Марий Росен: Целта, която гоня всеки път, е постигане на автентичен живот

Любомир Парушев / Личности

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/marij-rosen-celta-koyato-gonya-vseki-pt-e-postigane-na-avtentichen-zhivot/
Twitter

Интервю на Любомир Парушев

 

Любомир Парушев: Какво те привлече в режисурата?

Марий Росен: Въпросът ме насочва към лични спомени, които не касаят директно театъра. Винаги съм се вълнувал от театър. Още от дете. Съзнателно направих избора да се занимавам с режисура по-късно. Давам си сметка, че за някои от решенията, които човек взима, понякога много малки запетайки, съвсем малки препинателни знаци в живота обръщат посоката. Мисля, че така се случи и с мен, защото срещнах човек, който ме насочи към режисурата. Кандидатстването ми при Стоян Камбарев беше възможно най-добрият театрален късмет за мен. Ако не беше той, може би нямаше да имам тази съдба като режисьор, а и като човек изобщо.

Любомир Парушев: Как се промениха представата ти за театър и търсенията ти през годините?

Марий Росен: Когато влязох в НАТФИЗ, вече имах някаква театрална биография, защото се бях занимавал с пантомима в мим-студио „Алба“. Идвах от движенческата природа на изразяване. След което срещата със Стоян Камбарев беше изключително мощна –  неговият силен интерес, свързан с пространството и влиянието му върху тялото, върху характера, върху човека, върху действията и реакциите му. Всичко това много ми подейства. Но не беше само то. Повлия ми и Юлия Огнянова, която следваше доста по-различни пътища от тези на Стоян, тези на импровизацията и опорната точка, даваща тотална свобода. Тоест аз съм един малък Франкенщайн. Казвам го с голяма благодарност, защото реално не съм влязъл в нито един коловоз напълно.

Любомир Парушев: Как работиш с актьорите? Можем ли да кажем, че имаш методология?

Марий Росен: Аз винаги първо се подлагам като артист на нещото, след което го филтрирам. Никога не се свеня да използвам различни методологии, ако това ми върши работа. Защото пред себе си имаш различни актьори и подходът към тях, за да извлечеш необходимото за представлението, би трябвало да бъде най-различен. Целта, която гоня всеки път, е постигане на автентичен живот.

Любомир Парушев: Разкажи нещо за проекта си с Ани Вълчанова.

Марий Росен: Проектът с Ани Вълчанова трябва да излезе в „Червената къща“, но не е създаден само за там. В най-смелите ми фантазии той ще се играе във всякакво затворено пространство – без значение театрално или не. Дори е за предпочитане да не бъде театрално. Проектът се базира на пиесата на Самюъл Бекет „О, щастливи дни“, но няма да ползва самия текст. Това е някаква моя радикална реакция към Бекет и неговия прекалено рестриктивен тон към бъдещите постановчици, които трябва да спазват всяка дума, ремарка и предписание от негова страна. Затова един ден ми хрумна следния подход – да извадя опънатия нерв от пиесата и да го вградя в друг текст. И за да бъда максимално демократичен – това няма да бъде мой текст, господин Бекет, няма да бъде и ваш текст, а ще бъде изцяло текст на публиката. Един странен опит да остана верен на Бекет, като напълно се освободя от текста му.

Любомир Парушев: Исках да попитам и за „Алонсо“ – проекта ти в Театър „София“ по пиесата на Щефан Фьогел, тъй като ми се иска да направиш съпоставка между работата си в репертоарен театър и на свободната сцена.

Марий Росен: „Алонсо“ е нещо коренно противоположно на това, което работя сега с Ани. Да работиш в репертоарен театър означава да поставиш себе си в някакъв контекст. Този контекст се създава от директор, драматург, конкретната среда в този театър. Винаги съм искал да реализирам себе си не само в независимия сектор. Обичам сцената, не мога и не искам да се отделя напълно от нея. Там, естествено, подходът трябва да бъде съвсем различен, отговорността е различна. Хората, които отиват на независими представления, вече са минали през някакво сито, за да стигнат до изоставената сграда или до малкия културен център – това е нуждата за нещо различно. Там възможността да бъдеш тотално свободен, да пробваш, да рискуваш е безгранична. А когато стъпиш на сцена, трябва да мислиш за 400 човека, 600 човека и дори повече – как разбират, как четат, до каква степен си достъпен за тях. Проектът ми в Театър „София“ много се влияе от тези мои размисли. Приех да работя тази пиеса, защото открих в нея две неща, две решения, две концепции, които да ме задвижат и да ме поставят в задача, която трябва да реша. Винаги съм бил остър към комерсиалния театър, но не в смисъла, че не трябва да съществува. Не съм осъдителен, дори много обичам добрите примери, но рядко ги виждам в България. Сигурно заради това винаги съм бил толкова критичен и съм казвал, че комерсиалният театър не се прави добре. Прави се набързо, често без нужните ресурси, с омаловажаване на основни професионални правила и често единствено и само за печелене на пари. А комерсиалният театър, така както аз мисля за него, трябва да бъде разбиран като театър, който достига до повече хора. И ето че след като толкова много го критикувах, ми дадоха на мен да се пробвам. Давам си сметка, че ще бъда видян в нетипична светлина. То си е странно представление, разбира се, тоест публиката не може да го гледа удобно. Ще има моменти, в които ще се озадачава и обърква, и ще трябва да впряга ума си, за да прави връзките. Но дотук мога да говоря за „Алонсо“, премиерата тепърва предстои. Засега мога да кажа, че ми е много приятно да работя с артистите. Чудесни са.

Любомир Парушев: Какво трябва да съдържа един театрален текст, за да те провокира?

Марий Росен: Случвало ми се е да изпадам в противоречие със самия себе си относно избора на този или онзи текст. Може би единственото най-важно нещо е, когато прочета текста, да усетя дали той събужда театър в мен. Не искам да се ограничавам в текстове, писани специално за театър. В театъра ме интересува основно да разказвам. Всячески, с всякакви средства, но да разказвам. Не мога да кажа, че имам мои теми, по-скоро ме интересува уникалността, с която една добра история може да бъде разказана.

Любомир Парушев: Какво е твоето отношение в отношението текст – пространство?

Марий Росен: Това е съществен въпрос за мен, защото в някои случаи самият текст ме е карал да избирам пространство. Имал съм и случаи, когато пространството ме кара да избирам текст. Навлизаш в един дом без хора, наблюдаваш как са разположени стаите, дали е празен, има ли лични вещи, или е само останка от дом. Започваш да предполагаш какво би могло да съществува там. След това го подлагаш на съмнение, защото би могло да съществува и нещо коренно противоположно на това, което изглежда като най-подходящото. И точно в този парадокс може да се получи взрив. Театрален. Сещам се за много варианти. През последните години, в които се занимавам с независим театър, основните ми търсения са били точно по посока на пространството и текста като тема. В „Лунните невени“ идеята ми беше да приближа публиката по един документален начин много близо до средата, която отговаря на тази, описана в пиесата. Това ми даде възможност да засиля въздействието върху сетивата на публиката към повече истина, автентичност. Поставени в такава среда, актьорите трябва също да са автентични и истинни. Не задължително по документален начин. Изборът на пространство за един текст е винаги свързан с концептуално намерение. В момента, в който се настанихме в пространството, когато сложихме вестниците по стъклата на истинския бивш магазин, и почувствахме веднага „привидния“ уют. Защото винаги знаеш, че вестникът може да се разкъса и да се окажеш… на реалната витрина. Това дава друга температура на говорене, друга температура на живеене вътре. Ти си на много тънко разстояние от някакъв много страшен свят.

Спомням си, когато работих „Отровата на театъра“ с Валентин Ганев и Пламен Великов. Направих го в самия театър, в едно пространство, в което имаш усещане за аристократичен лукс (макар и малко занемарен). Играехме в зала „Юг“ и зала „Север“ на Народния театър – хем се намирахме в самото сърце на театъра, хем не използвахме никакви театрални средства. Играехме на светлината, която идва от прозорците, която постепенно гаснеше и накрая оставахме само на свещи.

С Валерия Вълчева преди години много работихме заедно в различни пространства. Пробвали сме различни подходи в отношението текст – пространство. Осъществихме един много интересен замисъл в параклиса на Националната художествена галерия. Започнахме абсолютно на чисто – тоест да оставим пространството да предизвика текста. Оставихме го да ни въздейства. Не само в медитация, но и в разсъждения – споделяхме един с друг как мястото ни влияе, как се чува, как цветовете и светлината ни въздействат, ако сме в една или друга точка, колко е голямо, колко части има, кога е построено. Всичко това предизвика определени неща. Представата за модернизма изскочи като гейзер и ние извлякохме текстовете именно от това време. Започнахме едно дълго четене на текстове, в които да припознаем самото пространство, да знаем, че там ще прозвучат на място. Появиха се Рембо, Метерлинк, много художници, картини… Така от самото пространство създадохме представлението.

Любомир Парушев: Как се „обяздва“ пространството?

Марий Росен: Това е процес на влизане в комуникация с пространството. Звучи неясно, но ще дам пример с първото пространство, в което реално направихме „Лунните невени“. Влязохме и се започна дълъг процес на миене, чистене,  подреждане, на това не можем да го махнем, това не става, оттук не може да се гледаи т.н. После разбрахме, че от едно място таванът капе. Ако реша, че това ме дразни и се зачудя как да го спра или заглуша, то веднага влизам във война. Тук по-скоро става дума за присламчване, не за обяздване. Да се влееш в пространството като някаква течност. Тоест ти се адаптираш към него, не му се противопоставяш. Правиш го свое. И то се съгласява, защото не проявяваш агресия към него.

Любомир Парушев: Търсиш хармонията…

Марий Росен: Да, хармонизираш се с него, но спрямо целта, която гониш. Ти не влизаш там, за да живееш като човешко същество, а за да осъществиш някаква история. В някакъв смисъл към избраното място трябва да се адаптират както разказвачът, така и историята. Понякога самото пространство дава невероятни решения. Възползваш се от архитектурата. „Смъртта и момичето” беше представление, което играхме в няколко апартамента. Първият беше много стар, не беше ползван с години. Беше точно това, което търсехме. Леко порутено, занемарено, с високи тавани и големи прозорци пространство. Имаше и една много интересна двойна врата. Стената беше дебела и от двете й страни имаше две врати. Между тях се получаваше едно особено, кухо, празно пространство. Една черна дупка. Между тези две врати героите изчезваха и се появяваха магически.

Любомир Парушев: Чувстваш ли се „авангардист“?

Марий Росен: Не мога да кажа, че се чувствам авангардист. Site-specific[1] театър не се прави отскоро в България. В момента много хора се занимават с това. От една страна, защото независимият сектор е изхвърлен от сградите на театралните институции. Независимите просто нямат възможност да правят представления там и всеки се адаптира към ситуацията. Под „независими“ имам предвид режисьорите и артистите, които не се вписват в репертоарната схема, а те не се вписват, защото периметърът на интерес на репертоарните театри силно се е стеснил. Аз не мисля, че той трябва да се занимава само с булевардни и комерсиални заглавия, дори и в най-хубавите им варианти. Мисля, че публиките са различни. Разбира се, имало е един период, в който сме били откъснати от общия световен театрален процес. Поради тази причина сме развили някакъв вид консерватизъм по отношение на представата за театър. И когато се наруши тази представа, когато се предложи алтернатива, е съвсем естествено първо да я отхвърлиш. Всичко е въпрос на спечелване на доверието. Виждам и чувам хора, които искат алтернатива, търсят различното. Имат нужда да бъдат провокирани, да усещат театъра по друг начин. В крайна сметка нещо хубаво може да се случи навсякъде.

Любомир Парушев: Стана дебат по въпроса за мястото на режисьора в постмодерната ситуация. Какво е твоето мнение?

Марий Росен: Аз съм доста натрапчив в проектите си като водеща фигура, но именно знаейки това, се опитвам да намирам партньори, които да поставя наравно с мен. Ако фигурата на режисьора губи позиции, то е единствено в полза на работата в екип. В момента преживявам силен процес с актрисата Ани Вълчанова. Въпреки че си запазвам водещата роля, мога и да отстъпвам. Човекът, с когото работя, е толкова важен за представлението, колкото съм и аз. Ако творението ще стане по-добро, ако не е само една главата, която ще мисли за него, то аз съм за творението, а не за егото.

Любомир Парушев: Имаш постоянен екип, с който работиш…

Марий Росен: От една страна, това е моята капсула, моят комфорт, който ме изолира от други възможности, от друга, със сценографа Петя Боюкова и композитора Константин Тимошенко сме създали помежду си особен бърз контакт. Аз ги разбирам и те могат да ме разбират, можем да сме единни, а това е изключително важно. Нямаме обаче усещането, че сме вързани един за друг, а по-скоро до такава степен знаем за себе си, за мечтите си, за желанията си, за нещата, които искаме да правим, че проект след проект, те се застъпват. Заедно сме като добре смазан механизъм, макар че всеки път има нужда от наместване. Не винаги е само комфортно. Може би това ни държи. Но съм отворен и към други хора. Представям си подобни възможности.

[1] Site-specific (англ.) – театър спрямо мястото. – Бел. ред.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox