ИЛИЯ РАЕВ: ТЕАТЪРЪТ Е ГОЛЯМО ТЪРПЕНИЕ. ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ТЕАТЪР.

Илко Ганев / In memoriam

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/ilia-raev-teatarat-e-goliamo-tarpenie-horata-imat-nujda-ot-teatar/
Twitter

Илия Раев (1940-2017)

ИЛИЯ РАЕВ: ТЕАТЪРЪТ Е ГОЛЯМО ТЪРПЕНИЕ. ХОРАТА ИМАТ НУЖДА ОТ ТЕАТЪР.[1]

Илко Ганев разговаря със съпругата му, актрисата Наталия Бардская, и с неговия колега, актьора Стефан Илиев

 

Без изключение колегите на Илия Раев го описват като земен, забавен, сладкодумен, толерантен, скромен, но искрящ, чаровен, способен, находчив и най-вече артист с голямо сърце. Последните години от живота си той отдава на театъра в Шумен – там, откъдето е започнал земният му път.

На 23 февруари 1940 г. Илия Раев се ражда в град Шумен.

Бях много добро дете, ученолюбиво, не крайно амбициозно. Записах се в авиомоделизъм. Боже! Едвам издържах няколко занятия. Записах се после и в корабомоделизъм, ами то същото, само че летвичките са малко по-различни. Едното за направа на кораб, а другото за направа на самолетче. Ама такава скука ме обземаше. И гледаме с баща ми в читалище „Добри Войников“ една едноактна пиеса, в която играе небезизвестният за Шумен доктор Таракчиев (братовчед на Илия Раев). И баща ми казва – виждаш ли какво прави братовчед ти, какво правят децата, твоите съученици…, а ти ще хвърляш въглища на гарата. А аз съм добър ученик. Защо да хвърлям въглища на гарата?! И в същия миг се записах в драмсъстава. Имах шанса там да бъде една голяма дама, преподавател по английски език – Пандора Стефанова, която е работила в театър, а театърът ѝ беше първата природа. Играхме оперета. Аз бях в главната роля. И въобще така тръгнах… Всички от компанията ми, които бяха на моята възраст отидоха да кандидатстват – кой медицина, кой инженерство, а аз казах, че ще отида само във ВИТИЗ.[2]

И действително, 24 години по-късно Илия Раев завършва ВИТИЗ. Дипломира се в класа на проф. Желчо Мандаджиев през 1964 г.

Наталия Бардская: Илия беше с изумително чувство за хумор, а такова рядко се среща и в живота, и на сцената. Толкова тънко чувство за хумор съм срещала само у Ицко Финци. Илия успя да развие и у мен чувството за хумор. Той казваше: „Абе, тази моя съученичка ми беше най-антипатичната от целия курс…“ А той беше много слънчев, много симпатичен човек, голям чаровник. Аз бях доста по-свита, така да се каже, тургеневска девойка.

Винаги казвам, че сме 54 години заедно, от които сме били женени 52. Бяхме изпратени по разпределение в театъра в Димитровград. Тогава директорите на театрите идваха да ни искат, а нас ни поискаха Иван Русев и Асен Шопов. Там отидохме трима верни приятели – Васил Михайлов, Илия и аз. Първата постановка, в която участвахме, беше „Необикновен процес“ на Мария Симова. Току-що беше минал националният преглед, след който театърът беше разгромен заради постановката на Асен Шопов „Грешката на Авел“ (автор Емил Манов), в която явно нашата действителност е била представена в леко критична светлина. Тодор Живков е бил възмутен, а с това е последвала заповед за закриване на театъра, като в един момент просто го сляха с Хасковския театър. Ние се водехме артисти на Хасковския театър, въпреки че живеехме в Димитровград. Тримата с Васил Михайлов се бяхме настанили в едно апартаментче, а ние с Илия още не се бяхме оженили.                                                                Първата постановка, в която и тримата имахме сериозни творчески задачи, беше „Океан“ от Александър Щейн. Тук ми се иска да не правя коментар, а да ти покажа една статия от книгата на Богомил Стоилов, в която той е описал много хубаво това представление. Тогава имаше много критика, която беше и много съзидателна, не беше просто отразяване на събитието.

Всичко е някак прибрано, като войнишка торба преди поход: и сцената, и режисурата, и актьорската игра. Оформлението е условно и обобщено: сцената – палуба на кораб, залата – океан…. В първата редица на походната колона крачат трима млади. Те току-що са завършили театралния институт: Васил Михайлов (Платонов), Илия Раев (Часовников) и Наталия Бардская (Маша).

Трима от най-младите в Хасковския театър – в три от най-отговорните роли на спектакъла „Океан”.

Илия Раев е друг актьор – непосредствен и с чар. Но и Костя Часовников е друг човек Експанзивен и весел, жизнерадостен и прям. Костя на Раев те привлича с непринуденото си поведение, с лъчезарната си усмивка. Неговите светли очи и открито лице изведнъж вдъхват доверие.

Илия Раев подчертава преди всичко неговата честност. Часовников няма да те подведе, въпреки че „подвежда“ Платонов, че предизвиква „че-пе“. Актьорът играе със завидна непосредственост – точно, органично и честно. Надявам се, че сценичният му чар няма да го подведе и той ще запази ценното си качество да бъде честен на сцената.

1965 г.[3]

 

Наталия Бардская: След „Океан“ бяхме разпределени в „Ревизор“. Правеше го Еди Шварц. Илия трябваше да играе Хлестаков, а аз – Анна Андреева. Точно тогава ми се наложи да предприема пътуване до Америка, което беше огромна авантюра по онова време, но това си е друга история. Заминах и за съжаление, не успях да изиграя тази роля, а заедно с това мога да кажа, че въпреки мечтите си съм играла много малко в руската класика. Повече съм играла полевъдки, партийни секретарки, звеноводки, трактористки – такава ми е била съдбата.

След успеха на Илия в „Ревизор“ го поканиха на гастрол в Пловдивския театър за същата роля. Когато се върнах от Америка, си спомням, че имаше обявен конкурс за артисти по повод създаването на новия театър „Театър на поезията и естрадата“. Всички млади артисти тогава се бяхме засилили да се явяваме, но Илия имаше късмет, защото Леон го беше гледал вече в Хасково в постановката „Ние не вярваме в щъркели“ на Недялко Йорданов.

Илия го използваха повече за младежки роли, синове и др. подобни, защото той младееше много тогава, а режисьорите използваха натюрела му заради излъчването, което имаше. Спомням си, че Андрей Чапразов направи частна трупа с Николина Лекова, Луна Давидова и Илия – четирима души, които обикаляха из България със съкратен вариант на „Мария Стюарт“. Илия беше в ролята на граф Лестър и игра много добре.

 

 

***

 

Стефан Илиев: Бяхме заедно в Театър „София“ или така наречения тогава „Театър на поезията и естрадата“. Андрей Чапразов, който по онова време беше директор и художествен ръководител на театъра, заедно с Леон Даниел и Асен Тодоров (театровед) организираха конкурс. Избраха няколко млади, току-що завършили. Сред тях бяха Илия Раев, Лъчезар Стоянов, Мая Владигерова, Лидия Вълкова, Бистра Влахова. Още тогава им дадоха подобаващи роли и така тези артисти влязоха в редиците на театъра.                                                          Атмосферата в нашия театър беше приятелска, а взаимопомощта беше страхотна. Там нямаше втора класа артисти. Всички играеха много и бяхме със страхотно самочувствие. Билетите много се търсеха. Актьорите бяха 48 души в два салона. Поддържахме репертоар от 20-21 пиеси. Почти всеки от нас имаше между 22 и 26 представления. Иначе нямаше как да постигнем рекорд от 690 представления за една година. И това без да ходим в турнета. Ние така или иначе нямахме нито автобус, нито камион. Имахме едно малко барче, в което след представление ходехме да изпием по 20 грама, защото всичките бяхме с коли. По традиция там приключваше нашият ден. Разбира се, имаше и една по-друга категория артисти, както казваше Тодор Колев, „Ние сме фераритата“, това бяха Коста Цонев, Петър Слабаков, самият Тодор (Колев) и др.

Илийчо беше в един курс с Васил Михайлов. Той беше от интелигентно семейство и не участваше в някакви игрички. Съюзът на артистите го награди за ролята на Сорин в „Чайка“ от Чехов.

***

Илия Раев: И както казва Чехов в своята „Чайка“ – „Човек без театър не може. В най-широкия смисъл на думата“. Между другото бях взел награда ИКАР за ролята на Сорин в тази пиеса преди няколко години.[4]

 

***

 

Стефан Илиев: Илия Раев имаше един тежък, но много интересен случай. Той трябваше да дублира Коста Цонев в една пиеса на Дончо Цончев, чието заглавие беше „Неупотребените“. Коста Цонев имал ангажименти и трябваше двамата да  репетират едновременно. Режисьор беше Васил Луканов. И както вървят репетициите, се организира художествен съвет, който включваше автори като Иван Радоев, Стефан Цанев, Първан Стефанов, Константин Илиев. Започнахме да се уговаряме и дойде моментът, в който ще ги гледат и двамата. Дали играха един след друг или в два поредни дни не помня, но изведнъж всички казаха, че Илия е по-добър. А всичките тези благоговееха пред Коста Цонев, но когато виждаш, че се случва нещо различно и неочаквано, няма как да не бъде отчетено. И този художествен съвет реши, че на премиерата ще играе Илия Раев. И какво стана… Илийчо се уплаши и се отказа.

Илко Ганев: Защото Коста Цонев е бил „по-голям“ артист? Или от скромност?

Стефан Илиев: Не знам дали това е скромност, но си гледаше работата и толкова. За да го обича публиката, значи е имало защо. Играли сме много заедно и аз съм виждал как го възприемат.  Иначе Коста Цонев наистина си беше много голям артист. Страхотен!

При Стоян Камбарев в спектакъла „Пилешка глава”[5] Илия направи страхотна роля. Играехме полицаи, но неговата роля беше „пистолет“! Страхотна! Имаше една или две сцени, а публиката просто полудяваше от смях. Обаче всичко се играеше много сериозно, защото абсурдът се играе като детска пиеса – сериозно. Той имаше тънко отношение към образа. Всяко нещо, което е играл беше със сериозен подход. Никога не замазваше. Публиката много го обичаше и се забавляваше с него. Винаги се опитваше да бъде различен. Иначе в нормалния си живот той говореше малко меко, имам чувството, че го правеше нарочно. Но на сцената това го нямаше. Той озвучаваше много в радиото, имаше и прекрасни неща в телевизионния театър, но никога не видях в него напън или амбиция да бъде в светлините на прожекторите. Никога. Той нямаше този навик.

 

***

Илия Раев: В повечето си години съм бил предимно актьор. Актьорът е много зависим от театъра, в който работи, от режисурата, която те разпределя. Имало е много моменти на изчакване. Театърът същевременно е и голямо търпение, да издържиш, изчаквайки своя миг и тогава да се появиш на върха на вълната, защото после вълната се обръща обратно.[6]

 

***

Наталия Бардская: Илия успя да запази младежкия си дух до последно, макар че беше вече на много години. Винаги казваше, че не може да общува със съучениците си, още по-малко с тези от горните класове, той искаше да общува с млади хора.                                             Когато празнуваше 70-годишнината си в Шуменския театър, му направиха едно високо скеле в клуба и той се качи горе, откъдето посрещаше гостите си. Шегуваше се, че постоянно е в строеж и затова е върху скелето. Постоянно му хрумваха такива щури идеи. Успя да стане обединител на всички политически партии в града, особено по отношение на театъра. От всичките там представители на различните политически сили гласуваха за неговото почетно гражданство. Всичко това е, защото той намираше един общ език с всеки, а и нямаше изявени политически пристрастия. Във всеки един от тези управленци той виждаше хора срещу себе си, а не политици.

Мисля, че търпението на Илия зависеше най-вече от семейната среда. В нашата професия понякога трябва да говориш неща, в които не вярваш, които си убеден, че трябва да се случат по друг начин. Илия беше много мъдър посвоему и никога не спестяваше истината, но я казваше с една такава лекота и с чувство за хумор. Споделяхме едни и същи възгледи, имахме еднакво отношение към ролите, към вкуса за театър, към колегите си и почти към всичко. Аз витаех малко повече във въздуха, но той беше стъпил здраво на земята. Тук бих добавила, че шуменците са особена категория хора. Те са душевно богати хора – поне тези, които познавам. Неслучайно и театърът някак си е тръгнал от Шумен. Аз винаги съм го разбирала, но и той ме разбираше и това беше точно въпрос на търпение. Когато малката ми дъщеря трябваше да кандидатства в руското училище и я попитаха защо иска да учи там – тя отговорила, че мама е рускиня. „А татко ти българин ли е?“ – попита ли я те.  – „Не – отговорила, – шуменец е.“

 

 

[1] Цитатът е от документалния филм „Директорът“, сценарист и режисьор Милен Димитров, 2010 г.

[2] Пак там.

[3] Стоилов, Богомил. Трима млади в „Океан“. Пловдив, Христо Г. Данов, 1984, с. 118-120.

[4] Цитатът е от документалния филм „Директорът“. Илия Раев споменава ролята си в спектакъла „Чайка“ от А.П. Чехов, реж. Галин Стоев, МГТ „Зад канала”, 2004 г.

[5] „Пилешка глава“ от Д. Шпиро, реж. Стоян Камбарев,  МГТ „Зад канала“, 1994 г.

[6] Цитатът е от документалния филм „Директорът“.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox