Гергана Плетньова: Най – хубавото е, че никой не знае какво е в главата на актьора докато играе

Катерина Георгиева / Личности

HOMO LUDENS 17/2014

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/gergana-pletniova-nai-hubavoto-e-che-nikoi-ne-znae-kakvo-e-v-glavata-na-aktiora/
Twitter

ЗА НАЧАЛОТО, ЖИВОТА И ПЪТИЩАТА

Катерина Георгиева: Гери, като малка си чела много книги, свирила си на пиано. Вярваш ли, че пътят в изкуството е предопределен или всичко е свързано с изборите, които правим?

Гергана Плетньова: Много исках да свиря на пиано, но в един момент се уплаших и спрях. А четенето на книги беше част от възпитанието на родителите ми. За радост те намериха най-точния начин да ми ги предоставят, за да ги заобичам и да открия световете им.  И в момента да ги имам като един тип терапия.  Днес това е едно от най-ценните неща, които винаги правя като ми остава време. И…да, вярвам, че има някаква предопределеност на нещата. Но тя не се случва, ако ти не внимаваш, ако не се вглеждаш в себе си, защото тя не е някъде във въздуха, а е заложена вътре в теб. Външният свят ти дава само възможности, знаци дори. Първо трябва да определиш какво искаш, и после да започнеш да виждаш по-кристално и да вървиш по пътечките, които са ти наредени. А те са много – като в книга игра са и винаги имаш избор. И поемаш по една от тях. После си даваш сметка, че си можел да поемеш по друга, но вече си взел решение и това е. Има един много хубав разказ на Айзък Азимов „Ами ако…?“. В основата му лежи идеята, че това, което се случва – се случва, т.е. то трябва да се случи, по всякакви пътища се стига до него, и не трябва постоянно да си задаваме въпроса „ако бях…“ или „ако не бях…“

Катерина Георгиева: А има ли грешни избори? Алиса е тръгнала да гони един шантав заек, но той я води в Страната на чудесата…

Гергана Плетньова: Няма грешни избори. Има неща, които не са се развили достатъчно добре, но те не са грешни, а по-скоро показват, че ти не си направил достатъчно, или може би то трябва да се случи по друг начин, за да разбереш и научиш нещо.

Катерина Георгиева: Съществуваме в свят, в който понятия като „правилно“ и „неправилно“ все още предопределят общуването, колкото и размит да е смисълът им…

Гергана Плетньова: Всеки би трябвало сам да знае за себе си кое е правилно и кое – не. Ако не знае – толкова по-жалко. Има неща, които не се случват така, както сме очаквали, а по друг, различен начин . Но те са станали и единственото, което можем да направим, е да си вземем извод. Понякога боли, понякога боли дълго, но…

Катерина Георгиева: Родителите ти не са се занимавали с изкуство и не са били съвсем вдъхновени от решението да кандидатстваш актьорско майсторство. Защо днес когато използваме думата „изкуство“ бъдещето изведнъж  придобива облачност и мрак? В древността е било точно обратното.

Гергана Плетньова: Родителите в такива моменти гледат в перспектива – как в бъдеще децата им ще се справят битово и социално, занимавайки се с тази професия. Това е съвсем нормално. При мен човекът, който много се притесни, беше майка ми. И е разбираемо – на базата на труда, енергията, безкомпромисността, която влагаш  денонощно, тази професия все още е ниско заплатена в България.  Да, започнаха доста да се снимат филми и прословутите сериали, много от театралните сцени се ремонтираха, но това не е достатъчно. Доста време беше необходимо на майка ми да осъзнае факта, че искам да стана актриса. Мисля, че след като ме приеха и видя с какво желание се занимавам и колко добре се чувствам – разбра и се успокои.  Няма да забравя как викаше от радост на „Раковска“, когато разбра резултатите. От този момент нататък тя започна изцяло да ме подкрепя. Сега разбирам, че тогава се е страхувала повече за мен – как  ще го изживея, ако не ме приемат. Първият път ме скъса Пламен Марков – особен кръг се получи, защото взех „Икар“ за женска роля във „Вуйчо Ваньо“ на Чехов, чиято режисура е негова[1]; и от късането до наградата и взаимната работа кръгът се затваря. Но, да се върна на темата, в дадения момент се издържам сама и се справям, но това е с цената на много труд. Не обичам лесните неща, гледам с недоверие към тях, особено в работата. Иначе в живота хубавите неща трябва да се случват леко.

 

ЗА НАЙ-ШУМНАТА УЛИЦА, ОПИТИТЕ И ИЗРАСТВАНЕТО

Катерина Геориева: За повечето актьори времето в Академията е решаващо. Какво ти даде и какво ти отне то? Би ли искала да промениш нещо в обучението?

Гергана Плетньова: Определено е базисно. То полага основата на развитието ти, създава ти вкус за театъра, определя някакво влечение към един или друг стил. Но най-важното, което ти дава времето там, е дисциплината – да се научиш да бъдеш отговорен, взискателен към себе си, да влагаш в това, което правиш не само чувства, но и мисъл. Може да се каже, че в Академията се изгражда една част от теб и в личностен план. Не ми харесва нагласата, че с приемането ти в НАТФИЗ обучението е даденост. Не можеш да очакваш, че всичко ще ти се даде наготово – трябва да полагаш усилия и сам да се опитваш да взимаш от знанията и опита, който ти се предлага. Това е начин и да разбереш какво искаш в тази професия и да дадеш старт на развитието си за в бъдеще. То е взаимен процес – ако искаш да вземеш, трябва и ти да дадеш.

Катерина Георгиева: Избират те за ролята ти във филма „Единствената любовна история, която Хемингуей не описа“ (режисьор Светослав Овчаров) още като студентка. Какво разкри пред теб тази роля и промени ли нещо в отношението ти с колегите?  Работата между хората в НАТФИЗ е един от ключовите моменти, а това често е сложен психологически момент.

Гергана Плетньова: Беше голям шок, защото се случи неочаквано. Срещу мен стояха Светослав Овчаров, Руси Чанев, Иван Бърнев и Малин Кръстев, които подходиха много бащински. Преди всеки кадър се разговаряше, даваха се идеи, обсъждаше се ситуацията. Самото им отношение към мен беше толкова хубаво, че ме предразположиха да се отпусна и да си свърша работата, с която знам, че мога да се справя. Разбира се, без да целя да съм на тяхното ниво и да мисля за това; толкова спокойно се усещах с тях – можех да им кажа всичко, да им споделя, че се притеснявам и не мога да направя конкретно нещо. Това е ситуация, в която знаеш, че срещу теб стои човек и той иска да ти помогне.  Не премахва шока, но поне ти дава сила. Дали е в киното или в театъра, няма значение –  важното е да срещнеш човек и той ще ти подаде ръка, ако тръгнеш  да падаш. Разбира се, зависи и от собствената ти настройка. По-късно четох, че Светослав Овчаров ме е избрал заради сходството на характера ми с този на героинята. Някъде между кастингите той е успял да улови част от него. А за да се случи това, някой трябва да те предразположи, защото не отиваш на кастинг като човек, а като актриса. В междинните разговори – там е истинският кастинг, защото тогава човек разбира кой седи срещу него и на какво може да разчита. В този смисъл бях спокойна, защото знаех какъв човек съм. Оттам нататък – работата е сладка. А с колегите беше много хубаво и чисто, пращаха ми съобщения, чакаха ме да репетираме. Снимахме през деня, а вечерта ме караха до НАТФИЗ. Там колегите, с които имахме  откъси, ме чакаха със сандвичи и оставахме цяла вечер в Академията. Тези  хора много се радваха за мен и постоянно искаха да им разказвам какво се случва на снимките. Доверието, което пък Здравко Митков ми гласува да ме пусне да снимам, беше много респектиращо.

Катерина Георгиева: Преподавателите в Академията като че ли изграждат свои собствени школи. Не мислиш ли, че това ограничава по някакъв начин и оформя един конкретен тип актьорско поведение?

Гергана Плетньова: Винаги се усеща нюанса на преподавателя, а всеки клас си има стил. Аз не мога да говоря за това, нямам тази позиция. Това е конкретен педагогически въпрос. Мисля, че те трябва да положат основите, а след това носят отговорност за вкуса на студентите си – със задачите, които им поставят, с пиесите, които се дават за четене. В това отношение доста голямо значение има драматургията. А  после се дава свобода. Според мен е ценно и е прекрасно ако студентите успяват да натрупат в себе си всички опити, да пробват различни неща, да си създават записки, и буквално, и метафорично. Това може само да ги обогати .

 

ЗА ЛЕТЕНЕТО, ПАДАНЕТО, ДЪЛБОКИТЕ ВОДИ И ПЪТЯТ СОФИЯ-ВАРНА 

Катерина Георгиева: После идва истинският театър, ангажиментите, различните режисьори, посвещаването в тайнство…

Гергана Плетньова: Да… Както и да се учиш, каквото и да правиш – всичко това се променя в момента, в който влезеш в театър и срещу теб стои режисьор. Стоян Радев ме научи на едно много хубаво нещо – да не чета пиесата предварително. Много е важно да отидеш без конкретни очаквания и нагласи, защото когато прочетеш текста веднага си пожелаваш нещо. Пак от него съм научила една много хубава мисъл, която е на Франко Дзефирели: Всяко представление е сбъдването на мечтата на един режисьор.  Трябва да можеш да бъдеш отговорен към тази мечта, да чуваш неговия прочит, да му повярваш, да застанеш изцяло зад него и идеята му. Може да не си съгласен, да не ти харесва, но винаги трябва да пробваш. Това е като дипломните спектакли в НАТФИЗ… Защото сбъдваш някаква мечта и ако се оставиш да те завладее – това е щастие. Спомням си работата с Лили Абаджиева по „Фауст“[2] – репетирахме много хора в това представление и всички бяхме като деца.  Първите две седмици правихме само етюди върху текста. Един от последните опити беше да се качим на сцената и всеки да изиграе Фауст, както го усеща. Да изиграеш Фауст, както го усещаш!… Когато ти дадат  възможност да изразиш собственото си усещане и после то да бъде използвано в спектакъла – това е най-ценно, в него има диалог. Но то се случва, когато хората се чуват. Хората слушат, много слушат, но рядко чуват. Когато чуеш – тогава се случват нещата. Може да не си съгласен, но и това е спорно – как може да не си съгласен с нещо, което не си опитал. Не можеш просто да го отречеш. Започваш опити – първи, втори, трети…Не е твое, не става. Но на петия се намираш и виждаш, че това е правилното решение.

Катерина Георгиева: Може би няма значение дали си във Варна или София, нито дали ти предлагат по-експресивен или по-аналитичен подход към театъра; може би най-важното е да има общуване и израстване?

Гергана Плетньова: Всички срещи с режисьори са вълнуващи, но няма да забравя работата си със Стоян Радев в „Паметта на водата“ на Шийла Стивънсън[3]. Толкова сляпо доверие имах на този човек, че думите се появяваха просто, за да ги има. Просто нещата се правят. И са верни. Режисьорът си казва всичко, споделя идеите си, посланието, което иска да излезе с този спектакъл – твоята роля е да уловиш това и да започнеш да работиш за него. Тогава, каквото и да направиш, е вярно – защото е честно и е от теб. Няма как да направиш нещо от себе си и да не е вярно…

Катерина Георгиева: Според Гротовски актьорът трябва да е „оголен“ на сцената…

Гергана Плетньова: Можеш да го наречеш, както искаш. Но тогава, в този момент на откровеност, се чувстваш много силен и свободен. Най-обичам, когато това се случи, да пречупя себе си и да направя някоя пълна глупост. Такава глупост, от която после много да ме е срам. А тя може да се окаже добра. Но за да имаш свобода да го направиш – трябва срещу себе си да имаш такъв човек. При Соня във „Вуйчо Ваньо“ на първа репетиция на маса бях спокойна. Чехов ми е най-любимият драматург, човек и писател.  Когато почнахме да го правим нямах това усещане „сега правим Чехов“, а по-скоро „най-после човекът, чрез когото душата ми говори, неговите думи са и моите думи“. И в същото време беше много сложно. Хората казват, че е най-лесно да изиграеш себе си, а това е най-трудното нещо.

Катерина Георгиева: Като че ли не да играеш „по“ Станиславски, Брехт, Страсбърг… играеш себе си чрез собственото си усещане, въз основа на дадено знание и опит…

Гергана Плетньова: Аз съм много аналитичен тип актриса. Това не винаги е добре, защото понякога анализът ти слага и много спирачки. И в живота е така. Той е полезно нещо, но когато е с мярка. В професията е добре анализът да е до този момент, в който ти се изяснят нещата, а после, когато започнеш да действаш – той няма място. За ролята на Соня не ми трябваше анализ. Усещах мястото, в което се случва всичко, и там няма как да е грешно. Имах пълно доверие на Пламен Марков. Знаех, че дори да направя нещо неподходящо – той само ще ми се засмее, а аз ще го преживея. Във Варна това ми беше най-приятно – свободата да пробвам най-различни неща, да се отпускам без да се притеснявам. Никога не знаеш кое ще проработи. Има много моменти в живота на човек, в които той не реагира умно, стилно и т.н., просто прави нещо. Другият важен момент е да нямаш суета, не мога да си помисля, че ще изпитам срам ако изглеждам глупава, грозна или смотана. В това отношение е и образът Соня – тя е всичко, което нося и аз в себе си. Да си спонтанен, когато си влюбен, да не те е срам, да не те интересува как изглеждаш, защото знаеш какво чувстваш. Усещането да си окрилен, да си добър, да обичаш, да искаш да си милосърден – всичко, което тя носи, е толкова респектиращо.

Катерина Георгиева: Актьорската професия е водене на паралелни животи. В повечето случаи тези животи разкриват пред теб все по-различни и нови светове. Как балансираш между тази метаморфоза и реалността?

Гергана Плетньова: Тази професия не е случайна, с нея откривам неща, които няма как да открия в живота. На сцената съм себе си по друг начин. И ако искам някой да ме гледа, то е заради това – да ме опознае по друг начин. Не заради нещо друго. Като ми се случи нещо не особено хубаво, работата ми се е превърнала в….онова, другото пространство. То не е мястото, което трябва да товариш другите с драмите от личния си живот. Искам хората около мен да са щастливи, пазя ги от проблемите си. Опитвам се да балансирам. Най-хубавото е, че никой не знае какво е в главата на актьора, докато той играе. Но това изисква голяма концентрация. Понякога е много трудно да се върнеш след това. Имаш нужда от малко време. В този смисъл се опитвам да правя рязка граница между живота и сцената. Не пренасям нещата от сцената в живота. Имам нужда от половин час, и всичко си остава там. Излизам от сградата и отивам в другото… и не искам да занимавам хората с това. Имала съм моменти, връщайки се от Варна, когато слизам от автобуса и още не съм пристигнала истински. Тогава си давам време за една разходка. И после всичко е наред.

Катерина Георгиева: Единствената любовна история, която Гергана (не) описа?

Гергана Плетньова: Дали ще я опиша някога тази история…

 

 

[1] ТМПЦ Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, 2012/13

[2] ТМПЦ Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, 2009/10

[3] ТМПЦ Драматичен театър „Стоян Бъчваров“ – Варна, 2012/13

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox