Фестивалът „Танц през август“ – Берлин 2017

Мира Тодорова / По театралните сцени

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/festivalt-tanc-prez-avgust-berlin-2017/
Twitter

Тазгодишното издание на фестивала „Танц през август“ (11 август – 2 септември) събра за 29-и път едни от най-интересните артисти и почерци в областта на съвременния танц и пърформанс в ХХI век. Имена като Ла Рибот, Матилд Моние, Саша Валц, Тражал Харел, Розалинд Голдбърг, Леа Моро, Аркади Зайдес, Йефта ван Динтер, Тяго Гранато, Кристина Каприоли, Росио Молина и още много други. Тенденциите и търсенията, представени на това издание, биха могли да се уедрят в темата за разнообразните взаимодействия между танца, историята и локалния контекст: съвременен танц и фламенко (Росио Молина); съвременен танц и буто (Такао Кавагучи, Марсело Евелин, Тражал Харел, Компания „Зора Снейк“); съвременен танц и аржентинско танго (Матилд Моние и Алан Поулс); танц и ритуал (Саша Валц, Естер Саламон), танц и активизъм (Доротее Мунянеза, Ана Халприн /Ан Колод, Аркади Зайдес); танцът като споделена зона между сферите на изкуството и развлечението (Леа Моро, Кристина Каприоли); танц, гео-политика и революция през емоционалното завръщане към корените (Радуейн Ел Медеб, Серж Ейме Кулибали). Фестивалната програма полемизира въпроси като социалната ангажираност на съвременното изкуство, може ли то да съществува като автономна област на естетическото, или винаги съдържа политическа валенция (най-вече в работата на Ла Рибот), какво е хореографията, дали все още можем да я мислим като композиране, модериране на изразни средства (отдавна е ясно, че те не се изчерпват само с движение и покой), или да изтеглим кадъра към по-мащабната идея за модериране на отношения/отнасяния към различни феномени, ситуации, сигнали, излъчвани от  средата (материална, социална, политическа, културна, естетическа и пр.), което прави всеки акт на хореографиране политически. Това са само част от проблемите и сферите на интерес, в които можем (не)удобно да настаним цялото многообразие, различие и полифоничност на артистичните светове, които се разгърнаха в рамките на платформата „Танц през август“.

Фестивалното издание направи ретроспектива на работата на Ла Рибот.  Едновременно изпълнителка, хореограф и визуален артист, Ла Рибот напуска родния Мадрид, за да отиде в Лондон, където през 90-те и началото на 2000 г.  намира благоприятна среда за развитието на своето творчество в динамичния контекст на живите изкуства (live arts). След това се установява в Женева, където живее и работи досега. Творчеството на Ла Рибот е в граничното пространство на пресичане на много различни форми, жанрове и дисциплини на съвременното изкуство – танц, театър, визуално изкуство, инсталация, филм, пърформанс, видео, текст. Хореографката „изиграва“ своите свободни жестове на разклащане на обичайните, стабилизиращи ги елементи, като така разширява идеите и средствата, с които тези артистични полета се идентифицират. Нейното интердисциплинарно творчество бе представено с няколко спектакъла (“Laughing Hole”, “Panoramix”, “Another Distinguee”, “Gustavia” (в съавторство с Матилд Моние) и ретроспективна изложба с инсталации и видеа. Ла Рибот е от пионерите на съвременния танц, които първи влизат в галериите и музеите със своите пърформанси, които функционират по-скоро като инсталации, движещи се скулптури, обекти, серии от живи картини. Преди повече от 20 години испанската артистка стартира серия от кратки пърформанси, които носят общото название “Distinguished Pieces” („Открояващи се творби“) и представляват сърцевината на нейното творчество. Всички тези малки произведения носят различни имена и влизат в различни констелации, за да се преформулират в нови представления като „Panoramix“, което се базира на три серии от “Distinguished Pieces” и е правено специално за изложбата „Live Culture“ от 2013 г. на галерията „Тейт Модърн“ в Лондон. Една от важните характеристики на работите на Ла Рибот е особеното взаимоотношение с публиката, която винаги е в динамично взаимодействие с нейното изкуство по подобие на зрителите в музея или галерията. Публиката почти винаги заобикаля пърформанса, като е оставена на собствената си преценка и желание как и колко дълго да следва/наблюдава процеса на случване, на коя част да стане свидетел и какво да пропусне. Този отворен код на „четене“ на работите й дава на зрителя свобода, която Ла Рибот обобщава за себе си и за публиката като „свобода да си въобразяваш/представяш“, но и изисква от него съзнателност, зрялост и известно ниво на подготвеност (т.е. поемане на отговорност, което идва с всяка свобода). Ла Рибот има силното и харизматично присъствие на „повелителка“ на световете, които създава, на хората, предметите, цветовете, визиите, с които ги населва. “Another Distinguee” („Изтъкната“) е последната констелация от кратки представления, действия, визуално-телесни инсталации, които съставляват колекцията “Distinguished Pieces”. Този спектакъл-инсталация се случва в пространство, наподобяващо огромен черен куб, в който са „инсталирани“ огромни черни обекти, найлонови скулптури, около които  Ла Рибот заедно с още двама изпълнители, Хуан Лориенте и Тами Манекела, „изпълняват“ различни задачи-действия, композирани хоризонтално, без сюжетно, събитийно или каквото и да е разпознаваемо разгръщане или кулминация, следващи като съноподобна поредица от сюрреално скулптирани изблици на въображение и свобода – визуално и движенчески. Цветове, материи, човешки и телесни взаимоотношения и взаимодействия тяло – обект са в непрекъснато динамично пренареждане, но винаги спрямо деликатно, но неумолимо приковаващата мяра и център Ла Рибот с нейната елегантност, стил и мощ на артист и жена, създаваща силно енергийно поле на привличане чрез своето съблазняващо, покоряващо присъствие. Публиката се движи между/около обектите, които може да са предмети и/или тела. Тялото за Ла Рибот, включително и собственото й, има двойствения статут на субект и обект, на жив организъм и предмет, на движение и застиналост, на дълбочина и плоскост, на сингуларност и множественост, на център и периферия, и в тази дуалистичност на артистичната й конституция се реализира естествената интердисциплинарност на работата й – театър и танц, изпълнителско и визуално изкуство, темпорално разгръщаща се скулптурност и скулптиращ пространството танц/движение.

Друг спектакъл на Ла Рибот заедно с френската хореографка Матилд Моние „Gustavia“ имаше съвършено различен ключ. През радост, ирония и хумор двете актриси перформират на сцената жестове на саморефлексивност и травестии, насочени към себе си и към артистичното си наследство и статут на хореографски диви, на емблеми в съвременното изкуство, на жени. Двете грандами, много различни като присъствие и почерк в световната танцова сцена, „майчински“ пародират, с доза умиление и носталгичност, епични „старовремески“ жанрове като театър, бурлеска, цирк с тяхната наивност и простосърдечност, където нещата са такива каквито изглеждат. През тези семпли, добронамерени жестове, през гегове и „елементарни“ комедийни похвати те изследват променящата се (вече променилата се!) идея за репрезентация, за въплъщение, за роли, за театралност, за женственост, което едновременно ни връща в романтичното време отпреди концептуалното и същевременно отрезвяващо ни сблъсква с огромната дистанция и отчуждение, които ни отдалечават от него.

Друг спектакъл на французойката Матилд Моние в съавторство с аржентинския писател и журналист Алън Полс „El Baile“ („Танцът“) прави социокултурно изследване на Аржентина, връщайки се към 1978 г. и времето на военната хунта, през аржентинския културен, естетически и социален феномен – тангото и личните истории на танцьорите, преплитащи частно и публично, емоционално и политическо. На огромна сцена дванайсет забележителни аржентински танцьори сглобяват разказ чрез танц и слово, през себе си и през ролите си, за социалните и геополитическите реалности в Аржентина, като завършват спектакъла с изявление пред публиката, призоваващо световната общност да обърне внимание и да реагира на античовешките практики на режима в Аржентина.

Един от много интересните артисти, представени на фестивала, бе Йефта ван Динтер с неговия последен спектакъл „Dark Field Analysis“ („Анализ с тъмнополеви микроскоп“) с участието на Хуан Пабло Камара и  Роджър Сала Рейнър. Двама голи мъже седят върху зелен килим в полутъмно пространство. Над тях има висящ светещ правоъгълник от тънки бели луминисцентни тръби. Фигурите са едновременно човешки тела, но в своята оголеност, идентичност, деперсонифицираност се възприемат като живи обекти, биологични единици, клетки, подложени на изследване. Анализът с тъмнополеви микроскоп е спорен от научна гледна точка метод за изследване на кръвни клетки с цел диагностициране на различни болести чрез установяването на наличие на болестотворни организми в кръвта. С помощта на микроскоп, който създава тъмно поле около пробата, се увеличава контрастът на изображението. Голите тела представляват по-скоро организми, сведени до поле на интервенции и пресичане на влияния от живата и неживата среда. Взаимодействието между тях е полусъзнателно и волево, полувегетативно, случва се в полусянка, като това по-скоро излъчва енергия, отколкото знаци, създава интензитет, а не разказ. Движението, което на този етап остава на земята, се състои от бавни, семпли премествания с неясни траектории около себе си и около другия. Някаква „биологична“ логика анулира всички разумни допускания и опити за „изясняване“ на естеството на тяхното (човешко?) присъствие и заедност. Спектакълът, който работи с инструменти като тъмнина, звук, глас, образ, афект, носи много от същностните теми и елементи на работата на Йефта ван Динтер, които най-добре биха се описали с понятието „uncanny“ – т.е. неясното, което гравитира около заплашителното, без да е изявено такова. Същностно средство на Ван Динтер е очудняването, отчуждаването на обектите, нещата, знаците, „озадачаването“ на възприемането през едва доловими измествания на означаващите. Любим негов феномен е синестезията, при което върху едно ниво на абстрактност се добавя друго – звукът е означен не само чрез буква, но и чрез цвят (най-популярната форма на синестезия), което размества обичайните пътеки на означавания и създава пространства на несигурност и неяснота, откъдето се появява афектът. Така двете голи мъжки тела са не само в полутъмнина, но и са дълбинно „разклатени“ като знаци – дали са предмети, тела, мъже, организми, цветове, звуци, гласове, енергийни плата и пр. Всъщност са всичко това. Към движението, което се случва на фона на неуловимо заплашителен звук, който подмолно внася напрежение, се прибавя глас – виртуозното пеене на единия от изпълнителите, което добавя още един канал на разклащане на обичайните линии на означаване. Те влизат във взаимодействия, които нямат много ясна нито отправна, нито крайна точка и носят елементи едновременно на еротизъм, вегетативност, животинскост, предметност. Телата са толкова заедно, колкото и поотделно, в група и разпръснати, в симбиоза и в надпревара, едно с друго, едно без друго, едно около друго, едното и другото, едно до друго, едно върху друго (в последния кадър на спектакъла).

Танцът и ритуалът бяха обект на изследване в няколко спектакъла, като един от наистина интересните беше движенческата инсталация на Естер Саламон  “MONUMENT 0: Haunted by Wars (1913–2013)” („МОНУМЕНТ 0: Обитаван от войни (1913 – 2013), която беше разположена на няколко етажа в невероятното пространство за съвременно изкуство в Берлин KINDL. Хореографката е събрала ритуални танци, свързани с войната от кризисни райони по целия свят, като е поканила за съавтори и изпълнители танцьори от всевъзможни места на конфликти. Шестчасовият пърформанс е разположен в галерийно пространство, изцяло бяло и празно, на няколко етажа, през които десетте танцьори преминават в разнообразни движенчески превъплъщения на общностното културно преживяване на ситуацията на война. Хореографката изследва танца в неговите фолклорни форми на общностен инструмент за споделяне на културна идентичност и за изразяване и преживяване на вътрешни и външни на социума обстоятелства на общото живеене. Танцът като ритуал – в качеството му на утилиратна практика, ползваща артистични средства с цел възстановяване хармонията на общността, отпреди естетическата му автономност и как той може да бъде „изложен“ в галерийна среда, е едната от посоките на интерес. Другата определено е танцът в двойствения му статут на средство за бъдене заедно или за изразяване на враждебност и противопоставяне – и двете еднакво валидни.

Голям въпрос относно танца като ритуал и неговите съвременни актуализации отваря спектакълът на Саша Валц „Жени. Хореографски ритуал“. Спектакълът, в който участват само жени, е вдъхновен от една от емблематичните творби на феминисткото изкуство – „Вечерята“ на Джуди Чикаго. В нея Чикаго изгражда огромна триъгълна маса, отрупана с извезани покривки и чинии във всевъзможни форми, изрисувани с ярки цветове и фигури, извикващи асоциации с вулва. На вечерята са „поканени“ 39 жени, важни за историята на цивилизацията, чиито имена са избродирани на покривките. Тази монументална инсталация на феминисткото изкуство утвърждава както женското присъствие и влияние в световната култура, така и маргинализираните от високия „патриархален“ канон изкуства/занаяти като керамика, текстил, бродерия – тоест „недостойните”, маловажни творчески занимания, които по-скоро служат за „украсяване“ и които архетипно се асоциират с женското начало. Саша Валц реферира както към този феминистки жест на „осветяване“ на женското, така и буквално към конкретната творба, настанявайки „ритуала“ и вечерята в пространството на църквата „Св. Елизабет“ в опита си да изгради общо сакрално пространство за изпълнители и зрители. Характерните за нейната работа тетрални елементи и влияния от танцовия театър заедно с концептуалната (дано!) бутафория на спектакъла (разнасят се изкуствени човешки вътрешности, разиграват се силно експресионистични жестове) биха могли да функционират като цитат на ритуалност, но трудно могат да съдействат за изграждането на общо енергийно пространство на преживяване на заедност, доверие и вяра, на които се основава ритуалното. Спектакълът отваря въпроса доколко в днешното общество/култура на множествена опосредстваност и симулакруми е възможно постигането на общо енергийно поле на безусловно доверие и вяра, феномен на „примитивното“, приказно съзнание на безхитростност и непосредствена свързаност с универсума. Дали театралното събитие може да изпълни тази задача? Може би ако е честно спрямо общия консенсус за безусловното наличие на репрезентация, но не и ако ползва културния код на храмовото пространство (който е именно културен), за да „постанови“ някакво сакрално преживяване, което се оказва социален и арт конструкт.

За повече от 20 дни съвременен танц във всевъзможните му идейни проекции и актуални материализаци фстивалът “Tanz im Ausgust” предложи  много вдъхновение и храна за мисълта. А едно от най-впечатляващите неща са многобройните и различни публики, които имат любопитство и разбиране към този жанр. Както се казва, „дай боже всекиму”!

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox