МАКБЕТ на Национален театър – Лондон

Ина Божидарова / По театралните сцени

HOMO LUDENS 22/2019

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/makbet-na-nacionalen-teatar-london/
Twitter

Макбет“ от У. Шекспир, режисьор Руфъс Норис, сценограф Рей Смит, участват Рори Киниър (Макбет), Ан-Мари Дъф (лейди Макбет) и др.

Премиера на сцена „Оливие“ – 26 февруари 2018 г., премиера като сателитно излъчване – 10 май 2018 г.

 

И тази година програмата NT Live в София ни поднесе едни от най-интересните заглавия на английска сцена. Изборът на Шекспировото заглавие този път е „Макбет“. Въпреки многобройните сценични адаптации, които сме гледали, „Макбет“ на Руфъс Норис (Rufus Norris) ни поднася изненадващо, дръзко решение на трагедията, като я пренася на неизяснено място в наши дни. Доверявайки се на сценичната среда, костюми и послание, можем да определим това място навсякъде, където се водят войни и са намесени политически и военни сблъсъци, а такива не липсват на световната карта.  Рей Смит (Rae Smith) пресъздава тази реалност на сцена „Оливие“ в Националния театър на Лондон като останки от разрушения – опушени стени, стаи-бункери, черни найлони, облепени с тиксо ризници. В Шекспировата трагедия оживяват одрипавели войници, изплашени и недоволни хора. Уловеният момент се свързва с живота във време на кратко примирие, в което явно и задкулисно се решават съдбите на държави и народи. Животът, нормалният живот, е спрял – без ток, без вода, без технологии… психологическият натиск е постоянен. Така спектакълът на Руфъс Норис кореспондира със съвремието ни, превръщайки го в злободневен паноптикум на сцени от войните в Либия или Афганистан, или Сирия. Войни, изтъкани от бруталност и насилие. Атмосферата е заредена с борба за оцеляване, посттравматичен стрес и всичко това е основание за постоянен страх и развихрено суеверие. Тази атмосфера брилянтно кореспондира с първата сцена – кървав бой между бойци на някакъв призрачен мост, поле на сблъсък между вражески „армии“, представени по-скоро като банда мародери. Войниците, облечени в дрипави униформи – по-скоро остатъци от дрехи, както и ризницата на предводителя им Макбет, облепена с тиксо – приличат повече на армия наемници, отколкото на професионални бойци.

На същия този мост се появяват вещиците-орисници, водени от Хеката. В зловещия сумрак прозвучават пророчествата за бъдещето на Макбет и Бранко. Мистицизмът и суеверието завладяват съзнанието на Макбет, посаждайки отровния корен на измяната, която ще избуи в поредицата унищожителни действия до края на трагедията. Режисьорската интерпретация на Норис намира сериозна подкрепа в появата на вещиците в началото и в края на спектакъла като запомнящи се и въздействащи сцени. Колоритът и мрачната, полуосветена сцена сред руини от замъци и домове създават завладяващо внушение, съзвучно с Шекспировата трагедия, макар и в известен смисъл преднамерено, що се отнася до цялостния прочит. В тази мрачна картина червеният цвят на царската дреха, която преминава от владетел на владетел, макар и за краткото му царуване, единствено олицетворява кралската власт. Този образ директно свързва властта с насилието и с цвета на пролятата кръв.

Първата поява на лейди Макбет (Anne-Marie Duff) и срещата със завърналия се от битката победител – Макбет (Rory Kinnear) е изградена в дисонанс с атмосферата на предходните сцени. Между двамата звучи искрена загриженост и любов. Сцената сякаш контрастира с насилието на битката. Това е момент на интимност и споделена емоция, макар и заредена от реалността със съмнения и страхове, които двамата споделят. Този тон се прокрадва и в раздялата на Макбет с мъртвата лейди Макбет. Изборът на двамата актьори за водещите роли оправдава очакванията в спектакъла. Ан-Мари Дъф успешно изгражда образа на вярната жена, обсебена от желанието за триумфа на съпруга си като крал. Тя е подстрекателят, действената сила в двойката, но много скоро осъзнава, че е надценила силите си. Извършеното престъпление добива все по-огромни размери, за да надхвърли човешките й граници и възможностите й да го понесе. Спектакълът редува интимни и оргиастични сцени, в които актрисата умело пресъздава емоционалното и психологическото напрежение, в което се движи, до пълния й крах и самоубийството. Рори Киниър е убедителен в представянето на слабия, но амбициозен Макбет, надценил собствените си възможности. Убийството на Дънкан постепенно прониква като вирус в него и разрушава човешките му устои. Актьорският талант на Киниър е завладяващ в редуващите се състояния на тържествуване с делириум, предизвикан от страховете и съмненията, които го завладяват. Лейди Макбет балансира със загриженост и притаен ужас тези изблици, с безуспешни опити да овладее ситуацията и да отвлече вниманието на поканените гости. Нагнетеното напрежение ескалира в пиянска оргия. Убийството на Дънкан, или с други думи смъртта, надвисва над двореца на Макбет, за да предреши бъдещите събития. Един заговор подменя друг заговор. Освобождението на Макбет идва с финалната сцена. Воалът на самоизмамата, скрита зад суеверната вяра в предсказанието, се разкъсва със смъртта, освободила Макбет от преследващото го пророчество-проклятие. Това порочество го превръща от достоен войн в предател, страхливец и убиец. Злото ескалира със съмнението. В развитието на действието бичът на съмненията и самообвиненията разрушава интимното доверие. И лейди Макбет, и Макбет се оказват малки за размера на злото, което извършват, взаимно подхранвайки измамни амбиции и страсти. Рори Киниър умело изгражда  крайните състояния на Макбет до трансформацията му в последната сцена на битката с Макдъф, в която монологът му звучи бледо. Бързият преход от разкъсвания от вътрешни конфликти човек към възвърнал увереността си мъж, готов да посрещне смъртта, увисва в неубедителен жест на фона на повтарящата се смърт от началото. В последната сцена всъщност всички неистови усилия на Макбет го изправят пред безсмислието и смъртта.

Актьорите пресъздават персонажите си в духа на режисьорското решение, напрягайки до крайност зловещата атмосфера. Дори езикът им излиза от ритъма на Шекспировия стих, за да прозвучи с интонациите на разговорна реч.

Редуването на интимност и жестокост в сцените от спектакъла илюстрират още по-убедително разрушителната сила на войната и жестокостта. В един нормален свят на доверие и любов нахлува неестествено насилие и смърт. Много убедителна в тази поредица е сцената с убийството на лейди Макдъф и наследника Макдъф. Интимните семейни сцени както между лейди Макбет и Макбет, така и между лейди Макдъф и сина й звучат неподправено и много съвременно, от което контрастът с последвалата жестокост е още по-силен.

Решението на Руфъс Норис е наложило някои промени в оригиналната пиеса на Шекспир. Норис очевидно е променил някои сцени или съкратил други от Шекспировия „Макбет“, за да проведе своята визия за нея. Като превръща фигурата на вратаря (Trevor Fox) в дома на Макбет в прислужник и в зловещ шут или като променя сцените с вещиците, или като дава роли на танове от армията на жени изпълнителки (Penny Layden в ролята на Рос), или като въвежда Надя Албина (Nadia Albina) като прислужник, той търси съвременния прочит, макар и предпоставен. Тази хаотична група хора, представящи действащите лица в трагедията, стои оправдано само във визията на Норис, само по време на една война днес тази колоритна група би изглеждала достоверна. С тези промени Норис измества част от конфликтите, заложени от Шекспир, по посока на своето решение. Упражненото насилие върху идеите в оригиналния текст му отвръща със стеснения свят на постановката, сведена до безсмисленото повтарящо се насилие, което се проявява чрез  сменящите се насилници. В този разрушен свят не е останало нищо, което оправдава стремежа към власт и управление.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox