КИРИЛ ДОНЧЕВ: МОЯТ ЗАНАЯТ ГО НЯМА ИЗВЪН ТЕАТЪРА

Анна Топалджикова / Личности

HOMO LUDENS 20/2017

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/kiril-donchev-moyat-zanayat-go-niama-izan-teatara/
Twitter

     Интервю на Анна Топалджикова

 

     Анна Топалджикова: След като Юлия си отиде, вече всички са „отвъд“ – Методи Андонов, Вили Цанков, Леон Даниел. Бургаската четворка все повече ще се превръща в легенда. Били сте заедно с тях през последната година на театралния експеримент в Бургас, а и за дълго след това.

     Кирил Дончев: „Отвъд“ – и аз съм се запътил натам… Толкова е далеч онова време. Аз бях никой и сега не знам дали съм някой, когато в далечната 1959 г. влязох за първи път в Бургаския театър. Методи вече не беше там, бяха само тримата. Тласъкът дойде от Радой Ралин, той реши, че аз мога да композирам театрална музика. Не съм завършил композиция, а цугтромбон – така и не се върнах към него след това. Нямах собствен, а по-късно вече не ми и трябваше. Първата постановка, в която влязох, беше „Сизиф и смъртта“ от Роберт Мерл, тя послужи като повод да бъде разтурен театърът. Можете ли да си представите да пристигне един млад, все още никому известен човек в театъра, и да му дадат да работи в пет постановки за един сезон? Не го казвам като хвалба, а като благодарност към тези тримата – какво доверие към един непознат, какви широки сърца. А преди това са работили с Мони Пиронков, утвърден музикант.

     Анна Топалджикова: За това представление е правил за първи път сценография и Младен Младенов. Разказвал ми е, че и на него са оказали пълно доверие – веднага, без проверка, го въвели в работата.

     Кирил Дончев: Да, сценографията беше започнал Константин Джидров, но му се наложило да напусне и тогава влезе Младен. В следващата постановка работих за първи път с Юлия Огнянова по пиесата „Крал Пиф-Паф, но не е там работата” от Вадим Коростильов.

     Анна Топалджикова: Пиеса за деца с послание към техните родители. Това подмолно движение на драматургията в СССР тръгва от „Драконът” от Евгений Шварц, поставена в Ленинградския театър на комедията през 1944 г.  Била е спряна, тъй като в образа на Дракона цензурата припознала Сталин. Юлия Огнянова поставила в Бургас подобна пиеса-приказка, иносказателна гротеска, адресирана към съвременната тогава ситуация в България.

     Кирил Дончев: Да, и предизвика едно комично събитие – представлението беше за деца, но забраниха да бъде посещавано от ученици. Ицко Финци играеше този шантав крал и беше изключителен. Христо Фотев написа текстовете за песните.

И така Юлия ме обсеби. Заела се беше да ме въведе в занаята на театъра. Водеше ме по панаири, купуваше ми захарни петлета, свирки, показваше ми грънци. Макар че бях вече голям човек и вече начинаещ композтор, за нея изглежда бях дете. Юлия говореше… безкраен монолог. Дни наред аз слушах, ли слушах… Но се случи така, че ненадейно рукна кръв от носа и устата й, вероятно, защото тогава тя много пушеше. Веднага я закарах в поликлиниката, а после обратно в дома й и не посмях да я оставя сама. Останах там и през нощта. На сутринта тя беше станала преди мен, направила ми омлет. Звънна се на вратата, отворих. Беше жена ми, не бях се обадил вкъщи и тогава изядох първия и последния шамар в живота си. Без вина виновен. След това с Юлия започнахме работа над „Първа конна“ от Всеволод Вишневски. Тук се намеси френската връзка – завършил съм Френския колеж в Бургас. Спомням си директорката на колежа, монахинята майка Елена, звършила Екол Нормал и Сорбоната в Париж. По това време на служба в църквата се отбиваха католици – пътници, пристигнали с корабите. Тя разговаряше с всеки от тях на неговия език. Бях се сприятелил със свещеника на Католическата църква. Опитвах се да свиря на хармониума, който наскоро бяха получили. Оттогава ми се повреди гласът, бях единственият дискант, който „се козеше“ в църковния хор. Споделих с Юлия идеята си за музиката и тя се възхити, че ще правим „Първа конна“ с орган. Към него щяхме да добавим и всички задължителни революционни песни. Този проект не се осъществи, по-късно Юлия направи същата пиеса в театър „Трудов фронт“, композитор беше Георги Тутев, може би защото по това време аз работех основно с Леон, а също и с Вили. Или може би тя бе решила „да смени кольора“.

     Анна Топалджикова: Четох в едно интервю – тя казва за вас, че сте подарък от небето, „петият член на Бургаската четворка, постоянният – свенливо и открито момче, с цяло десетилетие по-млад от останалите, с чистота и взискателност към всичко, и към словото“.

     Кирил Дончев:  През годините след това съм ходил при нея няколко пъти в дома й, винаги ме посрещаше с едни и същи думи: „Бог ни те изпрати“. И отново в  познатия монолог правеше рекапитулация на изминалия Бургаски период, съветваше ме за моята работа – всички знаем, Юлия си е такава. „Бог ни го изпрати!“ – беше ми смешно това нейно изречение, тя го повтаряше винаги, когато станеше дума за мен – чувал съм го по радиото, от телевизията, чел съм го.

     Анна Топалджикова:  Със „Сизиф“ настъпва краят на Бургаската трупа. Леон, Юлия и Вили са освободени. Солидарни с тях напускат и  голямата трупа млади актьори, които те довели със себе си в началото на експеримента. С тях сте си тръгнали и вие.

     Кирил Дончев: Участвал съм в доста театрални постановки и филми, които са били окастряни или спирани изцяло. И съм свидетел на това, че винаги извън цензурата, имаше предател отвътре в театъра. Официалните цензури нямаха общо с тази работа, поне в началото, докато някой не им обърнеше внимание върху „опасните места“, а такива винаги се намираха, подхранвани от завистта и лошотията.

Това бе причината и за свалянето на „Импровизации“ на Радой Ралин и Валери Петров в Сатиричния театър, а след това и на „Поетът и планината“[1] от Иван Теофилов в Театъра на армията[2]. Тази постановка на Леон имаше огромен успех, публиката направо полудя, но се игра седем пъти и я свалиха. Спомням си, че нямаше къде да стъпиш в салона, хората бяха едва ли не един върху друг и стана скандал с пожарната. Намериха се, разбира се, желаещи специалисти да пишат по вестниците: какъв бил този миньор, който пеел, и подобни глупости. Като гледам сега Юлиян Вучков по телевизията и се чудя няма ли кой да извади какво е писал едно време, защо въобще му дават думата? Каракашев и той беше цензор, но поне имаше познания и виждане за театъра. Той беше лош човек… И така, спряха и следващата постановка на Леон, „Хамлет“[3].

     Анна Топалджикова: След закриването на Бургаската трупа последвахте Леон и оттогава той е работил с вас върху всеки свой спектакъл.

     Кирил Дончев: Да, продължих с Леон, до края съм бил с Леон, май че и сега съм до него. И не само защото той е единственият, който никога не ми е пипал музиката. Аз изобщо не позволявам да ми се бъркат. Когато бях част от процеса в театъра, започвах да работя късно върху музиката. Исках преди това да навляза във всичко. Бъркал съм се навсякъде, като започнем от текста, репетициите, декор, костюм. Дразнел съм ги сигурно. От всички режисьори, с които съм работил през годините – а аз съм работил с почти всички в повечето театри в България (освен с Методи Андонов, Гройс, Слави Шкаров), Леон беше най-големият ерудит. Можеш да не се съгласиш винаги с вкуса му, но като знания и като владеене на професията на режисьора нямаше равен.

     Анна Топалджикова: Моята първа рецензия беше за постановката на Леон Даниел на Шекспировата „Напразните усилия на любовта“[4]. Прекрасно представление, в него музиката беше своеобразен проводник на смисъла, най-вече в последната сцена, когато безгрижно заигралите се като деца младежи трябваше рязко да се събудят, да пораснат изведнъж и да осъзнаят, че животът има и друга, сенчеста страна. Така се появи осъзнаването на края… през сцената премина повей на смърт. Тогава пространството вече беше празно, останал бе само дънерът на сухо дърво и вашата песен, която актьорите пееха.

     Кирил Дончев: Леон винаги плачеше на тази сцена. Слаб му беше ангелът, когато намеренията му съвпадаха с резултата на сцената.

     Анна Топалджикова: Това ме изненадва, доколкото имах впечатления, Леон беше рационален човек, както и прочитът му на текста, и методът му на работа. А ето, оказва се, че не е съвсем вярно.

     Кирил Дончев: Споменавате прочита на текста – при него всичко започваше с избора на пиесата. Неговият избор никога не беше случаен. За 70 съвместни постановки с него си спомням една-единствена пиеса, за която недоумявах и го попитах: За какво са ти тези „Зикови“[5]? Отговори: Имам потребност. Питам: Защо не повториш „Сизиф“? А той: Нямам потребност. Всъщност той бе правил повече от веднъж единствено „Напразните усилия на любовта“, имаше дори три постановки – във Враца, в Армията и във ВИТИЗ.

     Анна Топалджикова: С какво бе уникална Бургаската трупа?

     Кирил Дончев: Те обърнаха наопаки хастара на традиционния театър от онези години. Нямаше какво да делят. Никога не са имали. Джавкаха се за общото и след това заставаха зад общото. На афиша слагаха имената си заедно. Този, чиято е постановката – на първо място, и останалите имена след него. Споделена отговорност. Имаха девиз да не обсъждат работата на другите извън техния кръг. Изглежда Юлия им го беше внушила, никога не съм я чувал да дава мнение за представление на X-режисьор. Коментираше  единствено работата на студентите, но и на тях не се бъркаше. По-скоро даваше тласък на учениците си, както и на събеседниците си, те да отворят себе си. Провокираше ги самостоятелно да търсят и да постигат. Леон беше друг – това не го умееше, той имаше друга система. Печално е, че не се даде възможност на студентите да работят с Леон, той беше роден за това, а тази му дарба бе изгубена за българския театър. Поканиха го много късно, през 90-те, да води майсторски клас за режисьори в НБУ, но не се получи. Мъчно ми е и за още нещо – има в София театрални сцени на името на Азарян, на Апостол Карамитев, театър на името на Николай Бинев, дори на Валентин Стойчев, бившия директор на “199”, има и колеж, наречен на Любен Гройс. А къде е Леон Даниел? Удрят се в гърдите, че са се учили от него… Дигнах скандал в Театъра на Армията – гледам табелка върху вратата на режисьорската стая на Азарян с неговото име, до нея беше стаята на Леон – там нищо! Но какво да говорим, седемнадесет години съм работил в този театър, сега като вляза там ми се свива сърцето. Като си мисля за това, си казвам, че причината да избледнява паметта за Леон е в голяма степен и в това, че не му бе дадена възможност да възпита ученици. След смъртта на Коко, неговите ученици милееха за него.

     Анна Топалджикова: Паметта остава в написаното, хубаво е, че водим този разговор сега, той също ще остане… След закриването на Бургаската трупа сте работили и с Вили Цанков.

     Кирил Дончев: Да, и в Бургас, и след това в неговия Домашен театър. Една актриса ни издаде тогава и забраниха театъра, след което я направиха народна. Най-продължително работихме заедно с Вили в театър „София“. Започнахме с „Ричард III“, после направих с него втория си „Хамлет“, Руси Чанев играеше Хамлет. Много хубава постановка беше „Първите“ от Петко Тодоров. След това Вили и Руси се скараха, разделиха театъра… Нататък историята я знаете.

     Анна Топалджикова: Правили сте музика за „Хамлет“ няколко пъти и всеки път различна?

     Кирил Дончев: Да, различна беше и в петте постановки – след тази на Леон, работих с Вили Цанков в Театър „София“, Хамлет играеше Руси Чанев, много по-късно пак с Вили във Варна, Хамлет беше Стоян Радев, после с Николай Ламбрев във Военния театър – играеше Атанас Атанасов, после с Асен Шопов в Народния – играеше Стефан Данаилов. Единственото, което пренасях от постановка в постановка като талисман бяха песните на Офелия.

     Анна Топалджикова: Имали сте доста срещи с Шекспир.

     Кирил Дончев: Правил съм музика за 22 постановки по Шекспир. Поканен бях от Канада да стана член на тяхното Шекспирово общество, но си казах: какъв смисъл има това…… вече е, все едно.

     Анна Топалджикова: Май нямате аналог в България като композитор на музика за театър – над 250 постановки в театъра, а в киното 120 – 80 игрални и 40 документални филма.

     Кирил Дончев: В киното имах късмет да работя с едни от най-добрите режисьори – Рангел Вълчанов, Едуард Захариев, Георги Стоянов.

     Анна Топалджикова: Тогава и сега. Вълнува ли ви все още театърът?

     Кирил Дончев: Вече всичко е различно, поне аз го виждам така. Станахме злобни, лицемери, конформисти.

     Анна Топалджикова: Конформисти и лицемери – нямаше ли ги и тогава?

     Кирил Дончев: Тогава, в Бургас, Леон, Юлия и Вили нямаше какво да делят, притежаваха най-голямата ценност – обичта помежду си. За мен остана скъпият спомен, че съм работил с толкова стойностни хора. Чувствах ги като роднини, бяха мои кръстници.

Говорим за днешния театър, но аз не живея вече в София. Някога купихме къща в едно село – красиво място сред природата. Има и читалище с прекрасна сцена, осветителен пулт, прожектори, звукова техника. Плаче за театър. Но няма кой да го гледа. В читалището има и библиотека, много богата. Има и трима читатели, двама от които сме аз и жена ми.

Идвам от време на време до София, понякога гледам театър. Ако има магия, няма нужда да се размагьосва, ето така мога да го изразя. Театърът издребня, изпростя – не твърдя, че съм гледал всичко, но доколкото имам впечатления… В изкуството, както и в живота, се редуват върхове и спадове, ролята на големите творци е да съкратят този период на спад, за да има отново връх. Сега спадът ми изглежда генерален и тази несъстоятелност не е само в режисурата. Може би виждам нещата така донякъде и защото вече не работя в театъра, време е да се оттегля.

     Анна Топалджикова: Да, наистина, какъв е бил театърът днес ще може да се прецени след време и от разстояние.

     Кирил Дончев: В салона вече влизам със сърцебиене и търся причината в себе си, може би съм много отдалечен, уморен и всичко това заедно… Имам и стихотворение на тази тема:

Отчаян, уморен,

остарял и оглупял,

отегчен, обезверен,

намирисващ на мърша, на тлен,

отказвам се.

Отказвам се от всичко,

което съм вършил-недовършил,

правил-недоправил,

искам всичко да забравя.

От самотата си ще се откажа дори,

не знам обаче как.

И няма ли отново, пак

да ме накажат със самота.

 

Обърнах се на „поет“, като няма музика.

     Анна Топалджикова: Ето че отново, без да искам, правя асоциация с Младен Младенов. Не само защото и двамата тогава сте били органично вплетени в този Бургаски експеримент, но и защото сега по подобен начин изживявате липсата.

     Кирил Дончев: Свръхталантлив човек е Младен. Дайте му театър, казвах го и дори в министерството съм го казвал, смятах, че ще се справи. Спомням си как работеше, докато се създаваше прочутата постановка на Коко на „Януари“ в Пазарджик. Участваше във всичко, през двете седмици на края Коко отсъстваше, режисираше той. Всичко му е театър на него. Но имам проблем с характера му, предпочитам да не общуваме.

     Анна Топалджикова: Когато разговарях с него, усещах някаква носталгия – най-общо я възприех като необходимост да бъде активен в изкуството, попитах го защо не рисува. Отговори, че му липсва театърът, живият процес – докато се измисля това, което ще стане представление. (А може би вече да е започнал да рисува, дано да е така…) Изглежда му липсва този жив обмен на идеи, на енергии?

    Кирил Дончев: Да, и моят занаят го няма извън театъра. Стоя си в стаята между ноти, петолиния, листа – музика върху хартия. Страх ме е и дори ме е срам да извадя от представлението музиката си и да я преработвам, да я издавам…

„Умирал“ съм над 250 пъти, колкото и претенциозно да звучи това. Отива си представлението, отивам си и аз. Не успях, а и не бих могъл изглежда да извадя „парчета“ от моята музика от контекста на това, което е било. Да тиражирам, да издавам, да записвам – това е смърт, а театърът е жив, трябва да се вижда, да се чува, да се съпреживява.

Изкушавам се да спомена един цитат от Тери Пратчет, който си повтарям често през последните години. „Важно е накъде си тръгнал, но още по-важно е да ти е било хубаво по пътя.“

Е, беше ми хубаво.

 

                                                                                                                                                            Декември 2016

 

[1] „Поетът и планината“ на сцената на Театъра на народната армия, премиера през 1964 г.

[2] Тогава Театър на народната армия

[3] „Хамлет“ – в същия театър, 1965 г.

[4] 1976 г, в. „Народна култура“

[5] Пиеса на Максим Горки

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox