Иван Петрушинов: Искам да накарам зрителя да забрави, че е на театър

Милена Михайлова / Личности

HOMO LUDENS 15/2011

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/ivan-petrushinov-iskam-da-nakaram-zrit/
Twitter

Милена Михайлова: Нека да започнем разговора с въпрос за Малък градски театър „Зад канала”, който тази година чества своята 20-годишнина. Вие сте един от основателите му през размирната 1989-1990 г., разкажете за личния си път и за достигането си до този нов театър във времето на политически преход за България – какво породи създаването му?

Иван Петрушинов: Помня всичко от онова време. Гледах „Суматоха” на Й. Радичков около 40 пъти (реж. Методи Андонов) и така започнах да се занимавам с театър. След като завърших ВИТИЗ (1976), бях три години по разпределение в театъра в Ловеч. Там получих наградата за млад актьор на Съюза на артистите[1], което си беше и възможност за покана от софийски театър. Времето беше такова, че трябваше да имаш постижения, за да можеш да кандидатстваш в софийски театър, другият начин беше „да те спуснат отгоре”. Отидох в София, обиколих всички театри, никъде не ставаше и тъкмо бях решил да отида във Варненския театър, когато ме взеха на работа в Театър „София”. Десет години прекарах в този театър… прекрасен, един от най-добрите в София тогава,  и като състав, и като атмосфера… в началото беше така… Но където се съберат много талантливи хора, те стават трудно управляеми. През 1989 г. се случиха т. нар. „събития”. А аз театъра винаги съм си го представял като една малка България. Каквото се случва в театъра, това се случва и навън. И ето, че в Театър „София” започна да ври и кипи. Имаше недоволни хора, които усещаха настъпването на демокрацията…  някой започваше да става, да тропа по масата… къде с повод, къде и без повод. Разбира се, имаше и хора, които с основание търсеха отговори на различни въпроси. Но освен желанието за политическа промяна, социалното недоволство на хората, в Театър „София” имаше и друг проблем –  бяхме много актьори, над шейсет души, но не всички смогваха да играят. В повечето случаи играеха едни и същи хора. И тези, които не участваха в работния процес, се чувстваха онеправдани, и може би имаха право. По същото време беше и революцията в Румъния, гледахме по телевизията как преследват Чаушеску. Точно тогава се състоя едно събрание в театъра, на което се казаха доста остри думи. Видя се, че атмосферата в Театър „София” е много нездрава. В държавата също никой не знаеше какво ще се случва. Тодор Живков беше паднал от власт, хората излязоха по улиците, имаше митинги, много се радвахме. И в този момент възникна идеята за създаването на нов театър – идеята беше на Руси Чанев. Той направи възможно създаването на МГТ „Зад канала”.

Милена Михайлова: Руси Чанев ви е повел и вие сте тръгнали… необходими са смелост и силен възрожденски дух за отстояването на такъв нов път…

Иван Петрушинов: Да, затова и ако има човек на когото се възхищавам в нашата гилдия, това е Руси. Той е дал толкова много на българския театър – и като идеи, и като реализации. Наистина буден, мислещ човек. И ако живеехме в една идеална среда… но… уви… Така или иначе, за мен човекът, който може да управлява българската култура, е Руси Чанев. И преди, но и сега, заради начина си на мислене и стойностните си идеи. Преди напускането на Театър „София” той разговаря с нас, играещите хора в театъра… и от ухо на ухо каза: „Подай си молбата за напускане, излизаме на улицата, няма смисъл да стоим повече тук… ще поискаме, ако може да се отделим в онзи малкия театър… ако ни дадат сцената, ще е добре, но за това е необходимо  много тичане и не се знае… най-вероятно е да останем на улицата, но по-добре на улицата, отколкото да съществуваме така…”. Ние напуснахме и ето ни сега тук… 1990-91-92-93-а бяха най-хубавите ми години в МГТ „Зад канала”. Ние, актьорите, си бяхме и гардеробиери, и реквизитори, и помощник-режисьори, посрещахме и публиката. Обединяваше ни възрожденски дух… наистина… Само озвучители и осветители не сме били, имаше други хора за тези неща. Всички си помагахме, имаше страхотна атмосфера, много беше хубаво. Искахме да правим смислени неща, казвахме си, че няма да допуснем да се появи някаква случайна пиеса на сцената. И общо взето, така и стана. Качествена драматургия, интересни актьори и режисьори – всичко тогава беше в ръцете на Руси, също и на режисьора Борислав Чакринов, който беше назначен за директор на театъра. Но с течение на времето и тази идея се поизчерпа, а с нея изчезна и възрожденският дух… Първите три-четири години бяхме много сплотен колектив, но с течение на времето някои хора започнаха да се дразнят, че трябва да са и реквизитори, и т.н., и постепенно се назначиха други хора за тези дейности. Т. е., малко по малко отново навлязохме в същата форма, каквато беше в Театър „София”. След 1994 г. някои колеги напуснаха МГТ „Зад канала”, отидоха в Народния театър, а към нас се присъединиха млади актьори. Дойде и сегашната ни директорка Бина Харалампиева, като във времето напред и днес, благодарение на жизнеността, енергията, идеите, инерцията, създадена през първите години, продължаваме да поддържаме облика на един наистина добър театър.

Милена Михайлова: Какво означава за вас актьорът да присъства на сцената, имате ли предпочитан подход в този смисъл?

Иван Петрушинов:  Моят любим начин на игра е този, с който да накараш зрителя да забрави, че е на театър. Да стане наистина съпричастен с теб, актьора. Предпочитам повече този тип присъствие на сцената, което не означава, че не харесвам и когато играем нещо и показваме на публиката, че го играем. Но много по-добре се чувствам в типа театър, в който благодарение на разказваната история/драматургия и благодарение на нашата игра, нещата се получават толкова естествено. Да играеш толкова органично, че този, който те гледа да навлезе дълбоко в твоя свят, в света на персонажа ти, да стане своеобразен съ-участник на случващото се на сцената.

Милена Михайлова: Играли сте в най-различни класически, но и съвременни пиеси през годините, а какво ви се играе в момента, в какъв тип драматургия? Кой тип драматургия е вашата драматургия?

Иван Петрушинов: Играе ми се в съвременна драматургия. През многото години, в които съм в театъра, съм участвал наистина в различни неща, но много от тях са били просто еднодневки. Ти си разпределен в определена пиеса/роля, на работа си, трябва да изиграеш едно или друго, не ми е харесвало, но… Вътрешно съм се бунтувал, външно никога не съм, може би защото не съм такъв човек. И все пак, във времето от някога и досега, има две пиеси, които толкова много си ги обичам и с такова удоволствие съм играл в тях… и те са точно от този тип, за който говорих по-горе. Става дума за „Пеперудите са свободни” от Леополд Герш (реж. Пантелей Пантелеев), играеше се между 1980-1990 г. в Театър „София”, и за „Арт” от Ясмина Реза в МГТ „Зад канала” (2000 г., реж. Пламен Марков). Това са две от ролите ми (Джон Бъкър в „Пеперудите…” и Иван в „Арт”), в които съм разкрил неща от себе си, отвътре, и хората, които са гледали и с които съм говорил след това, са били много доволни от видяното.

Милена Михайлова: Различните видове драматургия/режисьори провокират в различна степен автентичното присъствие на актьора. Напоследък – в световен мащаб – се наблюдава завръщане към документалната драма, събуждане на интимно, истинско себеприсъствие на актьора на сцената. Текстът звучи като „подслушан разговор”, както Галин Стоев определя пиесата на Яна Борисова „Приятнострашно”. Такова е и усещането за спектакъла му по нея, за играта на актьорите, достигащи до себе си на енергийно ниво, когато играта става нетеатрална и е близка до живота. Как вие оживихте персонажите си в „Пеперудите…” и в „Арт”, и въобще –  какво е за вас актьорът да бъде искрен, да достигне до „себе си” на сцената?

Иван Петрушинов: Достигането до „себе си” от страна на актьора трябва да го има при работата върху всички видове драматургия, но, разбира се, това е много трудно и изисква много енергия. Защото, ако във всички представления отдаваш себе си, то от теб няма да остане нищо. Затова в много от ролите аз и моите колеги често играем някаква представа за персонажа, то не е нещо, което идва от теб самия. Иначе, да, понякога самата драматургия провокира актьора да бъде крайно искрен на сцената. Много ми се гледа „Приятнострашно” на Галин, непременно ще го направя. Харесвам да се играе по този начин, също и този тип писане за театър. В „Пеперудите са свободни” аз играех едно сляпо момче. И като видях, че Татяна Лолова, майка на персонажа ми в пиесата, плаче…. то и аз започнах да играя драматично. Но режисьорът Пантелей Пантелеев каза, че не трябва да играя така. Това, че персонажът ми е сляп, нямало никакво значение. Той ме заведе в Съюза на слепите и аз дълго време общувах със слепи хора. Видях, че те са даже много по-освободени от нас. Защото не им пукаше за Партията и т. н. Пантелей ни насочваше към това всичко да минава през нас, по пътя към персонажа да мина през себе си. Много беше приятно да се работи по този начин. На всяка една сцена правехме по десет варианта, но после, след като вече играех ролята си, никога не изпитвах затруднения. Това, което имах като натрупване от времето на  репетициите, и всичко, което живееше в мен, то си оставаше. Ставаше въпрос за първите влюбвания на млад човек, също и за първите негови разочарования. Аз също бях на тези години тогава, бях получил такива плесници от живота и всичко, което минаваше през мен, имаше своето отражение и на сцената. Публиката беше много съпричастна с моя герой. В „Арт” също усещах неща, които да преминат през мен самия. Там много ми хареса и това, че всичко е пестеливо, трима души на сцената, играеше се на почти гола сцена и най-вече –  много по-важни бяха взаимоотношенията между артистите, отколкото всякакви други подробности. И на тримата, Владимир Пенев, Атанас Атанасов и мен, ни беше много приятно да бъдем част от този спектакъл.

Милена Михайлова: Определян сте като комедиен актьор, защото често играете в комедии, но казаното от вас по-горе означава, че и сериозната драматургия не ви е чужда. А и моето усещане за работата ви надхвърля жанра „комедия”, по-скоро играта ви варира между абсурда, трагикомичното, иронията… Как вие самият гледате на присъствието си в комедийното и как се справяте с опасността от попадане в определено амплоа?

Иван Петрушинов: Никога не съм имал самочувствието на комедиен актьор. Не знам какъв тип актьор съм, но не съм комедиен актьор. Бих могъл да бъда и такъв, разбира се, защото съм актьор. Теди Москов например смята, че съм „смешен” актьор, затова ме е взел да играя и в двамата му спектакъла в МГТ „Зад канала” – „Животно на трона” и „Красотата спи”. Чалга-културата обаче, за съжаление,  навлезе и в театъра, искаме или не. Много от хората, идващи при нас, искат да се смеят, да се забавляват. И най-смешно за тях е от сцената да се ръсят простотии. Има представления, които и петнайсет минути не мога да ги изтърпя, а публиката се залива от смях. Но според мен идеалната комедия трябва да минава през различни нива – нека героят да попада в смешни ситуации, но чак когато започне да се чуди и да се мъчи да се справи с тях, тогава би трябвало да е смешно. Най-хубавото за един актьор е да играе на ръба. Да е смешно, но да умее да присъства и в сериозното. Аз така се опитвам да играя. Има обаче артисти, които още от младостта си се насочват към чисто комедийното и когато на по-късен етап ги видиш в нещо драматично, си казваш: „Виж, колко добър актьор”. Но като се профилираш само в това да бъдеш комедиен актьор, каквото и да правиш, всички ти се смеят… очакват от теб да направиш нещо смешно. И това е донякъде нещастието на някои добри артисти, невъзможността да се измъкнат от определено амплоа.

Милена Михайлова: Споменахте участието си в спектаклите на Теди Москов –  как се чувствате в неговия тип театър, каква актьорска нагласа е необходима, за да бъдете част от спектакъл, който нарушава законите на традиционната драматургия, създава се чрез импровизация и актьорът е един от авторите на сътвореното? Какво знание получихте чрез работата си с този режисьор?

Иван Петрушинов: За мен Теди е гениален човек. Ако имам някакви забележки, те са свързани с това, че при него нещата бълват едно след друго. Всяка репетиция е извор на такива интересни хрумки, че той ни засипва, ти не можеш да отбереш, какво от всичко трябва да изиграеш. Идеите му са от хубави по-хубави… актьорите също дават идеи и той казва – това „да”, това „не”. Много е приятно и забавно да се работи с Теди. Но като започнахме репетиции на „Животно на трона”, аз не можех да разбера… как така… работим по Карло Гоци, който е написал „Кралят Елен”… и изведнъж… тотално пренаписване… дълго време тъпчех на едно място, не знаех накъде да тръгна. При работата с Теди се изисква огромна концентрация и енергия, когато се създава някаква сцена, защото там всичко става на момента. Няма репетиции на маса. Теди ти предлага нещо и ти моментално трябва да го изиграеш, и да го запомниш. На мен обаче ми е малко по-трудно, за съжаление. Затруднява ме тази динамика, бързината на случване на нещата. Ако бях един от по-младите артисти, за мен това щеше да бъде върхът на сладоледа. Аз мога да дам предложение и  другият път нищо да не помня от това, което съм предложил. А младите артисти се увличат в даването на идеи. Нямат обаче усещането къде да спрат. И понякога това преекспонира ситуацията и не става по-смешно или по-интересно, отколкото би могло да бъде, ако спреш за малко, тушираш нещата, за да се развие следващата сцена. Моето забравяне също стана повод за импровизация… По време на репетициите на „Красотата спи” се случваше следното:  като трябва да изиграя нещо, си забравям текста – като си казвам текста, нищо не играя… разсеян… И Теди ми записа целия мой текст на касетофон. А текстът започва така: „Тъй като не мога да помня текст…” – така си и остана в спектакъла. По време на репетициите едно момиче записваше на лаптоп всички хрумки. Като не повториш два-три пъти определено решение, да си обясниш защо правиш едно или друго, откъде влизаш, за да може всичко да остане в съзнанието ти, край… Всеки ден получавахме пет-шест листа нова пиеса… и в един момент не можеш да си представиш какво беше в началото… Теди ни се караше: „Това отдавна сме го задраскали, махнете го, не го играйте…”. На пръв поглед нещата изглеждат лесни, защото смешката е готова. Теди ти я е поднесъл готова, но е важно да я изиграеш правилно. На актьора му е най-лесно изведнъж да започне да играе представата за нещо, а понякога при Теди нещата трябва да минат и през теб самия. Но тъй като хрумките му са толкова предизвикателни, то ти винаги искаш да сложиш и нещо отгоре, т.е. стига се до някакъв вид игра, игровост, от което нещата се развалят. И Теди е недоволен в такива моменти: „Това не го играйте, това трябва да е  сериозно”. Аз бих репетирал и шест месеца с него. Страшно ми е приятно да репетирам по този различен начин.

Милена Михайлова: Работейки с различни режисьори, актьорът има шанс да се запознае и с различни типове театър/актьорска игра. През годините сте работили с Леон Даниел, Маргарита Младенова,  Андрей Аврамов, Борислав Чакринов, Мариус Куркински и др. Участвахте и в „Лазар и Исус” на Иван Добчев. ТР „Сфумато” се интересува от т. нар. „театър на духа”, акцентът в работата им е на репетицията, поднасят не резултата, а процеса пред зрителите, нещата се случват „тук и сега” – как ви се стори тази театрална среща?

Иван Петрушинов: Да, така е, аз всеки път се уча, образовам се за различни типове театър чрез режисьорите, с които репетирам. Ако някъде се работи наистина много сериозно, то това е при Иван Добчев и в ТР „Сфумато”. Заниманията им с актьорите са много задълбочени. Според мен това е театърът, който трябва да се прави, но с уговорката, че е важно да бъде привлечена и по-широка публика. На зрителите трябва да им е интересно. Харесвам духа на спектакъла „Лазар и Исус”, харесвам и духа на „Сфумато”.

Милена Михайлова: Като актьор имате опит  в театъра, но и в киното, в радиотеатъра, дори и в озвучаването на анимационни филми. Истински homo ludens сте. Как се чувствате в тези толкова различни и специфични видове актьорстване?

Иван Петрушинов: Театърът е най-важен за мен, разбира се. Имам една единствена главна роля в българското кино – играх при Никола Корабов, в „Копнежи по белия път” по разказ на Константин Константинов (1986). След това съм участвал в разни епизодчета при Зако Хеския (например: «Без драскотина», 1988). Играл съм малки роли и в някои други чужди продукции. Имам една главна роля в американски филм с Долф Рундгрен – „Механикът” (2005). Трябваше да бъда една руска мутра. Но това, което ми хареса там беше, че от мен се искаше да изиграя един странен отрицателен герой, не традиционна мутра, а весел човек, чието любимо занимание е да гледа „Ну, погоди!”. Той се смее непрекъснато и  в същото време стреля в коляното на този, който ще го убие… и т. н. Филмът нямаше кой знае какви художествени качества, но поне заплащането беше добро. Най-много ме удовлетворява работата ми в театъра, защото там всичко е много по-задълбочено. В киното нещата не зависят толкова от теб. Можеш да вземеш някой натуршчик или манекенка. Като я снимаш и като се монтира всичко, и ти си казваш: „Тя играе гениално!”, а тя въобще не е усетила как е играла. В театъра това не е възможно. В дублажа работата е интересна, ако, разбира се, не ти стане постоянно занимание. Там винаги си в затворено пространство, шумоизолирано, тъмно, слагаш очилата, екранът свети, гледаш телевизора и така ти минава животът. Хубаво е, че напоследък „Дисни”, внасяйки филмите си в България, държи винаги да има режисьор, който да следи нещата внимателно. Освен, че трябва да напаснеш хубаво думичките спрямо движението на устата на рисуването човече, те не трябва да бъдат преигравани. Не трябва да е като в куклен театър, а така, както е в живота. Неслучайно на Запад анимационните персонажи са озвучавани от известни актьори. Трудно е като трябва да дублираш синхронно такива неща. Ако поднасяш типове интонации, това е грешно. И в дублирането на анимация се търси искреност, вярно отношение, а не заучени интонации. Ако се получи заучена интонация, значи пак отиваме към някакъв куклен театър, т. е. към по-лошия вариант. Харесва ми да озвучавам анимация, защото понякога там нещата не се постигат лесно… именно защото аз имам готови интонации, а режисьорите от „Дисни” не желаят да се играе така. Искат моето отношение. Играех бащата на Чикен Литъл[2] и ми казаха: „Говори така,  все едно че говориш с твоето дете, така му обяснявай нещата”. В началото се чудех, защо така, нали това е анимационен филм. Но се убедих, че е по-добре изговореното да е вярно като отношение. Аз не играя пиле, то е нарисувано, съществува на екрана, но аз играя това, което то говори, и думите ми трябва да звучат максимално достоверно. Да дублирам анимация си е една нова школа за мен, школа в движение… Правя го и по финансови причини, разбира се. Колкото повече работиш едно нещо обаче, толкова по-добър ставаш.

Милена Михайлова: Почти 40 години сте на театрална сцена – какво ви мотивира да продължавате да сте актьор? С каква енергия ви зарежда, какви истини и светове ви разкрива театърът днес, какво е призванието му според вас?

Иван Петрушинов: Театърът ту ми разкрива неща, ту  ме зарежда, ту ме отчуждава от себе си, отказва ме от това да съм на сцената. Понякога съм толкова отчаян от живота. В театъра живея по някакъв начин, но като изляза оттам се сблъсквам с действителността навън. А тя е убийствена, не ми харесва съвременния начин на живот на българите. Това ме убива тотално, може би е така и с останалите. Ако трябва да съм искрен докрай, напоследък нямам много работа в театъра. Все едно че съм на свободна практика, с тази разлика, че все още съм в МГТ „Зад канала”. Всъщност, бих излязъл на свободна практика, но няма пазар, няма възможности. Имало е случаи, когато е трябвало да се снимам в реклама, която е тъпа, но аз си мислех, че и в рекламата трябва да вложиш някакъв вид изкуство. Докато един ден ми казаха, че рекламата не е изкуство, тя е пари – просто се снимаш, за да ти дадат пари, продаваш си физиономията за нещо… Различно е в театъра, той е моят живот. И, както се казва, още не съм достигнал своя връх. Не знам с какво може да помогне театърът на нашето съвременно общество. Важно е обаче посланията, които отправя чрез постановките си, да са смислени и така да привлича зрителите към себе си.

Милена Михайлова: Това е важно наистина, а и театърът е едно от малкото пространства днес, което запазва живостта на взаимоотношенията, осъществява се общуване на живи хора (актьори) с други живи хора (публика), въпреки постоянно развиващите се нови технологии и тоталното медиализиране на света…

Иван Петрушинов: Да, именно това ми харесва… Омръзна ми гледането на телевизия. Постоянно новини, пенсионни фондове, тези неща ме стресират. Искам да отида в театъра и да гледам живия човек. Искам нещо, което да ме вълнува истински. Например нашата директорка (Бина Харалампиева), след постановката си по «Шведска защита», откри нова пиеса на Жорди Галсеран – „Канкун” – и също я постави в МГТ „Зад канала”. Много добър автор.

Милена Михайлова:  Някогашното силно желание за промяна е довело до създаването на МГТ „Зад канала”, но и днешното време изобщо не е спокойно, времето на прехода продължава, отново се говори и за театрална реформа. Какво е необходимо да се случва в театъра ни занапред?

Иван Петрушинов:  Театралната реформа така и не се състоя за толкова години. Не мога да предложа определен модел, нямам и представа какво точно трябва да се  случи чрез тази реформа. Но да съкратиш,  да орежеш някакви пари или някакви бройки, това не е реформа, това е съкращение. Т. нар. „преход” в началото беше приятен като начин на съществуване. Дойде демокрацията, хората получиха повече права и свободи. В пространството се появи изобилие от евтини удоволствия и всичко си вървеше уж по старому, с по нещо ново. Но сега, като че ли, все повече отиваме към дъното, за да може после да се оттласнем – както казват някои – и да тръгнем нагоре… Смятам, че за да съществува театърът, в него трябва да останат да работят само хора, които са призвани за това и ще дават наистина всичко от себе си. А сега имам чувството, че кучетата си лаят, керванът си върви… Ситуацията е: „Кой каквото може, както го може…”. Тук-там нещо се случва, но не бих казал, че българският театър днес има някакъв  напредък. По-скоро бих го сложил малко по-надолу, отколкото преди двайсет години. Ролята на драматурзите също е доста принизена. Те не се намесват в работата на режисьорите, рядко предлагат пиеси, не става въпрос само за български заглавия, но и за чужди… и режисьорът трябва сам да си намира текстове за поставяне. И ако мога да отправя едно пожелание, то е да се прави репертоарен план в театрите Сега нещата се правят някак си „на парче”. Трябва обаче да има по-сериозна репертоарна политика.

Милена Михайлова: Казахте, че още не сте достигнали своя връх в театъра. Какво ви предстои, какви идеи изпълват съзнанието ви?

Иван Петрушинов: В МГТ „Зад канала” ми предстоят репетиции с младия режисьор Младен Алексиев, който ще постави френската пиеса „Под контрол” от Фредерик Зонтаг. А иначе, винаги съм искал да си направя моноспектакъл. В този смисъл, много се възхищавам на Мариус. „Сътресение” много ми хареса. Освен това – чакам да се роди нова българска пиеса. Повечето хора, с които общувам, искат да гледат нещо българско. Сега в киното се занимават предимно с мутри и с живота, който ни поднасят по новините, а не с живота на обикновения човек. Необходими са по-универсални послания. Затова – искам сам  да си напиша текста за моноспектакъла ми, аз да си го родя. А ако не, очаквам в един момент някой добър режисьор, добър автор, български или чужд,  да ме вдъхновят, за да мога наистина да реализирам желанието си да играя в моноспектакъл.

[1] 1979  – Награда за млад актьор на САБ за ролята Едгар в “Новите страдания на младия Вертер” от У. Плейнудорф, режисьор Д. Щайнке, Драматичен театър – Ловеч

 

[2] “Chicken Little”, WALT DISNEY Pictures, 2005

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox