ИРИНА МИТЕВА: НИЕ РАЗПОЛАГАМЕ С ВЪОБРАЖЕНИЕТО НА ЗРИТЕЛИТЕ

Илко Ганев / Личности

HOMO LUDENS 23/2020

Facebook
Twitter

Интервю на Илко Ганев

 

Илко Ганев: Започвам този разговор с признанията, които спечели като актриса веднага след завършването си: награда за най-добра женска роля от Националния фестивал на малките театрални форми във Враца, награда за най-добра женска роля на Международния театрален фестивал „Нова българска драма“ в Шумен, както и номинация „Икар“ 2019 в категория „Дебют“ за ролята си в спектакъла „Нирвана“ от К. Илиев, с режисьор Максима Боева. Как се отнасяш към това?

Ирина Митева: Има безкрайно много талантливи колеги, които все още не са показали потенциала си. Аз лично не съм очаквала такава висока оценка. Продължавам и сега да твърдя, че съм някакъв безумен късметлия, защото след завършването си се надявах поне на малко работа. Бях приела за себе си факта, че може и да работя като барман или нещо друго. Но имах нуждата от изкуство. Към нито една от ролите, които изиграх досега, не съм подходила заради високата оценка. Реално даже не търся оценка. Предпочитам да знам, че съм дала всичко от себе си, за да го направя, а ако не се е получило, ще съм чиста пред себе си, защото съм дала всичко. А тази висока оценка, която съм получила, по-скоро е голяма отговорност. Но най-високата оценка винаги ще остане тази на публиката, защото това са хората, с чиито емоции ние се заиграваме. Ние разполагаме с въображението на зрителите и трябва да сме много съвестни към това.

Илко Ганев: Според теб високата оценка променя ли актьора?

Ирина Митева: Много често съм си мислила върху този въпрос и съм изпитвала страх да не ми се случи. Още когато ми предложиха да снимам в сериал, веднага стана ясно, че не става дума за роля за три дни и знаех, че ще вляза в дома на хората за дълго време. Нямах никаква представа как ще се справя. Това са някакви актьорски страхове. Знаех, че настъпва един период, в който вече ще бъда разпознаваема. Много се притеснявах да не се подхлъзна. Предупредих всичките си приятели, че ако усетят нещо подобно, да започнат да ми удрят шамари, да ми се сърдят, да ми вдигат скандали, защото не исках да го допусна. Мисля, че това, което за момента ме държи далеч и от болката от критиката, и от насладата на признанието, е донякъде чистата ми любов към изкуството. Вярвам в идеята, че всеки един човек на изкуството е будител, пратеник на нещо божествено. Хората в ежедневието си отбягват най-негативните емоции, а човекът на изкуството е длъжен да им помогне да се върнат назад в миналото, да се върнат в своите болезнени спомени и да ги накара да ги преработят и преосмислят. Може би това ми верую ме държи далеч от самозабравата. В своята нобелова лекция Йосиф Бродски казва, че нищо не ти гарантира, че следващия път ще създадеш шедьовър в изкуството.

Илко Ганев: Като заговорихме за критиката към актьорите, ти лично как се отнасяш към нея?

Ирина Митева: Това с критиката по принцип е доста субективно. Аз самата търпя критика. Дори я предпочитам, защото не смятам себе си за научен, готов актьор. Според мен тази професия е такава, че ако ще и сто години да си на сцената, никога няма да си достатъчно опитен. Наистина предпочитам да има критика, но когато е обоснована, а не просто някой да ми каже – ами това не ми харесва. Добре, хубаво е, че не ти харесва, но кажи ми кое точно, предложи ми, дай ми идея как да го развия, как да го направя по-добре. Ако е просто критика изобщо, я подминавам, защото тя не ми върши работа. По-хубаво е да има конфликт на гледни точки, отколкото всички да са харесали нещо. Колко по-интересно е, ако двама човека отидат на театър и гледат дадено представление, на единия то тях изключително много му харесва, а на другия изобщо не му харесва, и ако тези хора дори не се занимават с театър, те ще излязат и между тях ще има дебат, ще разсъждават, ще дискутират. Ако няма критика, значи нещо не е както трябва.

Илко Ганев: Как реши да се занимаваш с театър?

Ирина Митева: Винаги съм искала да се занимавам с изкуство, но по-скоро бях от онези деца, които могат всичко, но го могат по малко. Нямах нито един ярко изявен талант и това го приех с течение на годините. И на стогодишнината на училището имахме песни, танци, аз трябваше да играя някаква рускиня, и след това се видях с баба ми. Разказах ѝ как моите учители са казали, че трябва да стана актриса, а аз откровено се забавлявах с това. Баба ми беше вече доста възрастна и като че ли получи някакъв проблясък и ми каза, че когато съм била малка, двамата с дядо ми са си говорили, че някой ден ще стана страшна актриса. И когато го чух вече от нея, наистина си казах – ами да, аз ще стана актриса. Беше едно такова решение точно за една секунда. Имах някакви съмнения вече в НАТФИЗ, защото си мислех – дали пък не съм там само защото някой ми го е казал и дали това е верният път за мен. Обаче във втори курс ми направиха операция на гласните струни и аз много се уплаших. Не се стреснах от това, че няма да мога да кажа на някого, че го обичам, а се уплаших от това, че няма да мога да бъда вече актриса. И тогава всъщност разбрах, че това е голямата любов, имам предвид любов към професията. Понякога тръгваш по един път и нямаш никаква представа къде всъщност отиваш.

Илко Ганев: Как се подготви за НАТФИЗ? Не са те приели от първия път?

Ирина Митева: На такива изпити човек трябва да отиде с достатъчно добро самочувствие, което аз тогава нямах. Не знам дали изобщо имаше кръг, в който да не ми трепери гласът и да не се държа извинително заради това, че им губя времето. Въпреки това стигнах до трети кръг. Но истината е, че не бях готова. Скъсаха ме и след една седмица дойдох да живея в София. Малко преди това актьорът и режисьор Цветан Даскалов беше поставил в Добрич пиесата „Януари“. Беше решил на финала да се появи самият Петър Моторов и това бях аз. Петър Моторов беше наказан в женско тяло, беше се превърнал в тенец, но женски тенец, защото е имал много грехове. Преди това в Добрич ме бяха готвили и Валентин Андреев – Рафе и после Красимир Демирев. А после Цветан Даскалов ме свърза с Малин Кръстев и така попаднах в неговата школа. Там бях за около 6-7 месеца и след това кандидатствах и ме приеха.

Илко Ганев: А как оценяваш образованието в НАТФИЗ? Беше ли достатъчно подготвена за това, което те очакваше в професионалния театър?

Ирина Митева: Има една особеност в НАТФИЗ и тя е свързана с това, че всеки преподавател, който води клас, има своя методология на работа. По тази причина не мисля, че всички излизаме еднакво подготвени за живота след Академията. В моя случай проф. Пламен Марков ни учеше на много основни неща, които ти се струват простички, но ако ги запомниш внимателно – вършат много добра работа. Едно от нещата, които съм научила, е „счупеното настрана“. Другото важно, което той ни казваше, е, че успехът и неуспехът трябва да се приемат хладнокръвно, защото имат еднаква стойност. И това са едни от нещата, думи, които моят професор е изричал, които ме крепят в тази професия. Опитвам се с еднаква лекота да приемам успеха и неуспеха. Истината е, че докато си в НАТФИЗ, ставаш едно семейство с класа си, като някакви клетки, които заедно правят един организъм и се движат заедно, дишат заедно. Шокът е голям, когато се наложи да смениш този начин на живот с друг. Иначе колегите от театър „София“ ме приеха много добре, с голяма любов, разбиране. А първото ми представление след завършването беше „Калигула“ от Камю на Диана Добрева в Народния театър. След това излезе „Нирвана“ от Константин Илиев на Максима Боева в Шумен. Но ние с Максима още в НАТФИЗ работихме по този спектакъл, защото това беше нейното дипломно представление. Заснехме го и изпращахме записите по различни театри с надеждата някой да ни даде възможността да го поиграем още малко. А то разви някакъв съвсем различен живот от това, което си представяхме. Искахме да го изиграем поне пет пъти, а то се играе вече трети сезон.

Илко Ганев: Какво се случва със съвременния актьор, който като теб участва в спектакли на един репертоарен театър, а от друга страна, пътува и се включва в различни проекти в различни градове? Успяваш ли да фокусираш вниманието си достатъчно? Не се ли изхабява актьорът при непрекъснатото движение от проект в проект?

Ирина Митева: Аз предпочитам да сменям персонажите и театрите и колегите, с които работя, защото така се чувствам жива. От една страна, създаваш нещо, което трябва да задържиш занапред във времето, да го запазиш, да го съхраниш такова, каквото си го оформил, а в същото време се сблъскваш с нови и различни неща. Според мен това е единственият начин за съществуване на един млад артист. С лекота бих казала, че нашето поколение е изцяло дете на демокрацията. Ние сме свикнали със свободата и ако има някой, който да знае как точно да борави с нея, то това сме ние, децата, които са родени по време на свободата и са израснали само в свобода. Мисля, че това е един огромен плюс за нас. Не разбирам защо трябва да карат артистите да излизат в отпуска, когато трябва да поемат ангажимент извън театъра. Аз съм абсолютно способна да си съчетая всички ангажименти – и репетиции, и снимки и представления. И съм убедена, че всеки един млад човек е способен на това, защото има енергийния потенциал, има желанието, има друг вид двигател. Мисля, че в тази връзка много от младите хора са подценени, а те много добре знаят как да действат в съвременния свят.

Илко Ганев: Какви разлики откриваш при работата си с различните режисьори? Имаш ли си свой подход към ролята?

Ирина Митева: Някои колеги актьори имат един и същ метод на работа във всеки спектакъл. Не мисля, че в това има нещо грешно, защото това си е техният метод на работа. Когато аз започвам да работя един спектакъл, всичко за мен е изцяло ново, включително и методът ми на работа спрямо персонажа, който не си прилича с този от предишната ми роля. Така подходът ми е много по-адаптивен към изискванията на всеки нов режисьор. Няма нужда да се заучават определени техники или едни и същи средства. Всеки режисьор също си има свой подход. Режисьорът е като бог, който взима една пиеса и ти казва – ти ще играеш това. И тогава няма „не мога“, „не ми харесва“, защото режисьорът решава кое как ще се случва.

Илко Ганев: А ако наистина не ти харесва това, в което участваш?

Ирина Митева: Не ми се е случвало досега. Но вярвам, че в изкуството не трябва нещо да се прави, за да се задоволи егото на някого, да показваш колко добър режисьор или актьор си. Трябва да се стремим към нещо по-голямо и по-мащабно. Единственото, което трябва да те води е с какво усещане ще си тръгнат хората от салона. Съвременният зрител започва да улавя преднамерената режисура и трудно може да бъде излъган.

Илко Ганев: А помагат ли ти партньорите, с които играеш на сцената?

Ирина Митева: Зависи от партньора. Като в любовта. Много е важно ти да си свръхадаптивен. Има колеги, които са си научили текста, дават им задача и те са готови веднага да обърнат всичко по сцената, защото са суперенергични. А има други, които мислят, съмняват се, могат цял ден да умуват върху едно изречение и да се чудят как да го кажат. Не можеш да им се сърдиш. Разбира се, в нашата професия често се срещат егоистични партньори. Не съм сигурна дали публиката би могла да го усети, но има една вечна приказка за актьора, която гласи: на сцената моята мишена и моят проблем са колегата. Винаги можеш да си свършиш работата, но ако няма разбиране, удоволствието от партньорството се губи. Ще дам пример с колегата ми Александър Евгениев, с когото си партнираме в „Нирвана“ – за мен това е едно от най-хубавите партньорства. Винаги усещам, че ние с него си подаваме топката и никога не е едно и също. Аз знам, убедена съм, че той не просто минава по режисьорските задачи, а ме чува и ме следи точно какво правя.

Илко Ганев: Как се подготви за тази роля в „Нирвана“? Успя ли да разбереш нещо повече за Лора Каравелова?

Ирина Митева: Преди да започнем да четем текста на маса, имахме няколко срещи, в които четохме писма, истории, всякакви неща, които бяхме открили. Аз съм доста добре запозната с историята на Лора и изключително много я харесвам. На мен тя ми е слабост. Някак си ми се иска да съм като нея, не затова, че я играя. Харесва ми, че тя е извън правилата. Представете си за каква дързост говорим по онова време, когато тя се влюбва в Петър Нейков и бяга заедно с него точно преди сватбата си с първия си мъж, за когото трябва да се ожени по настояване на майка си. А на самата сватба три пъти  хвърля булото си на земята и скача върху него, докато върви към младоженеца. Тук говорим за жена, която не е просто буржоазка, а за жена, която има революционно поведение.

Илко Ганев: В спектакъла „Съгласие“ на режисьора Недялко Делчев в театър „София“ играеш съвсем различна роля. Героинята ти е съвременен персонаж. Как се подготви за тази роля?

Ирина Митева: Там моята Зара, милинката, беше труден персонаж. Защото хем беше близо до мен, хем пък не съвсем. Това е едно младо момиче с проблеми в работата, самотно, търсещо любов, сбъдване на някакви мечти. На мен малко ми бяга този проблем с любовта. Може би не съм на този етап в живота си да ми е на живот и смърт. Аз реално го разбирам, но ми беше трудно да го прекарам през себе си.

Илко Ганев: Какво ти предстои в театъра?

Ирина Митева: Не знам дали искам големи или малки роли, даже не бих си пожелала и най-интересните роли. По-скоро бих си пожелала много хубави срещи и много хубави работни процеси, след които се прибираш вкъщи и не можеш да заспиш до четири през нощта, защото думите на колегите ти кънтят в главата и те карат да разсъждаваш, да търсиш и да не спиш. Пожелавам си едни такива много колективни представления, сбъднати с много творческа енергия. Искам изкуството да носи на хората повече провокация и още повече смисъл, дори топлина и любов.

Декември 2019

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox