Мая Новоселска: Публиката е като един голям жив организъм… като златист океан

Венета Дойчева / Личности

HOMO LUDENS 16/2012

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/maq-novoselska-publikata-e-kato-edin-g/
Twitter

Венета Дойчева: Изминалият сезон беше изключително успешен за теб. Излезе твоят моноспектакъл “Едно малко радио” и получи много широко признание. Ти заслужено бе наградена с “Икар” и “Аскеер” за главна женска роля, представлението се игра на различни места, публиката го прие много добре, критиката също написа възторжени рецензии. За теб това значим момент ли e като достигната точка на реализация?

Мая Новоселска: Това, което говориш за мен дори не е за вярване. Още не мога да повярвам, че това се е случило. Защото когато актьорът работи, той е по-затворен в себе си и в работата, и има всякакви съмнения. Той върви по някакъв негов си път. И това, че излязох на едно огромно кръстовище с много движение, с много хора, които наистина с радост посрещнаха представлението – и критиката, и колеги, и публика… Страхотно щастие е! Благодаря на всички!

Венета Дойчева: Доколкото знам, това е една доста стара идея този твой спектакъл.

Мая Новоселска: Стара, колкото света… (смях)

Венета Дойчева: Можеш ли да разкажеш повече за зараждането, за желанието да направиш точно такова представление. През какви етапи мина узряването на тази идея? Дали в годините или в хода на работата нещата са се променили?

Мая Новоселска: Много се промениха, толкова много идеи минаха през моята глава и главата на Теди! Докато сме пътували сме си говорили и са ни идвали много идеи и сме си казвали: “А, това е страхотно!”, след известно време разбираме, че въобще не е така. Имам цял тефтер със записани по точки идеи. Сега като го разгърна и видя колко много неща са се въртяли в мислите ни и…са отлетели!

Венета Дойчева: Можеш ли да дадеш пример за някакъв мотив или идея?

Мая Новоселска: Трябва да разгърна тефтера… но имахме идея аз да съм кантонерка и целият свят да минава покрай мен. После се отказахме, според Теди това стеснява рамките и изисква някакъв сюжет… Имах идеята да направя “Щастливата Москва” на Андрей Платонов. Всъщност причината за това представление беше Платонов, защото аз го обожавам и се влюбих в неговите произведения. Той ме провокира да започна да мисля в определена посока. За съжаление от Платонов не остана нищо!

Венета Дойчева: Как избираш материалите? Аз знам, че ти си страстен читател, обичаш литературата. Но как идват нещата при теб?

Мая Новоселска: То е горе-долу като при всеки човек. Когато понякога четеш една книга, само разлиствайки я в книжарницата, си казваш: “Тази книга ще я взема!” или “Тази книга не е за мен!”, въпреки, че понякога може и да сгрешиш. Аз имам любими книги… подчертавала съм, вадила съм пасажи, а колко неща съм ксерокопирала… Гледах много филми, по “Mezzo” почти денонощно гледах и записвах музикални предавания, джаз. Това също не влезе в спектакъла… Страшно много музика изслушах! Може би цялата тази информация по някакъв начин влиза в сърцето, в мислите и си прави свой калейдоскоп… и след време, това което най-силно те е развълнувало или ангажирало – остава. Може би?

Венета Дойчева: На този първи етап, когато събираш материалите ти работиш спонтанно, интуитивно. Отсяваш неща, които те впечатляват, без да ги подбираш около някаква тема или мотив, а по-скоро по любов. По повика на сърцето…

Мая Новоселска: Да, да.

Венета Дойчева: По-късно, когато започнете с Теди конкретна работа,  какво се случва?

Мая Новоселска: То е все едно да не си вдигал тежести и изведнъж да трябва да вдигнеш 150 кг. И първите репетиции бяха така… вдигаш – и нищо не можеш да вдигнеш. Беше много трудно. На Теди му беше трудно, защото аз бях събрала огромен материал и толкова различен, а трябваше да се получи нещо цяло!

Венета Дойчева: Значи вие започвате отначало…

Мая Новоселска: От нулата!

Венета Дойчева: Как преценявате как от един твой любим текст може да стане театрална игра? Пробвате ли го?

Мая Новоселска: Да, с много проби. Взимаме даден текст или някаква идея и започваме да изпробваме различни варианти – “вариации на тема”…Тръгваме по някакъв път и не знаем накъде ще ни отведе. Понякога ни отвежда на изненадващо и за нас място. Понякога идва “dead-end street”, “сляпа улица”. И ако за 2-3 репетиции не се получи нищо – тръгваме в друга посока. Интересно е!

Венета Дойчева: Може ли да се каже, че търсите да се роди възможност за игра и за надграждане на това, което е първоначалния импулс в материала?

Мая Новоселска: Да.

Венета Дойчева: Когато се появи такъв щастлив момент, ясно е, че вие го обигравате, изпитвате удоволствие от това, но как оттук нататък го ориентирате към цялото?

Мая Новоселска: Имаше материали, които имаха два-три варианта. Ние ги записвахме. След това хващахме друго нещо и пак виждахме в каква посока евентуално би могло да се изработи. Трето, четвърто и после при сглобяването избирахме коя посока от вариантите да вземем, за да го свържем с нещо друго. Понякога имаше неща, които за себе си стояха чудно хубаво, но нямаше как да ги използваме. Много интересна работа! Като пъзел един голям, разпилян пъзел, който трябва да се събере.

Венета Дойчева: Може ли да се каже, че когато сте в този работен игрови план по-активна си ти като театрално-сценична работа, а след това Теди поема активността? Така ли е?

Мая Новоселска: В самото начало аз съм по-активната. В етюдите, в предложенията, търсех си реквизит, костюм, за които да се хвана. Като удавник за сламка. Това е много кратък период. След това започваме двамата. В средата на работния период сме много активни и двамата. И вече в последния етап е трудната работа на Теди.

Венета Дойчева: Ти си работила много с Теди, целият ти живот на актриса е най-вече с него…

Мая Новоселска: Абсолютно!

Венета Дойчева: В тези години можеш ли да кажеш, че до такава степен двамата се познавате, че ти виждаш предварително как би реагирал той? В избора на някакво сценично решение съществува ли още този момент: “Не знам той как ще реагира като режисьор?” Или вече взаимното познаване е абсолютно?

Мая Новоселска: И двата момента, и двата момента ги има. С Теди имаме много еднакво чувство за хумор, усет за нещата, към киното, към музиката, изобразителното изкуство. Имаше моменти, в които, както ти каза, той ме изненадваше. Имаше моменти, в които аз не бях съгласна с Теди, и обратното. Спорили сме. Смели сме се …и пак сме спорили. Но имаше моменти, в които аз го изненадвах, тръгвах в някаква посока, тя го провокираше и се появяваше нещо ново. Аз и до ден днешен мисля, че актьорът много трудно може да се режисира сам. За мен това е специална работа. И в това отношение Теди е рентген. Абсолютно му е ясно накъде да се върви, какво да се направи. Понякога, но много рядко, това чувство изневерява. (И при мен е така.) Но в процеса на работа провокацията е взаимна.

Венета Дойчева: В съвместната ви работа с Теди, можеш ли да определиш какво за себе си си научила, променила, надградила в хода на правене на вашия театър? Качества, които си усъвършенствала, добила си умения? Ако сравниш какво е било за теб началото и това, което е сега?

Мая Новоселска: Разлика в моето усещане почти няма. Винаги тръгвам много ентусиазирано, много на чисто и много искрено. В това отношение разлика няма. Единствено може би някакъв опит от контакта ми с публиката. И работата ми с Теди, с Юлия (Огнянова), с Митко (Гочев)… Работата ми в Германия също много ми помогна да разбера къде съм. Обогати ме – като начин на работа, като общуване с много и най-различни, интересни хора. За което благодаря на Митко Гочев. Турнената ни в Европа с представленията също ти отварят очите и са полезен опит. Едно от важните качества е да бъдеш реактивен. Да бъдеш отворен, готов да импровизираш при срещата си с най-разнообразна публика. Да говориш с нея. И може би в “Едно малко радио” разговорът ми с публиката е много откровен.

Венета Дойчева: Как усещаш публиката сега, когато си сама на сцената?

Мая Новоселска: Че можеш да й кажеш почти всичко. Че можеш да й кажеш всичко!

Венета Дойчева: И имаш увереност, че те разбира.

Мая Новоселска: Струва ми се, че да.

Венета Дойчева: Но ти си изцяло отворена и открита пред публиката. Нямаш задръжки пред нея?

Мая Новоселска: Абсолютно, да, да!

Венета Дойчева: Мисля, че чрез този спектакъл публиката усеща много точно това и тя отговаря със спонтанно и искрено одобрение, с радост, поема диалога.

Мая Новоселска: И за тях тези мисли на големи писатели, които съм взела, също са важни. Мисля, че на всеки един човек те са минавали през главата и през сърцето…

Венета Дойчева: Може би на публиката много импонира темата за желанието, мечтата, неосъществените блянове. За всичко онова, което не ни се случи, а го желаехме…

Мая Новоселска: Да, да, да…

Венета Дойчева: Предлагаш на публиката една тема, която днешният ден избягва, защото животът се е фокусирал върху прагматичното и онова, което е в сферата на мечтите на хората е загърбено, потъпкано. Днешният свят налага на хората мечти, които са много елементарни, късогледи. А ти им говориш за оная струна в тях, която е най-духовната им страна.

Мая Новоселска: И най-съкровеното в тях. Жаждата за нежност, за артистизъм, за пътуване. А дали животните имат мечти? Казвам го, защото се надявам да е така. Животните са мои любими действащи лица в “Едно малко радио”! Можем да се поучим много от тях. За съжаление те от нас – не.

Венета Дойчева: Изключителна е тази гледна точка в спектакъла, още от първите мигове.

Мая Новоселска: Кандидат-човешки изпит. В случая е птица, можеше да бъде всяко едно животно, но тъй като мога да озвучавам Доналд Дъг, започнахме с него. Теди каза: “Я да видим сега, странна птицо, как ще се почувстваш ти в света на хората!”. Аз съм включила много животни в представлението, защото страхотно ги обичам. Мисля, че животните ни наблюдават тихичко. Те биха ни помогнали страхотно, но ние не желаем тяхната помощ. И затова ще се оплитаме все повече в собствените си човешки малоумия. И моята любима маймуна, която казва: “Нищо не разбрах дотук. Мисля, че първата част не им се получи. Това не са мои проблеми. Дано сега започне нещо по-интересно”.

Венета Дойчева: Тази линия е ваша импровизация, нали?

Мая Новоселска: Изцяло! Аз държах за животните! С камилата сме се смели от сърце.

Венета Дойчева: Мисля, че този момент с кандидат-човешкия изпит ти е много съкровен.

Мая Новоселска: Това са ми любими сцени!

Венета Дойчева: Повлияват ли се тези сцени в изпълнението от реакцията на публиката? Въобще как чувстваш публиката?

Мая Новоселска: Разбира се! Много е странно. То е както когато гледаш морето осветено от слънцето и го виждаш като жив организъм. А вътре не знаеш какво става, отдолу нещо се движи, отгоре излизат златните отблясъци, но не можеш да обясниш какво се случва. По време на представление се случва нещо такова. Публиката е като един голям жив организъм. Точно като златист океан. В дъха на публиката се усеща всичко. В тишината също. Има различна тишина, има различен смях. Много е странно. За мен това е вълшебна комуникация. Вълшебна! Красив контакт!

Венета Дойчева: Това ли е моментът, в който си най-щастлива в театъра?

Мая Новоселска: Да! Абсолютно! Абсолютно!

Венета Дойчева: С какво можеш да го сравниш?

Мая Новоселска: С нищо не може да се сравни.

Венета Дойчева: Значи ние, които не сме артисти сме лишени от едно неповторимо вълнение…

Мая Новоселска: Е, да… е да… затова ние имаме това щастие…

Венета Дойчева: Какво става, когато не се случва контактът, какво може да направи актьорът от сцената в такъв момент?

Мая Новоселска: Преминаваш нататък. Хората са най-различни, в различно настроение, с различна нагласа. И много интересно е, че всички представления са различни! Има места, на които почти винаги има реакция.  В други моменти, когато има тишина, на същото място при друга публика има бурен смях, или при друга – деликатен, тих смях. Много е непредвидимо.

Венета Дойчева: Когато работите спектакъла, имате ли предчувствието за определена реакция на публиката? Или едва в мига на срещата с публиката това се изяснява? Имаш ли още в репетициите това усещане?

Мая Новоселска: Да, има го, и двамата с Теди го имаме. Защото ако на нас не ни е интересно, то и за другите няма да бъде. В това отношение Теди е много напред. В името на комуникативността с публиката той може да е много суров към нашата работа. Да маха хубави неща, да съкращава. Или да обогати някакъв момент…

Венета Дойчева: Как усещаш, в каква степен езикът и средствата, които използваш е едновременно разбираем и поетичен? Защото това е водоразделът между баналния театър и живия театър…

Мая Новоселска: С Теди се опитвахме да бъде така и точно затова не беше лесно. Получи се благодарение на текстовете на големите автори, които използвахме – Юрий Олеша, Федерико Фелини, Марчело Мастрояни, Чоран, Доктороу, Лундквист… Също и на много точното око на Теди. Пред очите ми е Марчело Мастрояни – седнал на една пейка с бял шлифер и бомбе. И разказва…толкова естествено и красиво си спомня за детството, младостта…Казвайки неговия текст за киното от книгата му “Спомням си…” тази картина е в моето съзнание. Опитах се да бъда деликатен приятел на авторите, на тези, които са в моите мисли, докато играя.

Венета Дойчева: Стъпваш на неговата простота и търсиш да излъчиш същото за публиката…

Мая Новоселска: Да.

Венета Дойчева: Интересно е това, което разказваш. В твоите предишни работи много силно е разгърнато клоунското начало. Може би в “Едно малко радио” то е сведено до една есенция на клоунадата. Какво можеш да кажеш за тази твоя връзка с пътя на клоуна. Често, когато се пише за теб, те определят като актриса-клоун, твоята природа очевидно е свързана с театъра на спонтанната реакция, на измислицата.

Мая Новоселска: Иска ми се да не казвам нещата по буквален начин, да бъде по-различно. Не по “нормалния” начин, а в същото време тази позиция е много нормална. Според мен гледната точка на клоуните е много нормална. Те са хора, които не се съобразяват с наложените норми, с цивилизацията. Клоунът не се предава лесно. Не е инертен. Инат е! Чешит е! Би могло да се каже, че клоунският принцип е вид защита на достойнството на човека, на силата на човека. И на слабостта на нормалния човек, защото другите се опитват да крият това.

Венета Дойчева: В този регистър на клоунската линия в началните си стъпки ти беше по-ексцентрична, използваше повече преувеличението и гротеската. Сега има отливане на тази външна ексцентрика и пребиваваш вътре в емоцията. Откъде идва този порив да се промени изразността?

Мая Новоселска: Ако усетиш, че нещо не е естествено, че нещо те препъва –  това, означава, че не бива да го правиш. То е като лечебното гладуване. Ако желая да избистря мисълта си или емоцията си, аз трябва да погладувам. Когато не си сит, чуваш по-добре сърцето си. А то, както съзнанието и подсъзнанието имат своите интересни пътувания в различните периоди от твоето съществуване. Може би сега по-силно ме вълнуват духовните. Те също могат да бъдат екстремни, но по-тихи.

Венета Дойчева: Сега като че ли си в твой човешки и житейски етап, в който гледаш с по-мек поглед.

Мая Новоселска: Да, да. Малко по-тъжен.

Венета Дойчева: По-сериозен и по-задълбочен. Преди беше по-спонтанно активна в хващането на характерността, а сега не си загубила тази спонтанност, но я изказваш в по-приглушени тонове. Това на професионален път ли се дължи или на житейско съзряване?

Мая Новоселска: И двете. В началото беше повече игра, удоволствието от играта. Докато сега удоволствието от играта го има, но повече е от процесите в главата ти, в чувствата ти, защото човек трябва да си отключва различни вратички. Да не отваря само една входна врата, а да отключва отвреме навреме и другите – малките. Може да се намрази, да се заобича, да се сприятели със себе си. Може да преживее най-различни отношения към себе си.

Венета Дойчева: Като заговори за вратичките и си спомних за вашия прекрасен спектакъл…

Мая Новоселска: Кажи кой? “Ромео и Жулиета”[1]? Там вадех бележки от чекмеджето на майката на Жулиета…С Мариус (Куркински) бяхме млади, тийнейджъри. Бяхме като деца.

Венета Дойчева: А обичаш ли да гледаш класическо представление? Пиеса, която е поставена на сцена. Би ли играла в такова представление?

Мая Новоселска: Обичам, ако е направено хубаво. Страхотно ми се играе “В очакване на Годо”, но доколкото зная, Бекет е забранил да го играят жени.

Венета Дойчева: Какво е за теб музиката? Ти често пееш, импровизираш, цитираш музика.

Мая Новоселска: Музиката за мен е като въздуха! Обожавам музиката! Обожавам музикантите, те са друг тип хора. Хулио Кортасар има един прекрасен разказ за Луис Армстронг. За концерт на Армстронг в Париж през 1952 г. – той нарича Луис “най-огромен кроноп”. И той го описва като един елен. С един златен рог. Ех, ако имаше повече кронопи, светът щеше да бъде много по-красиво място за живот!

Венета Дойчева: Имаш ли някаква музикална подготовка, школуване?

Мая Новоселска: Не, никаква. Само от училище, когато са ни учили да пеем по ноти. Но когато бях във втори курс във ВИТИЗ се явих на изпит и имам втора категория за естраден изпълнител (смях). Музиката е велико нещо. Моя голяма любов е музиката. Може би, ако като дете се бях насочила, щях да стана музикант.

Венета Дойчева: Свириш ли на някакъв инструмен?

Мая Новоселска: За съжаление, не. На устна хармоника знам няколко мелодиийки, а и на тромпет съм се опитвала малко.

Венета Дойчева: Като слушам твоя възторг, искам да те питам какъв зрител си ти?

Мая Новоселска: Мисля, че съм абсолютно детски зрител. Аз влизам и не се интересувам от нищо предварително. Ако ми харесва, ми харесва, ако не ми харесва, съжалявам, че не ми е харесало. Не ходя често на театър, но винаги ми е било много интересно. Много рядко съм съжалявала, че съм отишла.

Венета Дойчева: Ако твоята любов към джаза прехвърлим като принцип в театъра, с какви партньори обичаш да играеш?

Мая Новоселска: С такива, които познават нотите!!!

Венета Дойчева: Имаш ли свои актьори кумири? Как ги гледаш?

Мая Новоселска: Имам, но сега не мога да ги изредя, защото рискувам да изпусна някого. Това да имаш кумир е едно много прекрасно чувство. То започва от детството, ако не те напусне до зряла възраст е много добре. За мен винаги е било важно да имаш хора, които да харесваш, да те провокират, да им се възхищаваш. За мен това е прекрасно чувство. Те стават все повече, защото все повече гледам, чета и все повече неща откривам. И стават все по-малко, да, знаеш ли колко е странно. Хем по-малко, хем повече стават!

[1] “Ромео и Жулиета” по У. Шекспир, реж. Ст. Москов, Младежки театър, 1991

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox