Луиза Григорова: за мен театърът е призвание

Йордан Георгиев / Личности

HOMO LUDENS 20/2017

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/luiza-grigorova-za-men-teatarat-e-prizvanie/
Twitter

Интервю на Йордан Георгиев

 

Йордан Георгиев: Знам, че спектакълът „Евридика в подземния свят“ се превърна в едно от най-вдъхновяващите събития за теб в професионален план. Днес, около две години след премиерата на сцената на Пловдивския театър, как най-точно би формулирала усещането си – кое е онова, което прави толкова специално за теб пътуването през мита за Орфей и Евридика и неговият необичаен, неочакван съвременен прочит от страна на Сара Рул, а и на режисьора Стайко Мурджев?

Луиза Григорова: Да, всъщност може би точно там се крие онова, което за мен е най-интересно в този текст – неочакваният прочит на Сара Рул – това, че тя по някакъв начин е избягала от мита и не разказва историята през очите на Орфей. Тук по-скоро става въпрос за една феминистична гледна точка – гледната точка на Евридика и защо тя предизвиква Орфей да се обърне в подземния свят, и по този начин да не могат да бъдат заедно завинаги. В тази пиеса Евридика е поставена пред много труден избор – изборът между любовта на баща си и любовта на мъжа си. За мен това беше изключително изпитание. Защото когато се превъплъщавам в роля, винаги се поставям на мястото на героинята. А такъв един избор не се прави лесно. Евридика чувства любовта на баща си, много по-сигурна, отколкото тази на Орфей, много по-уютно е в миналото, отколкото в бъдещето.  И това за мен беше една различна и много интересна гледна точка за живота и за света. Репетиционният процес беше много интересен. Представлението е изпълнено с циркови номера – има колело на една гума, ролери, аз правя съчетание на трапец, изобщо Стайко Мурджев преобърна представите ни за долния свят, светът на ада, като вместо страшен и ужасяващ, го превърна във вълшебно-приказен свят. За мен беше истинско предизвикателство за час и десет минути (колкото трае представлението) да премина през абсолютното израстване от едно момиче – в началото съвсем лекомислено, до една жена, която е изправена пред труден избор и трябва да вземе съдбовно решение. Предизвикателство беше да извървя целия път през тази пиеса, течаща в началото в съвсем спокойно русло, но завършваща като трагедия.

Йордан Георгиев: „Евридика в подземния свят“ е втората ти среща с режисьора Стайко Мурджев след спектакъла „Разбиване“ по пиесата на Нийл Лабют. Любопитно е, че и в двата случая става дума за съвременни пиеси, основани на митологични истории. Как изглежда съвременният човек, поставен в контекста на митологията? Ти лично откри ли нещо ново за себе си при съпоставката между античните сюжети и модерния свят?

Луиза Григорова: Да, интересно е това, че митологията съвсем спокойно може да се преповтори днес, че митовете, които са създадени преди векове, днес са абсолютно валидни. Две от трите истории в „Разбиване“ се базират на мита за Ифигения и мита за Медея. Да, покъртителни са и да, страшни са, но замислете се, ако си включим телевизора и изгледаме новинарската емисия, ще открием много по-ужасяващи истории, които са се превърнали в ежедневие и хората дори не ги забелязват. Така че светът е колело и всичко се преповтаря.

Йордан Георгиев: Всъщност твоята героиня в „Разбиване“ е най-малко замесена в тези ексцесии, с които завършва всяка една от трите миниатюри. Интересно ми е обаче твоето мнение – дали в случаите, описани в тези текстове, злото до такава степен е обсебило героите, че те дори и да искат, не могат да му се противопоставят, или става дума за напълно съзнателни, хладнокръвно извършени актове на насилие?

Луиза Григорова: Мисля, че става въпрос за хладнокръвие. Човекът вече се е превърнал в истинско чудовище, в животно. Станали сме безскрупулни. И това е доста плашещо. Според мен точно това се опитва да покаже Стайко Мурджев в „Разбиване” – че вече сме изгубили човешкото в себе си и най-лошото е, че го смятаме за нещо нормално. И може би това е идеята – гледайки нашия спектакъл, хората да се замислят и да разберат, че понякога е по-добре да бъдем просто човечни и обикновени, отколкото да се издигнем над обществото чрез мизерни действия на слабия дух.

Йордан Георгиев: Да се върнем към „Евридика в подземния свят“. Ти спомена, че пиесата е инспирирана от античния мит за Орфей и Евридика, но центърът е изместен, фокусът е много повече върху твоята героиня. Дори в спектакъла присъства един допълнителен персонаж – бащата на Евридика, който не е част от мита. Неслучайно в едно свое интервю авторката Сара Рул споделя, че гледа на тази пиеса като на опит за последен разговор с покойния й баща. С какво те развълнува истински участта на Евридика и всичко онова, през което е принудена да премине – тръгвайки от любовта на Орфей, минавайки през смъртта, пътуването към подземното царство, всичко, което й се случва там и стигайки до развръзката на пиесата?

Луиза Григорова: Действително Сара Рул пише тази пиеса много скоро след смъртта на баща си и я посвещава на него. Така че тук със сигурност по един или друг начин присъства идеята, не бих казала за инцест, но за една любов, която преминава отвъд границите на нормалното. След като Евридика избира миналото, в лицето на баща си, пред бъдещето, в лицето на своя съпруг, значи тази любов я кара да се чувства по-добре, по-сигурна. Закрилата и спокойствието, които получава от баща си, са нещото, което Орфей не може да й даде. В интерес на истината в пиесата Орфей е едно момче, което до крайна степен е обсебено от музиката си. Той по никакъв начин не би могъл да предпочете любовта пред своята музика. Така че в един момент усетих, че нейният избор е може би правилен. Въпреки че за съжаление, пиесата завършва доста трагично.

Йордан Георгиев: Любопитно е, че и сценичния разказ, и визуалните компоненти в спектакъла предлагат интересни паралели между текста на Сара Рул и „Алиса в страната на чудесата“.

Луиза Григорова: Много се радвам, че си открил тази съпоставка. Ние много мислехме за „Алиса в страната на чудесата“, докато правехме това представление.

Йордан Георгиев: Тъй като знам, че ти си изключително емоционална и чувствителна, дори може би няма да сгреша, ако те определя като човек идеалист, смяташ ли, че и в реалния живот би могла да съществува една такава огромна любов, или тя е възможна единствено в митологичните сюжети и в света на класиката?

Луиза Григорова: Много ти благодаря, че ми задаваш този въпрос. Да, вярвам, че любовта е най-великото нещо, което изобщо може да съществува. Аз самата преди живеех, за да я намеря, а сега живея, защото я имам. Прав си, че съм идеалист. Аз съм от онези хора, които се увличат по романтичните романи на Джейн Остин и други подобни автори, изпитвам силна носталгия към романтизма, когато хората са били готови да направят всичко за любовта и една дума винаги е означавала страшно много. Също така вярвам, че любовта – най-голямата и най-истинската, е веднъж в живота. Затова пожелавам на всеки да я срещне и изживее.

Йордан Георгиев: Има ли нещо, което смяташ, че още не си постигнала докрай, изграждайки ролята на Евридика? В каква посока според теб има потенциал да се развива този образ?

Луиза Григорова: Има едно нещо, което тревожи голяма част от актьорите и аз не правя изключение. Никога не съм сигурна в себе си на 100 процента. Чувала съм от колеги, че и те имат подобни проблеми, гледала съм и съм чела интервюта на най-големите артисти в света и те също са споделяли за това. Така че не го смятам за някаква грешка, но всеки път си казвам, че винаги може по-добре. Мисля, че със Стайко Мурджев и с колегите ми постигнахме до голяма степен онова, за което си говорехме по време на репетициите, създадохме добра основа. И на базата на това, което вече сме изградили, при всяко следващо представление мога само да се опитвам да го правя все по-добре и по-добре. Разбира се, че не винаги се получава, но аз полагам усилия, защото образът позволява да бъде разгърнат. Актьорът трябва да бъде спокоен и сигурен в това, което прави, а усещам, че все още на моменти се разклащам. Но трябва да го преодолея. Един ден Стайко ми каза: „Луиза, аз съм взел теб за Евридика, защото си ти, а не защото искам да бъдеш някой друг“. Тя е нежна, чувствителна, женствена и в същото време е недостатъчно силна да бъде жена, въпреки че има силата в себе си. Всички тези неща може би все още се съчетават в мен на този етап от живота ми. Така ч