ИВО ВАН ХОВЕ – ТЕАТЪР БЕЗ ГРАНИЦИ

Александра Петрова / Представяме ви

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/ivo-van-hove-teatar-bez-granici/
Twitter

Работата му е уникална, сурова,

шокираща, изненадваща, забавна –

всичко, което искаш да бъде театърът.

Кейт Бланшет за Иво ван Хове

 

Залата за репетиции на „Тунелгруп” Амстердам е огромно, затворено от бетон пространство, което се намира зад сградата на театъра Stadsschouwburg Amsterdam. Това е домът на компанията в центъра на холандската столица. Това е мястото, където Иво ван Хове създава своите спектакли, донесли му световна известност през последните 17 години – перфектно съчетание на естетическа сила и мощно автентично актьорско присъствие, което вълнува и наелектризира. Иво ван Хове казва, че театърът е един подривен свят: „Всичко, което е забранено да мислиш или да мечтаеш в реалния свят, можеш да го направиш в едно защитено пространство. Аз смятам, че театърът е това място“[1].  И действително, в центъра на Амстердам той създава за своя екип такова пространство на творчество, търсения, експерименти. Пространство, което отлично комуникира със зрителите, в това число и чуждестранните, които могат да видят спектаклите на трупата, субтитрирани на английски език.

Роден през 1958 г. в Белгия, Иво ван Хове е режисирал повече от 100 представления. Започва кариерата си, като поставя свои пиеси в театралната компания, която създава в Антверпен с Ян Версуейвелд през 1981 г. След това се обръща към големите драматурзи – Шекспир, О’Нийл, Молиер, Шилер, Чехов и др., както и към филмовите сценарии на Бергман, Касавитис, Висконти, Антониони. Поставя и в операта: „Лулу” на Албан Берг, трилогията на Вагнер „Пръстенът на нибелунга”, „Йоланта” на Чайковски и др. От 2001 г. е директор на компанията „Тунелгруп” Амстердам, театрална трупа номер едно в Холандия.

Иво ван Хове се нарежда до големите имена в съвременната европейска режисура – Кшищоф Варликовски и Томас Остермайер на север, Ромео Кастелучи, Пипо Делбоно и Анжелика Лидел на юг, и др. Целият му професионален път е доказателство, че „изкуството на театъра отваря граници“ (Maurin, 2014) – неговите спектакли остават дълго в репертоарите на театралните компании и кръстостват света от Аделаида до Сантяго де Чили, минавайки през Чикаго, Сеул,  Москва. В деня след премиерата на спектакъла си „Малки души” (2017) по романа на Луис Куперус на фестивала Руртриенале, Иво ван Хове лети за Лондон, за да започне репетиции в Националния театър. Mалко преди това е режисирал там известния актьор Джуд Лоу в “Натрапчивост” – театрална версия по мотиви от филма на Лукино Висконти. Преди това пък е поставил спектакли в Хамбург, Щутгарт и Авиньон. Работил е в Берлин, Лион, Мадрид, Лондон, Ню Йорк, Мюнхен, Антверпен, Брюксел, Париж. Поставя на немски, английски и холандски.

Като режисьор Иво ван Хове заема една от централните позиции в холандско-белгийския културен живот. Знаковите му постановки в „Тунелгруп” Амстердам включват „Роко и неговите братя“ по едноименния филм на Лукино Висконти, “Теорема“ върху творби на Пиер Паоло Пазолини; „Проектът Антониони“ по Микеланджело Антониони; „Шепот и викове“ и „След репетицията/Персона“ по Ингмар Бергман; „Лятна трилогия“ по Карло Голдони; „Електра в черно” и „Дългият път на деня към нощта” от Юджийн О’Нийл; “Изворът” по Айн Ранд; „Мария Стюарт” от Фридрих Шилер; „Деца на слънцето” от Максим Горки; „Хеда Габлер” от Хенрик Ибсен; „Крале на войната” върху Шекспировите „Хенри V”, „Хенри VI” и „Ричард III” и др. Редовно участва на фестивала в Авиньон. През 2015 г. поставя „Антигона” от Софокъл в сътрудничество с Барбикан Център и градския театър на Люксембург, а в главната роля е Жулиет Бинош.

От всички европейски режисьори Иво ван Хове е този, който най-често работи в Ню Йорк. От 1997 г. редовно поставя в New York Theatre Workshop. В представленията му са играли редица холивудски звезди като Джуд Лоу, Марк Стронг, Рут Уилсън, Жулиет Бинош и са отличавани с редица престижни театрални награди: „Тони”, „Лорънс Оливие”, OBIE, Drama  Desk и др.

Отвъд географските граници Иво ван Хове е емблематичен за повечето тенденции, определящи съвременния театър. Той отдавна е значимо име за театралните специалисти. За някои той е символ на режисьор баталист: на международни фестивали той представя многочасови спектакли (типичен пример за тях е шестчасовият „Римски трагедии“ по Шекспир). Споделя, че за него театърът притежава колосална сила и власт над зрителя. Прави му впечатление, че публиката остава в залата и е като омагьосана, въпреки дължината на представленията. За него това не е парадоксално, а закономерно, тъй като смята, че „театърът дава на зрителите опит, който те не могат да изпитат с другите изкуства”[2].

Може да се каже, че поставянето на филмови сценарии на театралната сцена е негова запазена територия. В киносценариите той вижда „разгърната експресия на една тема, ситуация, човешки отношения”[3], които има желание да изследва в театъра. Интересът му в никакъв случай не е опит да се копира естетиката на филма, а да се намери „как сценарият за филм може да функционира без картината”[4]. Затова работи върху филми, които намира, че могат да допринесат за развитието на театралния език, да надхвърлят това, което той самият вече знае да прави и което вече е опитал, за да отиде отвъд: „Звучи претенциозно, но ние търсим абсолюта на възможната интерпретация“[5]. За него интерпретацията на киносценарии на театралната сцена е акт на възраждане на текстуалната основа на филмите, едно естетическо изместване на диалозите, ситуациите и емоциите и предизвикателство за театъра, доведен до състояние да преоткрие себе си и своите граници. Интензивността на играта на сцената и разкрепостяването на енергията преобръщат посоката, за да разделят психологията от психологизма, чувството от сантименталността и да екстериоризират  импулсивните жестове в отчетливи движения на телата. Режисьорът споделя, че пренасяйки киносценария на театралната сцена, може всеки път да открие нещо ново, защото трябва да се изследва как сценарият работи в театъра, а „по същество това означава да се създаде нов свят, все едно да се изиграе „Хамлет” за първи път, така, както са го играели във времената на Шекспир. Това е уникален опит, който не може да ти даде нито една съвременна пиеса”[6].

„Радикалност” не е празна дума, когато става въпрос за Иво ван Хове. Поставянето на сцена за него е равносилно на напрежение. Телата пулсират, думите се сблъскват, музиката трепти, картините оживяват и пространството се наелектризира. От години той е обкръжен от съмишленици и вече дълги години работи в партньорство със сценографа Ян Версуейвелд. Тази вярност и кохезия са необходимо условие за изграждането на реципрочно доверие по пътя на театралните експерименти.

Иво ван Хове споделя, че най-много му е повлиял кинорежисьорът Райнер Вернер Фасбиндер, който го поразява с отношенията, които изгражда между героите.  Другият авторитет за него е Патрис Шеро, особено постановката му върху оперната тетралогия на Вагнер „Пръстенът на нибелунга”. Ван Хове споделя, че е израснал със спектаклите на Шеро, с неговия начин на работа с актьорите: „Той ме научи на нещо фундаментално, което никога няма да забравя: обективността на текста не съществува, всеки сътворява своята истина в процеса на неговата интерпретация. Това е просто нещо, но то е в основата на всичко“  (Maurin, 2014).

Оттук се формира и разбирането за поетиката на театъра, която според Иво ван Хове се строи върху текста и актьора. Текстът като основата и актьорът като промяната – и единият, и другият в центъра на спектакъла, хванати в едно тяло във всеки отделен момент. Драмата се проявява най-силно в това, което се случва след нея – последствията. Един двоен процес на „екс” – екстериоризация и екстремизъм. Хипернапрежение почти в медицинския смисъл на думата, хиперболизъм, хиперекспресивност, често и хиперреализъм.

Повлиян от и от немския режисьор Петер Щайн, когото нарича свой учител, Иво ван Хове разглежда текста под лупа във всичките му вътрешни връзки. Сам, с драматурга, а после и с актьорите, той си задава въпроси за всяка реплика – нейните нюанси, алюзии, въздействието й върху другите реплики. Опитва се да отиде дълбоко под повърхността. Вниманието, което придава на думите, е същото, което изисква и от своите актьори. Той разтваря, изучава текста с хирургическа прецизност с едничката цел – да го съживи. Актьорът, от своя страна, го изтегля и „издърпва” до границите на своите възможности. Те трябва да бъдат видени заедно, отдаващи се на сцената „като гладиатори без брони“. Такава ситуация е резултат и на голямата близост, до която достигат актьорите в общуването си на сцената един с друг, изключваща цинизма на песторената театрална искреност.

За двете основи – текста и актьора, в театъра на Ван Хове е нужно пространство – визуално и звуково, което да структурира думите и телата. Отворени или затворени, миметични или алегорични, винаги променящи се, сценографските решения на Ян Версуейвелд създават големи, почти празни сцени или малки кутийки, пластични композиции или пространства на безпорядък. Те са в състояние да приютят падащи екрани с видеокартини, записани предварително или снимани в момента, в повечето случаи дело на дългогодишния съратник на трупата Тал Ярден. Без изброените елементи театърът на Иво ван Хове не би бил това, което е  – епичен театър, основаващ се върху споделянето и доверието, театър на екипността.

Театърът на Иво ван Хове е място, в което да бъдеш и да играеш се преплитат във вихъра на действието. Всичко се случва бързо: от репетициите с кратка продължителност, до режисьорската креативност, обогатена от неговите сътрудници и безкрайната поливалентност на актьорите. Всички работят за създаването на един свят – динамичен, полиформен, чието познание е конструирано върху задачата светът да бъде пресъздаден отново. Профузията на спектакъла, нервността на играта и физическото преливане на емоциите, ритъма на простанствата, които се откриват пред погледа и слуха, тревожейки сетивата и тласкайки съзнанието в преследането на безжалостно примирие, са елементите на един театър без компромис и отстъпки.

Истинският акцент на неговата работа са актьорите. Те стават едно цяло с текста, оживяват го с плътта си. В тази връзка Иво ван Хове споделя, че има щастието да е начело на театрална трупа от прекрасни поливалентни актьори („Тунелгруп” Амстердам): „Между нас има голяма близост. Актьорите знаят каква степен на включване очаквам от тях и не обичат да се чувстват изоставени. Нямам правило, система или метод, който да следвам, както е при Станиславски и Гротовски. Аз се адаптирам към стила и чувствителността на всеки един. Понякога е достатъчно да дам няколко общи указания, за да разберат смисъла на това, което търся, и те правят предложения в тази посока. В други случаи трябва да ги провокирам, да ги тласкам или да ги удържам да не отиват в посоки, които аз не желая. Има моменти, когато ги слушам внимателно и приемам техните предложения. Понякога трябва да ги провокирам, друг път да си замълча. Аз мога да създам напреженията и това пробужда някаква интуиция, трудно е да се обясни, но функционира много добре, особено когато познаваме добре начина си на работа“ (Maurin, 2014).

Често в творчеството на холандския режисьор е отредено солидно присъствие на модерните технологии: „Трябва да различаваме картините, които отразяват нашата епоха (картини от медиите, видеоигрите, виртуалната реалност), и картините, които позволяват да се очертае театрално мястото на въображението, или да се покаже в едър план сценичното действие и израженията на лицата. Но всичко това с много конкретна цел: в събитиен план да се наблюдават отблизо персонажите, като под микроскоп, да се изучават техните действия и реакции, които, колкото и дребни да изглеждат в картината, имат много важни последствия. В „Идоменей” на Моцарт дори ставаше въпрос за това да се влезе в съзнанието на персонажите в моменти, когато те се вглъбяват в себе си или се отдават на мечтите си. В „Съпрузи” по Касавитис всеки актьор беше оборудван с малка камера на тила си и зрителят виждаше това, което вижда реещият се поглед на актьора. Той гледа през очите на персонажите, съвсем близо до енергията на спектакъла. Движенията, които заснема камерата, произвеждат подскачащи черно-бели картини и това удвоява напрежението на сцената до световъртеж“[7].

Видеото го интересува по отношение на това, което създава от живота – един друг  живот, различен от това, което виждаме с очите си. То интензифицира силата на настоящето, изостря усещанията и по този начин доближава театъра до пърформанса. В този смисъл видеото служи за медиатор между актьора и публиката, то може да го отведе и в други места от театъра, в ложите или пък на улицата (както е в постановката му по „Мизантроп”), но основното е, че то създава диалог с театъра както в едрия план на картината, така и във връзката между картината и сцената. Озвучаването на гласовете в неговата работа не е толкова систематично, колкото използването на видеото. Микрофоните се използват тогава, когато трябва да придадат интимност на диалога и слушането. Освен това микрофонът успокоява актьора, поемайки грижата за силата на гласа му.

Технологиите в театъра на Иво ван Хове му позволяват да говори за съвременния свят със средствата на съвременния свят. Иконите и културните фетиши на съвременния свят – конзолите за игри, смартфони при Молиер, таблети при Верди или аватари при Вагнер, транслирани през телевизор – това са съзаклятнически намигания към зрителя, но в крайна сметка те успяват да го вкарат в клопката на собствената му тривиалност. Измама на окото с цел тренировка на съзнанието, което има за задача да погледне движенията на душата в една атмосфера на безгранична интимност. Тези капани за окото, които първоначално може да разсеят, са знаци, приканващи към надскачане на собствения им анахронизъм.

Всички спектакли на Ван Хове имат моменти на пърформанс, понякога дълги, друг път по-кратки, заедно с предимствата и рисковете, които носи това. Това е особено силно изразено в началото на неговата творческата дейност, когато е силно повлиян от Марина Абрамович и Улай. „И дори днес, за добро или лошо, всички удари са истински удари – от плесниците в „Сцени от един семеен живот“ до ударите с юмруци в „Персона”. А целувките – истински целувки. Да не говорим за душовете, които взимат актьорите на сцената или за храната, която готвят или ядат“ [8], споделя режисьорът.

Впечатленията ми от репетиционния процес на най-новия проект на „Тунелгруп” Амстедам са свързани със създаването на „Малки души” (Small souls), завършващата част на трилогията по произведения на нидерландския класик Луис Куперус.[9] Иво ван Хове споделя, че това е проект, който е мислен много години и е резултат от задълбочена работа с драматурга на театъра Йохан Рейниерс. Всичко, което режисьорът споделя като принципи на своята работа, е незаменима част от ежедневието на трупата. Прави впечатление изключителната прецизност и професионалност както на актьорите, така и на техническия екип на театъра (през юли т.г. „Тунелгруп” гостува със спектакъла си по втората част от трилогията върху Куперус „Тайната сила“ на Чеховия фестивал в Москва, където пред изумената публика се изляха 7 тона вода на сцената). Още на първия ден от процеса актьорите идват с перфектно научен текст и започват работа в репетиционна зала сред почти напълно монтирани декори. Това им позволява да организират работата си с режисьора на друго, по-задълбочено ниво. В тези обстоятелства настъпва това, за което говори Ван Хове: чертите на персонажите се раждат и очертават в резултат на пълнокръвното взаимодействие между актьорите един с друг и с режисьора. Като скулптура, която постепенно придобива черти и облик от парчето суров мрамор. И действително, всякакви експерименти са възможни в атмосфера на взаимно доверие. Едни остават в спектакъла, други отпадат, но това, което се ражда от дълбините на театралния текст и актьорската природа, е пълнокръвен процес, който се случва отново във всяка една репетиция – актьорите никога не „маркират”, независимо колко пъти се връща дадена сцена, колко е натоварваща психически и физически или колко дълга и изморителна е репетицията. Иво ван Хове държи на практиката си винаги да оставя работата върху финалните сцени за последните дни преди премиерата. Репетициите на „Малки души” бяха завладяващ процес на създаване и игра в атмосфера на свобода, екипност, споделеност и вътрешна убеденост в логиката на случващото се.

[1] Frederic Maurin, Ivo van Hove (Maitre en scene), ed. Actes Sud, 2014.

[2] http://www.newsweek.com/2016/09/09/ivo-van-hove-director-theater-david-bowie-lazarus-barbican-london-miller-495831.html

[3] http://www.pbs.org/video/nyc-arts-nyc-arts-profile-ivo-van-hove/

[4] https://www.ft.com/content/2639badc-0e30-11e7-a88c-50ba212dce4d

[5] http://www.latimes.com/entertainment/arts/la-ca-cm-ivo-van-hove-20160320-column.html

[6] http://www.americantheatre.org/2015/11/11/ivo-van-hove-is-having-a-moment/

[7] http://www.archipel.uqam.ca/6984/1/D2729.pdf

[8] Frederic Maurin, Ivo van Hove.

[9] Премиерата се състоя на 24 септември в Машинното хале на град Гладбек като част от фестивала Ruhrtriennale.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox