Крис Шарков: Театърът е най-интересен в момента, в който няма вече много общо с изкуството „театър“

Катерина Георгиева / Личности

HOMO LUDENS 18/2015

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/kris-sharkov-teatarat-e-nai-interesen-v-momenta-v-koito-niama-veche-mnogo-obshto-s-izkustvoto-teatar/
Twitter

Катерина Георгиева: Знаел си, че ще се занимаваш с театър още от малък и не ти се е налагало да взимаш някакви решения. На какво се дължи тази сигурност?

Крис Шарков: Докато за всички други е нужна добре артикулирана логика, аз все още живея с убеждението, че театърът е пространство, в което най-съществените и големи неща се случват по неясни метафизични закони. На един от тези закони се дължи моята сигурност. Не съм участвал в някоя от обичайните детски школи, а се снимах като дете актьор в телевизионни продукции. Важен фактор е, че когато започнах да се интересувам усилено от театър имаше някаква нова енергия, хора с друга чувствителност, любопитство към текстове и изразни средства. Това време е края на 90-те години и началото на този век. Като ученик гледах много театър, имаше много важни спектакли като „Марат/Сад“, „Квартет“, „Археология на сънуването“, „Три сестри“ на Камбарев и много други. За пръв път прочетох текст на Хайнер Мюлер и бях поразен от изказа, мащаба на мисълта и жеста, а по-късно ключови книги в това отношение бяха „Избитите обитатели“ на Иван Станев и „Адамов комплекс“ на Владислав Тодоров. За мен това беше хубав период на отваряне и откриване на нови неща. Дишаше се. Припознах театъра като част от мен. Не знам, възможно е да съм гледал по-романтично, отколкото е нужно, заради възрастта ми,  но тогава ми се струваше, че има смисъл от правене на театър в България и бях категоричен, че трябва да бъда част от него.

Катерина Георгиева: Решението да кандидатстваш режисура е свързано с усещането, че искаш да се занимаваш с нещо много индивидуално. С  какво режисурата отговаря на твоята личност?

Крис Шарков: Много неща са казани относно специфичността на личността на режисьора и повечето от тях са верни. По принцип аз съм човек индивидуалист, но най-добре раждам идеите си сред хора. А подобни противоречия са креативни за режисурата. Все повече имам нужда от актьорите и постановъчния екип, не мога да си представя работа в самота. Когато репетирам се изморявам в пъти по-малко, отколкото когато върша някаква кабинетна работа.

Катерина Георгиева: Учил си при професор Красимир Спасов, което е сериозно начало. Какво взе от този старт в професията?

Крис Шарков: Красимир Спасов е известен с това, че не налага на студентите си естетики и системи, а преди всичко държи всеки да развие своята инвидуалност. При него получих академичното си обучение – систематизирано, хладно, като по учебник. Но интересно е какво сподели Касиел Ноа Ашер, след като гледа „Народен враг“, а то беше: „Татко на времето е правил такива спектакли.“ Тогава си дадох сметка, че представлението има подобна енергия като неговото „Обърни се гняв назад“ във варнеския театър, но в друг социален и театрален контекст. В този смисъл намирам за неслучайно това, че академичният ми преподавател е от различните, социално ангажирани и аналитични режисьори на своето поколение.

Катерина Георгиева: После идва и асистентската работа с Явор Гърдев…

Крис Шарков: Да, бях негов асистент в няколко продукции. Това беше важно за мен, тъй като в НАТФИЗ нямах възможност да бъда близо до реален репетиционен процес. Театърът на Явор Гърдев е не само сценичен феномен, а и културен. Той произведе ключови постановки, в които много неща се случиха за първи път у нас, създадоха се някакви нови публики.

Катерина Георгиева: Имаш интерес към социално ангажирани автори. Как изживяваш четенето на текста и как избираш драматургичната основа?

Крис Шарков: Интуитивно. При избора на актьори също разчитам на интуиция. Но не винаги всичко е в нея. Досега съм се пазил от репертоарни компромиси, но до голяма степен ситуацията изисква драматургията си, а не обратното. Има някъде едни хора, едно пространство, на едно място има нужда от твой проект, на друго – не, и изборът на драматургията идва от само себе си. В повечето случаи аз съм предлагал конкретния материал, но като че ли друго нещо е определящо. Разбира се, имам си типичното „режисьорско чекмедже“, сега папка на декстопа, където много неща чакат своя момент.

 Катерина Георгиева: При теб винаги се улавя коментар върху актуален проблем. Това решение се ражда естествено в разшифроването на текста или те вълнува изначално във всичко?

Крис Шарков: Вълнува ме и се ражда естествено. Силата на театъра е в пряката връзка с действителността. Не непременно злободневната, тя би могла да е и някаква фантазмена реалност, но е важно театралният спектакъл да улавя чувствителността на времето. В това отношение се възприемам за брехтианец. Стремя се да съм повече честен, по-малко trendy в този си подход. Имал съм случаи в работа по класическа драматургия, когато определящо е това, което вълнува или не вълнува мен и света наоколо, а от там и разшифроването на неговата актуалност. В други пък, като „Посещение при бащата“, където по драматургия матрицата на класическа руска семейна пиеса е атакувана от берлинския технометафизичен монтаж на Роланд Шимелпфениг, подходът ми е бил в по-класическо поставяне, не в тавтологизиране на постмодерността на текста.

Катерина Георгиева: Спомням си реакциите на публиката при „Куклен дом“ в Драматичен театър – Пловдив. Ибсен се трансформира в една модерна драма на саморазрушението. Пожелаваш ли си активна социална ангажираност и у театралния зрител?

Крис Шарков: В „Куклен дом“ беше сменен социалния контекст, иначе пиесата си остана в жанра, формата и езика на Ибсен. Мисля, че обществото в този спектакъл е наследник на патриархалното, за което той е писал. Бях чел някакво изследване, че „Куклен дом“ е най-поставяната и  разбираемата му пиеса в бившите и настоящи социалистически общества като нашето и Китай например, докато „Хеда Габлер“ е тази за западните. И тогава се замислих какъв ли би бил „кукленият дом“ сега. Темите на Ибсен винаги са ми били много близки – кариера, любов, власт, истина и съотношението между тях, но си дадох сметка, че днешното общество има различна морална база от това точно в тази пиеса. То е ясно описано в един текст на Паскал Брукнер „Любовта към сладострастието“. На финала Нора не напуска дома си, за да трансгресира подтиснатото сладострастие, а просто изчезва в морето, в пейзаж на Мунк. В България имаше липса на интерпретации на Ибсен – това в най-добрия случай бяха буржоазни драми и толкова. За Чехов и Стриндберг имаше повече постановъчни натрупвания. А тогава не бях гледал няколкото интерпретации на Ибсен от Томас Остермайер, гледах ги по-късно. В Пловдив, а и не само, имаше вълнения около това представление, то е може би първото ми, което получи повече публичност и имаше хубав живот.

Катерина Георгиева: Бунтът в „Народен враг“ по Ибсен, който ти постави в Драматично-куклен театър –  Плевен, е повече обществен и директно кореспондира със събитията в България от последните години…

Крис Шарков: Да, и странното е, че тази пиеса е по-близка до ситуацията в България в последните години, отколкото до тази в Западна Европа. И тук не става въпрос само за обичайната абстрактна актуалност на класиката, а до много конкретно назоваване на проблемите в нашето общество. Това е последният ми спектакъл и все още съм прекалено емоционално обвързан с него. Беше реализиран в малък театър с актьори, непознати на конюктурата и сериалите, но много верни и талантливи в работата си. Васил Читанов, Адриан Филипов, Камелия Хатиб, Красимира Кузманова, Веселин Плачков, Сергей Константинов, Евгени Дойчинов, Ален Филипов са благодатни партньори, без тях представлението нямаше да има този независим дух, въпреки че е направено в държавна институция. Изключително приятно и плодотворно е да работиш такъв текст. Дори публика без кой знае какви културни натрупвания прави пряка връзка с него. Става въпрос за липсата на свобода в едно привидно демократично общество, нещо, което Колин Крауч нарича „пост-демокрация“ – демокрация, но вече не съвсем. В една малка страна е открит сериозен екологичен проблем, който е прикрит заради корпоративни интереси, медиите обслужват силните и ефектните на деня, истината се маргинализира, бунтът не успява, а изходът е емиграция. Познат сюжет, нали? Това в структурата, езика и плътността на Ибсен. И тук, както в „Куклен дом“, има промяна на самия финал – вместо д-р Стокман стоически да прегърне самотата и индивидуализма, предчувствайки ницшеанизма на 20-ти век, както е при Ибсен, той се замисля дали да приеме предложението на Мортен Кил и оставя избора на 3-годишния си син, разигравайки игра. Темата за комформизма в това общество ми се струва не по-малко сложен и интересен казус, отколкото в тоталитарното.

Катерина Георгиева: Твоите решения се открояват с ярки и категорични прочити в съвременна посока. „Напразни усилия на любовта“ в Театър „София“ показа един различен Шекспир. Според теб театърът има ли нужда от препрочитане на класиката?

Крис Шарков: Има. И не защото не уважавам традициите, напротив, а защото големите автори носят мащаба да бъдат препрочитани. Така ги четем и с телата си. И това не е задължително да става винаги с ярки решения. Водещо е тематичното осъвременяване. Решенията, темата, актьорите, традицията и настоящето са в постоянна взависимост и обмен на енергии при поставяне на класиката. Това е напълно нормален процес, чудно ми е, че това все още прави впечатление. Не бих казал, че е неочакван Шескпир, Шекспир никога не е очакван. В „Напразни усилия на любовта“ заедно с художниците Венелин Шурелов и Елица Георгиева, актьорите от театър „София“ и музикантът Георги Георгиев искахме да създадем „обществото на забавлението“. При нас кралят на Навара, принцесата на Франция и техните свити не са условни герои, а млади хора със социален статус и дори политическа власт, поставени в ситуация на „брак по сметка“, пилеещи хедонистично времето си.

Катерина Георгиева: Моравия и Годар в „Презрението“. Биографичност, криза във взаимоотношенията и награда Икар за поддържаща женска роля на Ина Добрева. Има ли нещо специално в този спектакъл?

Крис Шарков: Да, това е по-специален проект за мен. Исках да създам една чувствена реалност, може би за пръв път това ми беше най-важно от всичко. Това е биографично представление, първо заради темата за мястото на изкуството в съвременния свят, и второ – заради начина, по който се конструираше самата драматургия. Използвахме сценария на филма на Годар по романа на Моравия като драматургична основа, но освен това се правеха интервюта с актьорите – техни мисли за изкуството и любовта, които влязоха в представлението. Някакъв постдраматичен неоромантизъм. И най-вече емпатия. Емпатията е много важно нещо за театъра, в частност и за този спектакъл, който определно е различен тип театър за мен, надявам се да имам възможност пак да работя в подобна поетика.

Катерина Георгиева: Какъв театър ти е интересен днес като изразни средства, философия, актьорско поведение, естетика?

Крис Шарков: Все повече ми е интересна автентичността на театъра и това до какви форми тя може да стигне. Но това е интересно не само на мен – то си е дори тенденция в театъра от последните няколко години, просто мисля, че крайното й следване има още неподозирани мащаби. Много ми се работи в дългосрочен план с актьорска трупа и са ми любопитни резултатите, до които това ще доведе. В годините съм създавал силни връзки с не малко актьори, но всеки нов проект започвам почти от нулата. Неформалната трупа е класически театрален метод за работа, а в настоящата театрална ситуация за мен това е невъзможно. Все повече ми се правят проекти, които се занимават с българския контекст, но с нетипични средства. Преди като че ли не се интересувах от това, а поставях тенденциозно нерегионално. Например, прави ми се спектакъл за българския преход, но не в битово-релистични фрустрации, а с амбиции за поколенчески поток на съзнанието. Има много натрупано нещастие в България, поне нека това произведе добър спектакъл. Текстът за подобно нещо ми се струва все още ненаписан. Правят ми се особени жанрове като иронична опера например, но това вече са прекалено абстрактни планове.

Катерина Георгиева: Как поддържаш баланса в професията – работиш като независим режисьор, канят те в държавни театри, пътуваш на фестивали.  Кое е определящо за решенията ти?

Крис Шарков: Може да не изглежда така отстрани, но трудно се адаптирам. Работил съм и в независими проекти, и в софийски театри, и в извънстолични, но проектите ми все още са в графата „изключения“. Това ме изморява.  В момента не съм оптимист за българския театър. Част от типовете театър са пред изчезване у нас, погълнати от „културата на лесното“. Повечето театри са с лимитирани технически възможности, по-добре е за продукциите да са максимално бедни откъм декори, а участието дори на композитор в екипа вече е бюджетен лукс. Директорите на театри са зависими от какви ли не неща,  вместо да бъдат художествени ръководители, а режисьорската дейност все по-често се извършва от актьори. Гилдията ни, макар и талантлива и сантиментално отдадена на работата си, в голямата си част (разбира се, има изключения) няма любопитство към работата на другия, не гледа спектакли на свои колеги или гостуващите чуждестранни. Това е свързано с всичко, което се случва с нашето общество. Все повече се убеждавам, че театърът няма как да е „спасителен архипелаг“, независим от всички процеси, които се случват в обществото ни. Болестите на властта имат своите метастази и в театрите. Усещането за изтичаща енергия, въпреки че съм направил не малко важни общувания чрез моите постановки, е неизбежно.

Катерина Георгиева: Свободен артист в България- звучи като утопия, и все пак e възможно. Какъв е пътят?

Крис Шарков: Свободният театър в България спечели няколко малки победи, но е нужна по-голяма промяна. Това вече е въпрос на държавна политика – фундаментален проблем, за който се говори много в последно време. А след това е нужна поколенческа подмяна в ръководенето на театър не толкова като хора, а като тип мислене. Далеч съм от мисълта, че можем да постигнем моделите на Остермайер в „Шаубюне“, Касторф във „Фолксбюне“ или Варликовски в „Нови театр“, но е крайно време добрият творчески потенциал на българския театър да има адекватна система и управление. Не знам точно какъв е пътят, но мога да споделя опит, ако някой ми го поиска.

Катерина Георгиева: Вярваш ли, че чрез правенето на театър позицията ти стига по-категорично до обществото?

Крис Шарков: Не смятам, че в момента театърът влияе директно на обществените процеси, но вярвам, че осъществява по-частен контакт с хората. Звучи наивно, но ако един обикновен зрител гледа добър спектакъл, той би могъл да се вдъхнови и на другия ден да направи нещо по-смислено в работата или живота си. И обратното, ако е атакуван и от сцената с „културата на лесното“ и на „късото съединение“, животът му постепенно и несъзнателно се обезсмисля. Добрият живот и вкусът се самовъзпитават трудно. Това е победа на цивилизацията. Мисля, че Тарковски е казал, че за да направиш хубав филм трябва да говориш на един човек много лично. Така достигаш до повече хора.

Ктаерина Георгиева: Знам, че много искаш да поставиш „Чайка“ един ден. Какъв би бил Чехов днес?

Крис Шарков: Обвит в стилна коричка, но всъщност ужасно истински, лек, тотален, нежен, трагичен, дори забавен. Всъщност не знам, не е на дневен ред. Чакам с нетърпение, но и с лек респект, срещата си с Чехов. Между впрочем, той категорично е най-любимият и желан автор на българския театрал. Аз не правя изключение.

Катерина Георгиева: Театърът е необходимост, виждане за света, обсесия или…

Крис Шарков: Не знам, но театърът е най-интересен в момента, в който няма вече много общо с изкуството „театър“. Понякога театърът е „голи под слънцето или голи в калта“, също така – политика, в други случаи – детска игра, а понякога е просто едно споделяне с приятели.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox