Иржи Хавелка и театралната илюзия

Асен Терзиев / По театралните сцени

HOMO LUDENS 19/2016

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/irji-havelka-i-teatralnata-iliuzia/
Twitter

Наричат родения през 1980 г. чешки режисьор Иржи Хавелка „театрален магьосник, жонгльор на сценичното въображение, метафизик на сцената“[1]. Носител от 2008 г. на престижната чешка театрална награда на името на Алфред Радок за „талант на годината“, с няколко спектакли обявявани от чешката критика за „спектакъл на годината“, той се нарежда сред най-оригиналните фигури на съвременния чешки театър наред с режисьорите Мирослав Кробот, Ян Микулашек (познат на българската публика със спектакъла „60-те: златните години. Дневникът на Павел Ю.“, гостувал на 23-ото издание на Международния театрален фестивал „Варненско лято“), Хана Бурешова и Даниел Шпинар[2]. Признанието и суперлативите, с които публиката и критиката обсипват творчеството на сравнително младия режисьор, съвсем не са пресилени или случайни. Убедих се в това „от първа ръка“, след като имах възможността да видя на живо две от неговите последни представления – спектакълът за деца и възрастни  „Последният трик на Жорж Мелиес“, представен в София през септември, 2014 г. в рамките на „Панаир на куклите“ и танцовото представление „Корекция“, създадено заедно с танцовата компания „ВерТеДанс“ и музикантите от „Кларинет фактъри“, показано в рамките на чешкия фестивал за нов театър „Мала инвентура“ през февруари, 2015 г. в Прага[3].

„Обърквайки нереалното с реално…. и реалното с нереално…“ Това са единствените думи, които се чуват в „Корекция“ и те са най-кратката дефиниция за това какво е илюзията. Те се появяват като рефрен в началното парче на „Кларинет фактъри“, с което започва спектакълът. През останалото време танцьорите мълчат. Само по себе си това не е нещо необичайно за танцов спектакъл, където по принцип се залага на общуването отвъд думите и споделената енергия от физическото присъствие. В подобно мълчание обаче е обвит и „Последният трик на Жорж Мелиес“, който, както подсказва и самото заглавие, силно прилича на ням филм, изпълнен на живо. Не става дума за това, че режисьорът Иржи Хавелка по принцип няма доверие в словото – напротив, два от най-известните му спектакли от последните години, които прави заедно с алтернативната театрална компания „Восто5“, на която е и съосновател – „Духов оркестър“ и „Пружиниращият“, са своеобразен тип документален театър с много думи и импровизация. Но в театърът на Хавелка обичайното често се появява преобразено – познато и непознато едновременно, близко и далечно. Част от неговата театрална магия се състои именно в това – да очудотворява нещата, с които сме свикнали и да оспорва границите на реалното и нереалното. В „Последния трик на Жорж Мелиес“ и „Корекция“ тази театралната илюзия работи, а мълчанието е онова, което настройва сетивата в режим на активно съзерцание.

„Последният трик на Жорж Мелиес“, чиято премиера е през есента на 2013 г. в театър „Драк“, гр. Градец Хралове, е необуздана сценична фантазия върху финалните дни от живота на легендарния френски филмов експериментатор, които той прекарва в една парижка болница. Мелиес отдавна е превърнат не просто в икона на нямото кино, а на киното въобще. На киното тъкмо като „велика илюзия“. Неговите прословути открития и експерименти с кинематографичното изображение (многократната експозиция, ускорената и забавената киноснимка, покадровото оцветяване) вместо механично да улавят и отразяват действителността, по-скоро придават видимост и достоверност на самото човешко въображение и неговите фантастични светове. Неслучайно той пренася на филмовата лента тъкмо зрелищната атрактивност на фокусите от времето, когато е работил като илюзионист в театъра. Вдъхновено от откривателството и свободата на неговия киноезик от шедьоври като „Пътешествие до луната“ (1902) и „Пътешествие през невъзможното“ (1904), представлението на Хавелка също залага най-вече на впечатляващата илюзия (сценичен дизайн: Марек Закостелецки). И също като в нямото кино, предпочита да „мълчи“. Актьорите се движат в характерните забързани каданси и преувеличени жестове и мимики – сякаш отвъд законите на тежестта и гравитацията; фигурите и предметите се появяват и изчезват внезапно, и всичко е в постоянна трансформация – осветлението прелива в наситени, редуващи се цветове; свещта в болничната стая на Мелиес, където се случва всичко, се запалва от само себе си, а задната ѝ стена се превръща във филмов екран, в който „оживяват“ като рисунки и картини спомените от неговия живот. Представлението си въобразява последния ден на големия филмов „магьосник“ като комедия, в която съществуващите граници се нарушават и взаимопроникват. Медицинската сестра излиза, след като е помогнала за сутрешния тоалет и в стаята на болния старец Мелиес се настаняват спомените и фантазиите. Необикновеното нахлува в делничното. То носи със себе си силна емоция и тръпка, но и онова смътно усещане за опасност, когато разликата между истинско и неистинско стане условна и неясна. Въпросният „последен трик“ на Жорж Мелиес е в надхитряването на смъртта – той просто я кара да изчезне и тя не може да го хване, също както, като във фокус, изчезват предметите в неговите филми.

Спектакълът на Хавелка и талантливият екип от актьори, които майсторски владеят експресивните възможности на своите тела и лица, превежда на софистициран театрален език поетиката на илюзията от зората на седмото изкуство. Повече от век по-късно, когато човешкото око е привикнало да среща в киното зешеметяващи визуални ефекти, невъобразими за нямото кино, и когато „виртуалната реалност“ е станала неделима част от ежедневието в неговата най-позната баналност, едно подобно връщане към наивистичното преживяване на илюзията се оказва доста освежаващо. Представлението въздейства не толкова по силата на своята визуалност и ефектност (безспорно майсторски изпипани и впечатляващи), колкото по силата на самия факт, че е представление (а не филм или видео, например) – т.е. живо събитие, което изгражда сценичната илюзия тук и сега, в цялата нейна невероятност и крехкост.

В „Корекция“[4], чиято премиера излиза през 2014 г. на сцената на пражкия театър за танц „Понец“, няма фокуси. Също така няма впечатляващи костюми и грим, нито ефектни декори. И въпреки това, онова което се случва за около час на сцената е в някакъв смисъл „невероятно“. Седемте танцьора са изправени с лица към публиката в права редица и не помръдват от местата си. Като заковани с обувките си за пода те не могат да повдигнат ходилата си. Колкото и да се опитват, колкото и да се навеждат, въртят, блъскат, удрят, падат и стават, те остават вкоренени в земята, а телата им се люлеят като някакви големи, човекоподобни растения. Този „трик“, разбира се, е постигнат с помощта на едно находчиво сценографско хрумване и перфектната физическа подготовка на изпълнителите.

Спектакълът е истинско бижу на сценичния минимализъм: гола сцена и само седем, най-обикновено облечени танцьори. Зад тях, изплуващи от тъмното, понякога се появяват двама кларинетисти от джаз-формацията „Кларинет фактъри“, които изсвирват на живо някои от своите завладяващи мелодии, съставени от кратки повтарящи се мотиви, сякаш вдъхновени от музиката на Филип Глас или Майкъл Наймън. Това, с което „Корекция“ впечатлява, е, че успява с много малко да изрази много. Представлението е нещо повече от концептуален експеримент, в който изпълнителите изпробват докъде биха могли да стигнат с движението, без да се преместват в пространството при напълно неподвижни крака, и докога това би било интересно за гледане. Вероятно тъкмо от откровения диалог и сливането на творческите интуиции на различните артисти (режисьорът, танцьорите и музикантите в случая са равностойни „автори“) се е получило представление, което е едновременно енергетично и драматично. Самото наблюдаване на огъващите се сякаш от невидими въздушни течения тела вдига осезаемо адреналина в залата – макар хореографията да залага доста на хумор, етюди и взаимоотношения, в основата си остава абстрактна, сурова и неукрасена. Тя се заиграва най-вече със законите на гравитацията и така поражда у зрителя много интензивно, почти физически усещане за собствената тежест. Паралелно с това въздействащата музика, фината игра с осветлението и майсторски изградената драматургична структура на постановката превръщат това чисто кинетично зрелище в драматично преживяване. Без абсолютно никакви думи и без да се опитват да „играят“ каквито и да било персонажи; само със собствения си натюрел и с прости, почти инстинктивни действия – поглеждане, докосване, пипане, бутане, блъскане, падане, ставане – танцьорите изграждат такива отношения помежду си, които напомнят цялата многозначителност, обърканост и сложност на реалните емоции между хората. Любопитство, подкрепа, страх, агресия, бунт, конформизъм в техните най-човешки измерения – всичко това изплува от хаоса от жестове, който става все по-интензивен. „Корекция“ успява да сподели и изрази по особено ефектен начин онова странно, неуловимо и някак трагично усещане за несвобода и ограниченост, за невъзможност да се измъкнеш от собствената кожа, да излезеш от собственото тяло – усещане, което е колкото универсално, толкова и индивидуално-специфично за всеки отделен човек.

Преживяването от гледането на „Корекция“ е като при медитация. То увлича вниманието в едно все по-дълбоко съсредоточаване върху привидно най-самоочевидния феномен в човешкия живот – физическото присъствие – как тялото пребивава в пространството. Продължителността на това втренчване сякаш очудотворява и прави странен обикновения факт на присъствието, както когато човек се загледа продължително в дланта си и тя постепенно почне да изглежда като непознат израстък. Макар и на някакво символично ниво спектакълът да може да бъде прочетен като разгръщане на темата за ограничението и освобождаването, силата му се дължи тъкмо на удоволствието от това съзерцаване и ново разкриване на познатото, през призмата на театралната оптика. Това е характерният белег на театралния почерк на Иржи Хавелка и в него най-ярко изпъкват неговото майсторство и оригиналност.

 

[1] http://www.festivaldivadlo.cz/en/predstaveni/210/

[2] http://www.culturenet.cz/en/Czech-in/theatre/an-intro-to-czech-theatre/

[3] Гостуването на „Последния трик на Жорж Мелиес“ и посещението на фестивала „Мала инвентура“ в Прага са осъществени с любезната подкрепа на Чешки център в София.

[4] Спектакълът се радва на много голям успех – получава наградата на чешката критика за „най-добро танцово представление“ през 2014 г., след което бива поканен на множество престижни чешки и международни театрални и танцови форуми, където продължава да печели награди. Най-значимите сред тях са: Награда Herald Angels в Единбург; Награда на фестивала BE – Бърмингам; Награда на фестивала МЕSS – Сараево, Номиация за британската награда Total Theatre и др.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox