Ива Свещарова и Вили Прагер: НИКОГА НЕ СЕ НАРИЧАМЕ ТАНЦЬОРИ, НО ТАНЦЪТ Е СФЕРАТА, В КОЯТО РАБОТИМ

Деница Езекиева / Личности

HOMO LUDENS 19/2016

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/iva-sveshtarova-i-vili-prager-nikoga-ne-se-narichame-tanviori-no-tancat-e-sferata-v-koiato-rabotim/
Twitter

Ива Свещарова и Вили Прагер си сътрудничат от 25 години, като имат и самостоятелни артистични проекти в сферата на съвременните изпълнителски изкуства. Те работят за налагането на съвременния танц и пърформанс в България като артисти и организатори – те са съоснователи на Балканаската мрежа за съвременен танц Номадска танцова академия“ и на Фестивала за съвременен танц и пърформанс Антистатик“. Елена Ангелова разговаря с тях за пътя на формирането им като артисти, започнал през 90-те години в театър-струдио „4хС“ и преминал през поредица от международни програми, за артистичната им работа, за техните инициативи и настоящата равносметка.

 

Елена Ангелова: Нека тръгнем от самото начало на вашето творческо развитие – експерименталното театрално студио „4xС”, ръководено от Николай Георгиев[1]. В тази школа той е преподавал „синтетични сценични средства“. Може ли да разкажете с какво се отличаваше неговата обучителна програма?

Вили Прагер: „4xС“ не беше школа, а опит за средно театрално образование по примера на танцовите и музикалните училища. Представляваше театрален клас към 22-ра гимназия в София. Три дни в седмицата учехме общообразователните предмети, а в останалите три дни имахме специални предмети. В началото бяхме в сградата на Столична библиотека на площад „Славейков“, където сега се помещава театър „Възраждане“.

Ива Свещарова: За мен различното в тази програма беше опитът на Николай Георгиев да създаде едно общество, в което познанието е споделено. Освен театралните практически занимания, които имахме, той ни запознаваше с едни от най-важните текстове на Брехт, Арто, Станиславски и Гротовски. Редовно имахме часове, в които ги четохме и дискутирахме. Уникалното беше, че той предлагаше система на образование, базираща се на диалога между него – преподавателя, режисьора и човека, и нас – учениците / актьорите. За него беше важно да се чувстваме свободни и да казваме това, което мислим, да дискутираме и обсъждаме. Имаше индивидуален подход към всеки от нас и никога не ни възприемаше като обща маса от хора, характерно за образованието в повечето училища по това време. Идвайки от една закостеняла образователна система, бързо установих, че съм попаднала в специално пространство, съществуващо паралелно на тогавашната тъжна и тревожна действителност. Пространство, където кипеше колективно желание за експериментиране и търсене на един друг театър, или както Георгиев го нарича, на „живия театър“.

Вили Прагер: Беше доста сериозно като образование, с продължителност четири години – от 9-ти до 12-ти клас, накрая получихме и диплома. Беше доста амбициозно. Имахме възможност да вкусим различни естетики, имахме четири дипломни спектакъла и изучавахме четири различни жанра: драматичен театър, танц-театър, шоу (вариете) кабаре и мюзикъл. В тези четири категории завършихме през 96-а година.

Ива Свещарова: Желанието на Николай Георгиев беше да подготвя артисти, които спокойно да боравят с гласа и тялото си. Да са достатъчно гъвкави и да са готови да работят във и със различни жанрове. Кодът беше синтез на различните жанрове.

Елена Ангелова: Като следваща стъпка вие се включвате в театъра-лаборатория на Николай Георгиев в Габрово и сте участвали в най-разнородни продукции между театъра и вариетето. Как се случваше това? С какво тези години бяха важни за вас?

Вили Прагер: Това беше нашата казарма, която изкарахме в Експерименталния  сатиричен вариететен театър в Габрово (разбира се, това име не е измислено от Николай Георгиев) [2]. Точно когато завършихме 12-ти клас и имахме театрални дипломи, макар и за средно образование, той настани голяма част от нас – около 30 човека, на щат в този театър. Когато в НАТФИЗ хората започваха тепърва да учат, ние вече работехме в театър. По-късно Николай Георгиев основа една програма към Пловдивския университет – „Синтетично сценично изкуство“, и ние завършихме тази специалност. Докато бяхме студенти, ние работехме в театъра в Габрово и също така играехме в залата на театър „4хС“ в София. Всъщност чрез габровския театър можехме да имаме заплати и да играем и там, и в София, и да учим в Пловдив. В университета искахме да залагаме повече на теоретичните предмети, тъй като вече имахме доста практика.

Ива Свещарова: Аз съм благодарна за тази възможност, понеже това е моят първи период, през който съм била на щат. Мисля, че е много важно за един артист, който в днешно време държи да бъде на свободна практика, да знае и другата страна на монетата. Тези две години и половина в Габрово ми показаха една друга страна, която може да бъде много демотивираща. Имаше определен брой представления, които трябваше да представяме на година, и това налагаше постоянно да пътуваме, а понякога и да играем по няколко представления на ден. Имали сме случаи с пет различни представления за един ден, но само така можеше да се отчете наложеният от Министерството на културата норматив и театърът да получи нужното субсидиране.

Вили Прагер: Това се случваше и защото не искахме да седим постоянно в Габрово. Искахме да поддържаме и софийската зала на „4хС“.  Затова правехме такива ударни дни – започвахме с детски представления от 10 ч. и от 12 ч., после от 14 ч. нещо по-младежко, после от 19 ч. сериозно представление и от 22 ч. шоу програма.

Елена Ангелова: Бихте ли разказали нещо повече за жанра, в който работехте?

Вили Прагер: Ние трябваше да учим както актьорско майсторство, така и пеене и танц. В училището и в университета имахме еднакво количество от тези предмети. В представленията работихме с текст, музика и танц.

Ива Свещарова: Например никога не сме имали на сцената тежки декори, това винаги е било срещу естетиката на Георгиев; винаги всичко беше много минимално и изчистено. Може би това е свързано с опита на Николай Георгиев в Полша, където той е завършил и е бил ученик на Гротовски. Базирайки се на неговата методология, той изследваше различни стратегии за доближаване към театър, различен от текстовия. Интересуваше го живият, истински момент и случващото се на сцената да е „тук и сега“.

Вили Прагер: Тук е ключът към всичко, с което сме се занимавали и откъдето сме тръгнали. Искам да споделя и още нещо от образователната стратегия в „4хС“. Николай Георгиев ни даваше две или три книги и оттам трябваше сами да създадем сценарий. Освен актьорска, имаше и чисто режисьорска, постановъчна, драматургична работа. А в 9-и клас получихме за работа за годишния си изпит „Хамлетмашина” от Хайнер Мюлер.

Ива Свещарова: От много крехка възраст той ни отвори вратите към един друг театър, за който никой от нас дотогава нямаше идея, че съществува. Мисля, че това е ценното, което той продължава да прави и в момента със студентите си в Театър-лаборатория „Алма Алтер“.

Елена Ангелова: Поне от 15 години насам вие интензивно пътувате. Участвали сте в различни стипендиантски програми, форуми за съвременен танц и пърформанс, като през последните години често работите и представяте своята продукция зад граница, най-вече в Германия. Какво ви донесе този опит и как решихте да се откъснете от досегашната среда?

Вили Прагер: Много трудно беше откъсването. Един по един хората се откъсваха, обикновено това ставаше по финансови причини. Прекарвайки десет години в тази система (от 14 до 24-годишна възраст), мисля, че всеки искаше да се отдели, да прави собствени неща. Първият самостоятелен и независим пърофманс, който направихме заедно с Ива Свещарова и Мила Иванова, беше през 2000 г. в женския басейн на софийската Централна баня. Казваше се „Разстройство“ и се занимаваше с различни прояви на психични и емоционални разстройства. По време на представлението басейнът се изпълваше с топла минерална вода и на финала потъвахме в нея. Тогава, точно около 2000 г., започнахме да търсим и допълнително обучение. Усещахме, че искаме още да учим. Аз тръгнах по танцови уъркшопи в чужбина поради факта, че там не се изискваше перфектен език. И видях един съвсем друг свят, друг подход…

Ива Свещарова: Моята история е малко по-различна. През 2002 г. получих възможност за тримесечен творчески изследователски процес в една частна трупа в Португалия, която работеше по методологията на Гротовски, и то предимно с неговия последен изследователски етап в Понтедера, Италия, познат като „изкуството като проводник“ (art as vehicle). След това получих предложение за работа и останах в тази трупа четири години. В края на 2006 г. започна кризата в Португалия и трупата трябваше да бъде разпусната. Същата година получих стипендия за DanceWeb във Виена и това е периодът, в който нещата при мен се преобърнаха. Там имах възможността да пробвам различни танцови техники и практики, както и различни методи и стратегии за правене на представление, които бяха много нови за мен. В рамките на месец и половина гледах толкова различни спектакли на виенския международен танцов фестивал „ImPulsTanz“, че като се върнах, не знаех коя съм, къде се намирам и какво искам да правя оттук нататък. Беше невероятно силен взрив.

Вили Прагер: При мен този взрив се случи през 2001 г. Тогава аз бях стипендиант на DanceWeb и впоследствие, когато Ива работеше в Португалия, аз работех с различни хореографи – Дейвид Замбрано, Томас Лемен, Галина Борисова, ходех по фестивали и уъркшопи. И тук искам да припомня нещо много интересно за разпадането на „4хС“. То се случи във Виена, когато трупата все повече се смаляваше. Бяхме останали съвсем малко хора и се появи възможността да заминем за Виена и да работим в малък частен театър. Всички започнаха да учат немски и така заминахме с Николай Георгиев и прекарахме във Виена един сезон. Макар че театърът накрая фалира, възможността беше невероятна. Прекараното време там беше много важно. Ние заживяхме там и информацията ставаше все повече и повече.

Ива Свещарова: За всички от трупата беше културен шок да отидат в един град и да видят, че всекидневно се случват толкова много неща. Вечер се чудиш на кое представление да отидеш, а през деня има десетки уъркшопи за театър и танц. По това време нямаше такова разнообразие в България.

Вили Прагер: Играехме репертоар от детски представления на немски, като имахме и експериментални вечерни.

Ива Свещарова: С детските представления обикаляхме Австрия. Бяхме разделени на две групи и с Вили имахме възможност да стигнем до невероятни кътчета на страната.

Елена Ангелова: Не мога да си представя как продукцията на театъра в Габрово обикаля из Австрия…

Ива Свещарова: Да, това бяха онези луди години, в които всеки търсеше възможност да надникне или премине завинаги от другата страна на границата с надеждата, че ще намери по-добро бъдеще и реализация.

Елена Ангелова: Започвайки от методологията на Гротовски в интерпретацията на Николай Георгиев, днес вие позиционирате работата си в областта на съвременния танц. Можете ли да разкажете нещо повече за този преход?

Вили Прагер: Постепенно разбрахме, че под формата на съвременен танц влиза работата с тялото, която е близо до Гротовски. Все пак тази методология е създадена в съвсем друго време, няма нужда да се прави музей от нея. Много е полезно, че сме я учили, но започнахме да се срещаме с други практики в работата с тялото. Ние никога не се наричаме танцьори, но абсолютно работим в тази сфера. На английски много добре се казва, dance artist, или танцов артист.

Ива Свещарова: За мен преходът беше по-различен, заради опита ми в Португалия. Там работата върху едно представление започваше с дълъг процес на генериране на материал, познат като „физически действия“. Въз основа на тях се структурираше индивидуална физическа партитура за всеки изпълнител и върху тази структура се наслагваше текстът. Също така всекидневно се занимавахме с физически тренинги, развити от Гротовски и неговите актьори, както и със системата за работа с тялото, разработена в „Один театър“ на Еуженио Барба. Базирайки се на този опит и на натрупаните ми познания във Виена, създадох второто ми представление „Огледална фаза“ (2007). В него използвах само някои неща от методологията на Гротовски, които смятах, че в този момент отговарят най-точно на представите ми за правене на представление.

Елена Ангелова: Имате немалко проекти, осъществени заедно като автори и изпълнители в един устойчив и новаторски творчески тандем. Можете ли да опишете какъв е за вас процесът на взаимодействие, на взаимно провокиране в изграждането на едно преставление?

Вили Прагер: Във всеки един период е различно. С Ива и като ученици много работехме заедно.

Ива Свещарова: Бяхме „великата тройка“ – аз, Вили и Мила Иванова.

Вили Прагер: После имахме една раздяла, през която всеки трупаше различен опит – Ива с Гротовски, аз с концептуални хореографии, от които разбрах, че мога да бъда и танцьор. От 2006 г. започнахме отново да се намираме и да търсим пресечни точки. Не мога да кажа, че имаме метод, но по-важното е, че си имаме доверие, което сме изградили един към друг. Стараем се да подхождаме към всяка тема индивидуално, а не по някакви рецепти.

Ива Свещарова: Всеки път, когато тръгваме към нов проект, започваме с разговор за това, което всеки от нас го интересува или вълнува в момента. Така виждаме къде са допирните точки. След като изкристализира темата, по която искаме да работим, започваме практическата работа, като се опитваме да подхождаме различно към всеки нов проект.

Елена Ангелова: В общата ви сценична практика е отредена съществена роля на играта с цитата. Може би това е най-ясно видимо в някои от новите ви работи като „Нашето последно па де дьо“ по Галина Борисова, а в „Balkan Dance Reality Show“ се цитира американско риалити шоу,  т.е. напълно реален медиен продукт. Как развихте умението да превърнете „чуждата“ практика и материал в свой авторски език?

Вили Прагер: Интересен ни е въпросът за копието и оригинала в изкуствата. Този интерес идва и от нашия театрален бекграунд. Това е като работа с пиеса. Защо всеки може да поставя „Три сестри“, а да не може да работи с творчеството или хореографията на някой друг?

Ива Свещарова: При текста е много ясно какво трябва да се направи, има принципи, има авторски права и закони. А в съвременния танц няма такива. Как може да се запази авторството на едно движение? Кое прави някого собственик, откривател на едно движение? С хореографията става още по-сложно.

Елена Ангелова: Вие сте от съоснователите на Балканската мрежа за съвременен танц „Номадска танцова академия“. Защо фокусът ви попадна на Балканите и насочихте усилията си към регионалното развитие на танца? Можете ли да се върнете към началото на този процес и да разкажете как се оформиха идеите за Номадската танцова академия и как малко по-късно се роди идеята за фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“?

Вили Прагер: През тази година се навършват десет години от създаването на „Брейн Стор Проджект“ – проект, съорганизиращ всичко, което изброи. Идеята за Номадската танцова академия се породи на среща на Международната мрежа за изпълнителски изкуства IETM в Белград през 2005 г., на която имаше много артисти от Балканите, занимаващи се със съвременен танц. След това, благодарение на Гьоте-институт, поканихме тези хора в България и постепенно започнахме да осъзнаваме, че в нашите държави това изкуство е толкова слабо развито, че единственият начин е да се работи регионално. Осъзнахме и че онова, което ще подобри нещата, е образователна програма.

Ива Свещарова: Номадска танцова академия стартира като мобилна образователна програма, която всяка година приемаше смесена група от 12 участници, включвайки танцьори, визуални артисти, хора с теоретична подготовка.

Вили Прагер: Всички те пътуваха до Любляна, Загреб, Белград, Скопие и София. Те работеха с местни и с чужди артисти и във всеки град имаха различна програма, която беше съгласувана с другите участници от платформата. И ето така се стигна до фестивала за съвременен танц и пърформанс „Антистатик“. Ние бяхме доста амбициозни, искахме участниците не само да имат класове и лекции, но и да видят нещо от българската сцена. Така решихме да организираме в рамките на Академията фестивал (отначало само с български представления). Обърнахме към Червената къща и те се съгласиха. Така, заедно с тях, започнахме „Антистатик“ през 2008 г. За първото издание имахме бюджет от 1000 лв.

Елена Ангелова: През 2015 г. заедно с колегите ви от „Номад“ и „Анстистатик“ реализирахте една много необходима на съвременния танц идея – международната среща „Адвокати на танца“, която се състоя в рамките на осмото издание на „Антистатик“. Как се породи идеята за тази среща на действащи артисти с хората, които вземат решения в културните политики, финансирането и подкрепата на съвременния танц? Как оценявате това събитие?

Вили Прагер: Това е втората такава среща, предишната беше в Скопие и видяхме, че е полезна, че е работеща.

Ива Свещарова: Това е инициатива на Номадската танцова академия, която има за цел да развие различни стратегии за застъпничество за съвременния танц на Балканите. Така се появи идеята за международна застъпническа среща „Адвокати на танца“. Искахме да направим събитие, което да не протича по нормалната логика на една среща. Използвайки уменията и опита на мрежата, се опитахме да създадем платформа, в която всеки присъстващ е активен съучастник, защитник, поддръжник, последовател, лобист и фактор за развитието на съвременния танц.

Вили Прагер: Един перформативен диалог. Ние не сме модератори или политици: ние използваме нашите артистични умения.

Ива Свещарова: Затова публичното събитие на стадион „Васил Левски“ беше от голямо значение за изграждането на един по-различен диалог между артистите и хората, взимащи решения. На него в перформативни акции, в които можеха да участват всички, представихме четирите основни послания, на които беше посветена срещата – за потребността от създаване на пространства за съвременен танц, регионален фонд за сътрудничество, фонд за допълващо финансиране по европейски програми и фонд за подкрепа на многогодишни проекти.

Елена Ангелова: Каква е равносметката ви вече след толкова години работа в полето на съвременния танц и пърформанс като артисти и организатори? Как оценявате постигнатото и какви бъдещи посоки на развитие се очертават пред вас?

Вили Прагер: Нещата се развиват много бавно. Всичко започва още от образованието и това се отразява на артисти, публика и пр. От друга страна, аз не искам да живея в Берлин, но за да остана в София, трябва да създам платформа, в която да живея и да се развивам. Не можем всички да живеем в Берлин, Брюксел или Амстердам, които в момента са от големите центрове за танц. Понякога искаш да направиш нещо за своя град, за своя контекст.

Ива Свещарова: При мен положението е като кардиограма. Има високи пикови моменти, в които съм вярваща, мотивирана и заредена, че има смисъл в това което правя, но за съжаление бързо след това идва момент на пропадане. Икономическото и политическото състояние на България от дълго време е нестабилно, която оставя дълбок белег върху изкуството. Все още липсва ясна стратегия за развитието на културата в държавата. За жалост няма визия за дългосрочното развитие и подпомагане на съвременното изкуство.

 

Септември 2015

 

 

[1] Театър-студио „4хС“ или Студио за сценични синтетични средства, е от първите опити за алтернативно театрално образование след 1989 г. Създава се през 1991 г. от режисьора Николай Георгиев като театрална паралелка към 22 СОУ „Г. С. Раковски“ в София. Завършват я артисти, които продължават да работят освен в театрални, и в смесени сценични жанрове, както и в сферата на поп-музиката. Сред тях са Иво Димчев, Стефан А. Щерев, Орлин Павлов, Ани Пападопулу, Антоанета Добрева – Нети, Йоанна Захариева, Владислав Павлов, Росен Белов, Елена Атанасова и др. От 1996 г.  до 2002 г. театър-студио „4хС“  представя спектакли под ръководството на Николай Георгиев в зала „Македония“ (ул. „Вашингтон“ № 4) в София. През 1994 г. той въвежда към Пловдивския университет специалността „Сценично синтетично изкуство“, в която продължават своето висше образование голяма част от учениците му в 22 СОУ. Тя съществува между 1994 и 2000 г. – Бел. ред.

[2] Държавен експериментален сатиричен вариететен театър се основава през 1985 г. в Дома на хумора и сатирата в Габрово и съществува до 2001 г.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox