменатата постановка „Крал Лир” на италианския режисьор Джорджо Барберио Корсети, Театър „Аржентина”; „№ 43-Мръсотия” на Ине-Лиз Семпер и Тийт Оджасо, Театър № 099, Естония; Шекспировия „Ричард ІІ” на Петер Щайн,  Театро Метастазио ди Прато, Италия; „Крал Юбю” на Йерней Лоренци, Словенски национален театър, Любляна (който обаче не беше представен поради трагично събитие – неочакваната кончина на един от участващите актьори);  untitled на Алесандро Скарони, Италия; „Ромска армия” на Яел Ронен, Театър „Максим Горки”, Берлин; нова версия на знаменития спектакъл на Робърт Уилсън „Хамлетмашина” по Хайнер Мюлер, направена от режисьора със студенти от Националната театрална академия в Рим „Silvio d’Amico”; „Непорочните самоубийства” по романа на Джефри Юдженидис на Сюзън Кенеди, Мюнхнер Камершпиле, Германия, и вече коментираното в началото на този текст сценично четене на пиесата на Харолд Пинтър „Прах при прахта”, подготвено от Джеръми Айрънс и Изабел Юпер специално за заключителната тържествена церемония по раздаването на наградите. От изброените спектакли безспорно се откроиха последните три, демонстрирайки както таланта и професионалната виртуозност на своите създатели, така и богатия спектър от различни гласове, идеи и посоки в днешния европейски театър.

Спектакълът „Хамлетмашина” на Робърт Уилсън по едноименния текст на Хайнер Мюлер отдавна се е превърнал в част от историята на съвременния европейски театър. Режисьорът прави текста на Мюлер за първи път в превод на английски със студенти от театралния факултет на Нюйоркския университет през пролетта на 1986 г. (премиера 7 май). Американската постановка веднага е последвана от версия на оригиналния си език със студенти в Хамбург, продуцирана от Театър „Талия” и представена на неговата сцена на 4 октомври 1986 г. Както е обичайно за Робърт  Уилсън, който не спира да работи върху спектаклите си и периодично ги възобновява, след поканата от ръководството на Европейската театрална награда да бъде представен в изданието, посветено на 30-годишния й юбилей, като един от нейните най-забележителни носители, той прави специално за събитието трета версия на „Хамлетмашина” със студенти от Националната театрална академия в Рим, чиято премиера е на 7 юли 2017 г. в Сполето и която се играеше на сцената на Театър „Индия” в Рим в продължение на цялата фестивална седмица, от 11 до 17 декември. Няма да коментирам (отново) спектакъла, чиято театрална естетика и визуални образи и картини са добре познати както от учебните програми по история на театъра и от многобройните им анализи и коментари с илюстрации, така и от цитиранията им в следващи работи на Уилсън и в представленията на безбройните режисьори, трупи и индивидуални артисти, повлияни от него. Онова, което бих искала непременно да подчертая обаче е, че младите нови изпълнители на незабравимите образи в спектакъла – икона на постмодерния европейски театър, са изключително добри, изобретателни и прецизни, а работата на режисьора още веднъж потвърждава виталността на неговата естетика и удивителната му креативност и (само)взискателност.

Необичайният спектакъл по романа на американския писател Джефри Юдженидис „Непорочните самоубийства”[3] в Мюнхнер Камершпиле не само потвърди очакванията от работата на провокативен режисьор като Сюзън Кенеди, но и определено ги надскочи в позитивна посока. През последното десетилетие Сюзън Кенеди налага себе си като едно от ярките имена на холандската и немската сцена със своя театър отвъд човешкото (и вече се е превърнала в модел за следване както с естетиката си, така и със специфичното си безстрастно и възпитано-арогантно публично поведение, съчетаващо момичешка инфантилност и скрита дързост). В него тя чрез големи застинали маски, заместващи лицата на изпълнителите, деформиране и необичайно експониране на човешкото тяло и директно участие в представлението на съвременните дигитални съоръжения и машини (компютри, екрани, монитори, микрофони, плейбек и т.н.) се стреми да изправи публиката пред една постчовешка реалност. „Непорочните самоубийства” е особено изобретателен и въздействащ пример за този театър отвъд човешкото, превърнал се в запазена марка на германската режисьорка. Елегантният и плашещо дълбок разказ за самоубийствата на петте дъщери на семейство Лисбън, преди те да навършат пълнолетие, през 70-те в Детройт от четирима мъже, харесвали някога като деца сестрите, както в романа, така и в спектакъла е представен не като тежък спомен за случили се трагични събития, а като красиво, мистично и екстатично пътешествие по пътя на отишлите във вечния друг свят малки момичета. Процесът на припомняне на събитията от четиримата пораснали мъже постепенно се превръща в носталгия и копнеж по изгубеното детство, в което сестрите са останали завинаги.

За да изрази тази реална носталгия и копнеж, преживявана от мъжете разказвачи като нереално и мистично пътешествие, близко до смъртта, към света, където младите и непорочните остават винаги млади и непорочни, Сюзън Кенеди облича четирима актьори в момичешки рокли с неземно радостни цветове и им слага ушити от плат лица-маски, увенчани с изкуствени цветя и ленти, в които те заприличват на неестествено големи, но сладки и красиви парцалени кукли, а пространството около тях запълва с екрани и монитори, на които се появяват фотоси на сестрите в стаите им, мистични снопове от цветя, прерастващи във флуидни пъстри потоци, неземни звуци и гласове, записани на плейбек. Накрая всичко е увлечено в завихрящ се сноп от светлина към дълбините на вселената, от които човекът се страхува и по които копнее.

От теоретичните дебати и срещи, запълващи всички фестивални дни до вечерта, продължаваща с гледането един след друг на два спектакъла, най-интересни бяха разговорите с носителите на ЕТР’2017, както и на Наградата за нови театрални реалности. Много силни бяха представянията и дискусиите и с двамата емблематични актьори, отличени с основния театрален приз – Джеръми Айрънс и Изабел Юпер, в които те не само отново потвърдиха своята харизматичност и талант, но и високата си интелигентност и ангажираност с актуалните теми и въпросите на днешния свят. Особено интересен и задълбочен беше разговорът с Джеръми Айрънс, модериран блестящо от известния британски театрален историк и критик Майкъл Билингтън, и с участието на Фани Ардан и други колеги и приятели на актьора пред буквално препълнената до краен предел огромна зала в Палацо „Венеция”. В него той и останалите участници не само припомниха ключовите моменти от театралната и филмовата му кариера, но и увлекателно разкриха начина му на работа, удоволствието да се играе на сцената и пред камерата с подобен партньор – изключително прецизен и съсредоточен и едновременно с това сърдечен и предразполагащ, интересуващ се истински от колегата си отсреща. Едни от най-ярките моменти в четиричасовия разговор беше минидебатът между актьора и Майкъл Билингтън за неговата работа върху текстове на двамата му любими драматурзи – Том Стопард и Харолд Пинтър (с когото го е свързвало и лично приятелство), в чиито пиеси Джеръми Айрънс създава  най-силните си роли. След лаконичния, но удивително точен анализ на „Истинското нещо” (1982) на Стопард, с чиято постановка през 1984 г. дебютира на Бродуей и получава наградата „Тони” за най-добър актьор, той направи и чудесна кратка характеристика на пиесите на Пинтър, оприличавайки ги на „великолепен кейк, под чиято привлекателна повърхност са скрити неочаквани дълбочини и празнини”. След представянето на Изабел Юпер (която през 2017-а вече е носител на „Златен глобус” и „Сезар” за филма си „Тя”) от театрални специалисти, приятели и колеги, водено от бившия директор на фестивала в Авиньон Бернар Февр д’Арсие, последва разговор между нея и Кшищоф Варликовски за начина й на работа и специално за съвместния им творчески процес в спектакъла „Федра” в „Барбикан”, Лондон.

Сред останалите срещи и дискусии много добро и полезно беше представянето и обсъждането на перспективите на електронното списание на Международната асоциация на театралните критици Scènes critiques/Critical Stages и въобще на състоянието и актуалните въпроси и развития на театралната критика, направено от сегашния му главен редактор – гръцкия театрален изследовател и критик Савас Пацалидис, заедно с неговия създател и бивш дългогодишен редактор Юн Чол Ким, известния театровед Жорж Баню и др. Голям интерес и въпроси от страна на присъстващите предизвикаха и разговорите с екипа на естонския експериментален Театър № 099 и специално с неговите създатели режисьорката и визуален артист Ине-Лиз Семпер и режисьора Тийт Оджасо, дискусията по повод 50-годишнината на фестивала БИТЕФ, водена от неговия настоящ директор и член на журито на Европейската награда за нови театрални реалности Иван Меденица, срещите със Сюзън Кенеди и Яел Ронен, както и с известния писател и драматург от Нигерия Уоле Шоинка и с гръцкия режисьор, визуален артист и пърформър Димитрис Папайоану, удостоен с една от 6-те награди за нови театрални реалности.

Едно силно издание на Европейската театрална награда, което не само достойно отбеляза 30-годишнината от нейното създаване, но и се превърна в интензивна и полезна работна среща на съвременния европейски театър.

[1] Оригинално заглавие “Ashes to ashes” (1996),  пиесата е превeдена на български със заглавие “Тленна прах” (превод И. Николова, Съвременен британски театър ІІ, Панорама, № 2, София, 2001).

[2] Ritorni (итал.) – завръщане.

[3] „Непорочните самоубийства” е първият роман на Джефри Юдженидис. Той е публикуван през 1993 г. и веднага се превръща в литературен хит, като известността му нараства в началото на новото хилядолетие, след като София Копола прави по него едноименния си филм през 1999 г.; на български език романът е издаден през 2011 г. от „Жанет 45” (превод Невена Дишлиева-Кръстева).

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox