ХОРИЗОНТИ

Теодора Маргинова / По театралните сцени

HOMO LUDENS 17/2014

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/horizonti/
Twitter

Илюзии от Иван Вирипаев, превод Нева Мичева, режисьор Младен Алексиев, сценография, костюми, видео Евгения Сърбева, музика Калин Николов, участват Елена Димитрова, Ирмена Чичикова, Васил Читанов, Стефан А. Щерев, участват във видеото Ваня Михайлова, Юлия Калудова, Русчо Тихов, Христо Буцев, Таня Загорова, Александър Миховски

Фондация „Култура Аними“, копродукция с ТР “Сфумато”, 2013/2014

 

– Все пак трябва да има някакво постоянство в този променлив космос, нали? – попита Албърт космоса.

Иван Вирипаев, “Илюзии”

 

ИНТРО ОТ АВТОРА

(остава седнал на мястото си отзад, само вдига ръката си и вяло помахва, за да отбележи присъствието си)

Имам една теория за красотата. Идея, с която живея и следователно – съвсем разбираемо присъства във всяка моя рефлексия, във всеки мой текст. Фактът, че щрихи от нея присъстват в “Илюзии” на Иван Вирипаев, ми дава предостатъчно основание да я прекарам като нишка през настоящия текст.

Та накратко теорията гласи следното – за да съществува човек, се нуждае от хоризонт. Да е наясно, че положително в света съществува нещо красиво (идея, образ, място, събитие, човек…), по неговите собствени дефиниции, нещо, което, достигнато веднъж, ще оцвети и осмили живота на този човек. Ако трябва да приложим пример, подходящ би бил този с кучето, което гони хвърлената надалеч от стопанина му пръчка (важно е да има пръчка и кучето да проследи траекторията й!). Ключовата дума, разбира се, е надалеч. Необходимо е пръчката да е достатъчно далеч, за да си спокоен, че отнема време достигането до нея и да не изпаднеш в състояние на крайна нервност (от типа на “няма време, няма време”) или пък на тотален мързел и апатия (“е, щом е наблизо…”). Затова именно хоризонтът върши страхотна работа – хем е пред очите ти (т.е. знаеш, че го има), хем, по дефиниция, е така отдалечен, че действително, никога не можеш да достигнеш до него. Но той съществува и това го прави идеален мотор на мисълта, или – по-широко – динамо за човешкия живот, движение, развитие.

Предназначението на хоризонта е да те пази – да се притече на помощ, когато се поумориш или сериозно захладнее. В такива случаи веднага извикваш мисълта за хоризонта (каквото и да представлява той за теб) и продължаваш пътешествието си към изгрева. Не можем да скрием, в известен смисъл това с хоризонта е една игра, детска игра на преструване, пожелателна мисъл, измислица. Тук се намесва и красотата. В този текст (а защо не и в текста на Вирипаев?) дефиницията за красиво ще бъде следната: красотата е хоризонт, към който се стремиш, но е по-добре да не достигаш – вярваш, че съществува, но за да е такова, каквото е в съзнанието ти, следва да остане само това – хоризонт, желание, илюзия. Защото, всеки знае, ако приближиш красивото, започваш да го виждаш твърде добре, превръща се в обект на сетивата ти и не след дълго се разомагьосва, ако можем да прескочим замалко до приказките. Каляската в тиква и прочее изтъркани житейски случки. В своеобразния момент на полунощ илюзията убожда пръста си в действителността и заспива дъъъъълъг сън. Та, ако животът трябва да има смисъл, хубаво би било той да е да поддържаме илюзията жива.

ИЛЮЗИИ

Ще ви разкажа за едно представление на “Илюзии” – постановка на режисьора Младен Алексиев по съвсем непознатия досега за българската публика текст на Иван Вирипаев. Нека започнем от контекста – мястото е ТР “Сфумато”. Хората, кой знае защо, не разговарят толкова оживено помежду си, по-скоро всеки стои, сам за себе си и отмята дневните си дължини в басейна на съзнанието си. Поетичното не е случайно, ще го срещнат по-късно и в салона! Та, атмосферата е необичайна, няма много театрали, но могат да се преброят до десетима поети на различни възрасти. Поетите будно наблюдават наоколо и внимателно подреждат фрагментите. За автора на този текст този ден не беше ден, затова той тихо страда в един от ъглите, преди да заеме мястото си на първия ред.

Сценичната среда е максимално опростена – празна сцена с видео екран в дъното, който ще изпълни визуалната част на постановката. Върху него зрителите наблюдават предварително заснети видео фрагменти, илюстриращи отделните текстови парчета, изградили драматургичния материал.

Актьорите ще излизат един по един на сцената, за да разкажат в отделни монолози историята на четирима персонажи – две възрастни семейни двойки, оплетени в общ живот.

В началото подобно пролог се чува стиха от “Комична илюзия” на Пиер Корней, оставен вместо ключ от драматурга към текста. Екранът е все още бял, празен, още поне 2-3-минутки, докато трае музикалната интерлюдия. Следва историята:

Дани и Сандра и Албърт и Маргарет са заедно от над 50 години. Дани цял живот е бил най-добрият приятел на Албърт и обратното. Да, обаче, Сандра признава на Албърт, че цял живот е била влюбена в него, а не в Дани. Албърт, на свой ред, решава, че всъщност и той, откакто я познава, е обичал Сандра. А Маргарет (която има страхотно чувство за хумор), след проникновението на мъжа си, му заявява, че в крайна сметка, през цялото това време, тя и Дани са били любовници.

Всичко е толкова мелодраматично заплетено, защото нищо от това не е от съществено значение, нито за персонажите, нито за пиесата, камо ли за постановката. Ценното на драматургичния текст е неговата структура. Сюжетът, с всичките му взаимнопротивопоставящи се една на друга истини, предоставят поле за многожанрови сценични прочити – от чиста мелодрама, през абсурдна комедия до съвършена пародия.

Младен Алексиев избира да подчертае силната структура на пиесата, без да я насилва излишно в сценичната си реализация. Персонажите в пиесата са всъщност четирима разказвачи – двама мъже и две жени, по автор съответно – 35 и 30-годишни. Актьорите в режисьорското решение изпълняват плътно драматургичните си функции – те влизат в ролята на разказвачи/говорители, които препредават няколко отделни истории, свързани със сюжетните персонажи на двете възрастни двойки. Отстраняването неизменно присъства, но то не е отстраняване на актьора от неговия персонаж, защото, напротив – всеки един от актьорите е изградил свой драматургичен образ, който следва на сцената. Отстраняването е съвсем естествената дистанция, която оставя един човек, докато разказва чужда история. Емпатията е максимално орязана, вчувстването, съпреживяването и т.н. в редичката – също. Ирмена Чичикова, Елена Димитрова, Стефан Щерев и Васил Читанов просто (раз)казват това, което е написано. Разказвачите на Младен Алексиев са телевизионни говорители и разказвачи на вицове, максимално дистанцирани и коментарни в интонацията и реакциите си. Това решение отговаря на пиесата на Вирипаев, в чиито монолози са втъкани и самите ремарки на разказвачите, които те (да) изричат гласно на сцената като “пауза”, “и пак пауза” и пр.

Освен в думите на актьорите, сюжета зрителите следят върху екрана в отделни епизоди, илюстриращи драматургичната фабула. Видеото показва предимно интимни моменти на безмълвен разговор или споделени мигове между персонажите, като акцентът пада върху жестовете и мимиките, като тяхно основно изразно средство и начин на комуникация.

В текстовото си съдържание фрагментите са различни – сантиментални, хумористични, абсурдни, философски, драматични – случки, картини, моменти от живота на персонажите – разпрострени във времето и пространството. Онова, което свързва всички истории, е нагласата на всеки един от персонажите по отношение на света и живота. Колкото и различни помежду си да са те (и изобщо, хората), всеки един търси (и намира) утеха в поне една своя илюзия (адекватна на възрастта, житейската ситуация и настроението му). Щастието е изнесено извън познатото, встрани от досегаемото, отвъд хоризонта. Дали ще е увереността в съществуването на извънземна цивилизация, заглеждането и обсесията по чуждата жена или някое екзотично далечно пространство е без значение. Илюзията по дефиниция изисква красивото да е нещо непознато, далечно, чуждо, за да можеш спокойно да си я (до)измисляш.
Фабулата ще проследите в салона на ТР “Сфумато”, засега е важно да знаете, че илюзия произлиза от латинското illusio, което означава грешка на сетивата или на разума, която изкривява реалността[1].

Илюзиите на Вирипаев са общочовешки и след чистата режисура на Младен Алексиев с лекота ще бъдат припознати от всеки един зрител/слушател в салона.

Илюзията не е очакване, нито пък самозаблуда, а вяра, убеждение, сила – да продължиш напред, към хоризонта. Затова е важно да поддържаме илюзията жива. “Все пак трябва да има някакво постоянство в този променлив космос, нали? – попита Албърт космоса”. Нали?

(залез)

 

[1] Нева Мичева към превода на “Илюзии” от Иван Вирипаев

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox