Измерването на света – Театралният фестивал „Варненско лято” проучва земното кълбо и открива застрашения човек.

Дорте Лена Айлерс / Юбилеи

HOMO LUDENS 16/2012

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/izmervaneto-na-sveta/
Twitter

Варна  – град на ръба на Европа. Това определение не би означавало нищо повече, ако освен за географското положение, не се отнасяше и до едно усещане за живота. Точно преди началото на сезона, когато е топло, но не горещо, плажовете са пълни, но не пренаселени, на чаровно запуснатите бани на черноморския бряг цари безвремие. Под слънчевите чадъри и крайбрежните барове подремват хубавици и хубавци с тен, в казино „Черно море” прищракват игрални автомати. Алкохолните туристи на българския „Балерман”[1] се очакват едва по-късно – перспектива, която навярно не предизвиква еуфория у никого в града. Тъй като освен тези курортисти веселяци почти никакви други хора не идват в страната. България изглежда забравена. И накрая забравя себе си.

„На чужденците вероятно сега България им се струва изумително провинциална”, пише културният антрополог от София Ивайло Дичев. Тук властва едно спокойствие, което в ежедневието предлага единствено предимства: човек е далече от ядовете в Брюксел, животът си тече, съсредоточен в себе си. Ако това за някои може да е угодно, за други, разбира се, е гибелно: за театъра, който изключително много се измъчва от това маргинално положение. „Що се отнася до естетиката и до начина на възприемане – казва Асен Терзиев, главен координатор на Международния театрален фестивал „Варненско лято”, – тукашният театър е в криза”. Причината е в изолацията – рядко някой поглежда отвъд ръба на чинията си. Именно заради това един такъв фестивал като „Варненско лято” е толкова важен.

И действително: основаният през 1992 г. в хода на промените в Източна Европа фестивал първоначално като чисто български театрален форум се отваря към международни продукции, подобно на възникналите по това време фестивали „Диваделна Нитра” (Словакия), „Дивадло” (Чехия) и „Юроказ” (Хърватска) през 1997 г. Подтикнат от новите директори Цветана Манева и Николай Йорданов, той се развива в трескаво ядро на неспокойствие в страната. Така днес, на своята 20-та годишнина, фестивалът може да се обърне назад към повече от 490 представени продукции, сред които 140 от 36 държави, и към именити режисьори и трупи като Ромео Кастелучи, „Сигна”, Питър Брук. Това е наистина много за една малка страна като България, хронично страдаща от липса на финансиране поради тежка корупция в държавните й структури. Затова в юбилейната брошура със самосъзнато отграничаване – ето че може и иначе! – в цветовете на българското знаме бяло, зелено и червено, са изредени мрежите, създадени през годините, между фестивала и партньори от Обединеното кралство, Русия, Япония, Израел и САЩ, например. Една плетеница, която, графично скицирана, изглежда като глобална система от траектории, обхващаща целия свят и широко разклонена, с България като важна координата. Организаторите са горди от това. И с право.

„Праехидно” – една малка, но отявлено дръзка независима продукция на авторите Здрава Каменова и Гергана Димитрова, е представление, което по най-комплексен начин отразява тази представа. В него се пресрещат три сюжетни линии – случаят Тед Качински, американски математик и бомбен терорист, чийто манифест за достойнството на човека в епохата на технологиите авторите цитират; разказ за измирането на най-големия яйцеснасящ бозайник в Нова Гвинея – проехидната; както и историята за едно бавно разпадащо се семейство. Заплаха, разрушение, смърт – рядко чувството за безпомощна обреченост на човека в днешно време е така многопластово, поетично и гневно поднесено както в това представление, което се простира между политиката и личното, при това на три континента.  Според Тед Качински технологичната и икономическата система е устремена към нашето заличаване. Тя променя поведението ни. Който не е с нея, бива подложен на естествен подбор, съвсем логично. Тогава накъде отиваме? В Червената книга като проехидната ли? И как бихме могли да се съпротивляваме? С бомби? Със сигурност не. Въпроси, които остават отворени – мъчителни, болезнени, объркващи.

Да, сега накъде? Според театроведа Камелия Николова българският театър вече едва се осмелява да задава този въпрос.

През изминалата година Министерството на културата стартира поредния си отчаян и убийствен опит да реформира структурно остарялата сфера на сценичните изкуства. Субсидиите за държавните театри са вече изцяло зависими от продажбата на билети. Отсега нататък прилично финансиране получават само онези, които пълнят салоните. Последиците са ясни: малко експерименти и вместо това – комфортното отдавна познато. Затова въпросът „Срещу какво се бунтува съвременният театър днес?”, който стоеше като заглавие на инициирана от Камелия Николова и Николай Йорданов конференция с международни театрални практици и журналисти, е по-актуален отвсякога за българския контекст. И е още един пример за това, че във Варна се събират хора, които се опълчват срещу статуквото. По интелигентен, много комплексен начин.

Бунтът, казва българският режисьор Явор Гърдев, има винаги този проблем да остава затворен в системата. В днешно време следователно – конформистки съобразявайки се с пазара. Така че всяко бунтуване отвежда обратно в системата. И „грозният” от едноименната пиеса на Мариус фон Майенбург си мислеше, че може да се бунтува – срещу системата на властта в съвременния работен свят, който обещава успех единствено на хитреците. Той се подлага на операция и става несравним красавец – докато лицето му се превръща в сериен модел и всички вече изглеждат като него. Явор Гърдев помрачнява този малко поизветрял фарс и го пренася в един изкривен свят между кабарето от двайсетте години и руския ретрофутуризъм. На сцената (сценограф Венелин Шурелов) се спуска люлееща се завеса от катранена боа, която в движение напред-назад изплюва реквизити и актьори, подобно на черна паст. Със своите ботуши под изискани фракове изпълнителите изглеждат като участници в мрачен мюзикъл. Путин Horror Picture Show? Постановката все пак е от град Саратов в Югозападна Русия. Две гигантски осветителни тела, студени и стоманени, висят над сцената и осветяват всичко, като е пределно ясно: който кривне, ще бъде веднага открит и отново натикан в масата на подчинените.

Бунтът като въставане на масата? Измъчените общества в Източна Европа гледат по по-различен начин на тази формула, по-недоверчиво, а може би и по-умно? Тук бунтуването се възприема като нарушение на установеното положение, като разграничение на масата в индивиди, като зуум към човека, подобно на фестивалното мото. Това добива конкретика в две танцови продукции: „Zoom In” на Виолета Витанова, Станислав Генадиев и Венелин Шурелов, както и в „Cadaver” на Станислав Генадиев и Мартин Пенев. Те се занимават с човека и неговия мускулен апарат, като възвръщат самостойността на контролираното отвън, дегенерирало тяло. Но също и Силвиу Пуркарете, най-големият театрален маг на Румъния, допринася за това с вихрената  образност на своята „Буря” по Шекспир. За него Просперо е творчески съзидателният човек, чиято фантазия създава светове, които са още по-непостоянни, вихрени, неповторими. „Как прекрасен е човешкият род!”- казва Миранда, докато дворцовото общество около Антонио се кикоти глупешки.

Може би това е имал предвид Ивайло Дичев под „провинция”: възможността да се възприемеш в собствената си уникалност отвъд политиката. Добиване на самоувереност. Но тъкмо и самоовластяване. Първата крачка да заявиш и като гражданин: „Така повече не може!”.

 

Статията е публикувана в сп. „Theater der Zeit, бр. 10, 2012.

Превод от немски: Ангелина Георгиева

[1] Ballermann е плажен бар в Палма де Майорка, а вече и в Слънчев бряг, станал нарицателно за изпиване на големи количества алкохол придимно от немски туристи. Бел. пр.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox