In memoriam Валери Петров: Последният Екзофталмус Птеригохрили Хафнери

Пламен Дипчиков / In memoriam

HOMO LUDENS 18/2015

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/in-memoriam-valeri-petrov-posledniat-ekzoftalmus-pterigohrili-hafneri/
Twitter

In memoriam: Валери Петров (1920–2014)

Пламен Дипчиков[1]

Преди трийсет години, няколко постановъчни екипа, попаднахме в лабиринта на висшата поетика. Точките, от които стартирахме, платформите и тунелите, които следвахме, бяха много и съвършено различни. Плетеницата от емоционални възли беше една – новата пиеса “Пук!“ от Валери Петров. Готвехме спектаклите за поредния варненски фестивал „Златният делфин”. “Мечтаехме да бъдем признати, отличени и с педя по-горе…“. Млади бяхме и набръчкани ни бяха само джобовете. Не допускахме упреците на Хрили да са отправени точно към нас.

„Пук!“ беше моят режисьорски дипломен спектакъл. Тогава преживяx първия си личен контакт с Валери Петров. Беше специално организирана работна среща между автор, режисьор и сценограф. Събрахме се, за да координираме гледните си точки. Клубът на кинодейците в София се превърна за няколко часа в наш работен кабинет. Анализирахме емоционалните предизвикателства на драматургията, хармонизирахме регистрите на актьорския потенциал, консултирахме акцентите на акустичната среда… Тогава чух Валери тихо да разказва историята на Хрили и Лили. Видях с колко възторг и симпатия говореше от името на двамата. Разбрах колко дълбоко го вълнува всичко, което им се случва и което ги очаква. Без да бързам споделих как виждам началото и отделни детайли от постановката. Помня, че не бях смутен. Радвах се на събеседването. Дори имах куража, да помоля за допълнителен текст в първата част. По-късно, в купето на нощния влак за Бургас, преподреждах в главата си фрагментите от разговора… Започнахме репетиции. Седмица по-късно получих писмо. Голям плик с моето име. Оказа се лично послание от Валери. „Драги ми Дипчиков… “. Спрях да чета на глас. Погледнах другия лист. Съдържаше текста, без който не можех да започна спектакъла. Валери Петров беше съчинил изцяло нова, първа страница на пиесата. В ръцете си стисках пролога на моята творческа и професионална инициация.

Дълъг и безкраен е този процес. Продължи с постановката ми на „Меко казано“. Последва в анализите на другите творби на поета. Активира се по-късно, в следващата моя постановка на „Пук!“ на латишки и руски. Продължава и досега, в синтеза на нови проекти.

Като кулминация и нов импулс в моите лабораторни криволици, отбелязвам втората среща с Валери Петров. Този път бе по негова лична покана. Гостувах в кабинета в дома му. Седяхме обградени от литературни върхове, разположени по хребета на библиотечните лавици. Разговаряхме по неговата нова идея. Темата беше разтърсваща. Далеч зад хоризонта се губеше познатия емоционален драматизъм. На негово място бушуваха пламъците на автентична световна трагедия. Баща и син изправени пред едно попарващо с мраз „огнище“. Валери попита, бих ли се ангажирал с постановката. Не бях убеден, че с изразните средства на куклено-образната естетика, можех адекватно да обхвана сериозността на колосалния проблем. Помолих за отсрочка. Тогава не откривах решение. Сега го търся този материал… Въпросът е: Може ли да бъде открит?

На премиерата на „Пук“ в Рига, в седемте секунди мрак и тишина между финалните акорди и спонтанните аплаузи прозрях: творческата суета опустошава. Валери ни повери живота на последния Екзофталмус Птеригохрили Хафнери, от рода на дълбоководните риби, а ние нямахме търпение Хрили да каже “Пук!“, че да хукнем да гоним делфини. Докато преброя до седем и душата ми се набръчка.

11/12/2014

Испания

 

[1] Д-р Пламен Дипчиков е български куклен актьор и режисьор. Живее и работи в Испания. Негови постановки по текстове на Валери Петров са: „Пук!“ , сезон 1984/1985 – Държавен Куклен Театър – Бургас, „Меко казано“, сезон 1987/1988 – Държавен Куклен Театър – Силистра, „Приказка за вълшебното бисерче“ (по „Пук!“), сезон 2012/2013 Държавен Куклен Театър – Рига (Латвия).

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox