Михаил Мутафов: Играейки, да не играеш

Людмила Димова / Личности

HOMO LUDENS 14/2009

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/mihail-mutafov-igraeiki-da-ne-igraesh/
Twitter

Наричат го лицето на Варненския театър, колкото и банално да звучи. Той си признава, че се е случвало в почивни дни краката сами да го отведат до затворения служебен вход на червената сграда. Има ли по-убедително доказателство за 34-годишната му привързаност към трупата и сцената. „Значи ти е добре там, не бягаш от работата си” – обяснява Михаил Мутафов. Изговаря често думата „работа”, от неговите уста тя звучи по протестантски утвърждаващо, далеч от всякаква високопарност. А смяната на мястото за него има смисъл, само когато е съпроводена със силна професионална мотивация. Можем да го видим на сцената на Театър 199, преди време – в Хасково, но стихията и работоспособността му винаги са били концентрирани на варненската сцена. Въпреки това не ме напуска усещането за неговата различност, за някаква неприспособимост към средата, която излъчва присъствието му. Преди време ми беше попаднала една негова характеристика, запазена в архива на театъра, от онези в комунистически дух, които преди 1989 г. определяха професионалната съдба на „художествено-творческите работници”. Пишеше, че не е лесен актьор – някогашното клеймо днес е комплимент.  

Роден е на 4 юли 1947 г. в Харманли, семейството му се мести в Ивайловград, после – в Първомай. Три години учи за инженер, преди да го приемат във ВИТИЗ, в класа по актьорско майсторство на проф. Желчо Мандаджиев. Започва в новооткрития Димитровградски театър заедно с група състуденти. От 1975 г. е във Варненския ДТ Стоян Бъчваров”. Трудно е да се изброят ролите му: Вождът Бромдън в Полет над кукувиче гнездо” от Д. Васерман,, Дългият в Архангелите не играят флипер” от Дарио Фо,  Градоначалникът в Ревизор” от Гогол, Крап в Последната лента на Крап” от Бекет (постановки на Станчо Станчев); Корабокрушенеца от В открито море” на Сл. Мрожек (постановка Иван Добчев); Прохор в Майката, Васа Железнова 1910” от Горки (постановка Стоян Камбарев); Сър Тоби от Илирия” на Шекспир (постановка Галин Стоев); Папа в Котка върху нажежен ламаринен покрив” от Т. Уилямс, Дидро в Развратникът” от Е. Е. Шмит (постановки на Красимир Спасов); Филип в Бастард”, Маркиз Дьо Сад в Марат/Сад” от П. Вайс, Туполски в Пухеният” от М. МакДона, Мъжът в Пиеса за бебето” от Ед. Олби (в Театър 199), Тугати в Крум” от Х. Левин, Херея в „Калигула” от Камю – все постановки на Явор Гърдев.

Снимал се е в повече от 20 филма, сред които са: Не се обръщай назад, 1971 г. (реж. Людмил Кирков),Стъклени топчета”, 1999 г. (реж. Иван Черкелов), След края на света”, 1998 г. (реж. Иван Ничев), Кладенецът”, 1991 г. (реж. Дочо Боджаков), „Дзифт”, 2008 г. (реж. Явор Гърдев).

 

Людмила Димова: Как се случи така, че избра театъра?

Михаил Мутафов: Като дете обичах да “влизам” в героите, които гледах и за които четях. Представях си, че мога да съм всеки от тях. По-късно си бях създал респект пред театъра, не посмях да кандидатствам веднага във ВИТИЗ, отидох другаде, но си имах едно наум. Три години учих за инженер във ВМЕИ в София, през последната попаднах в Студентския дом, където кинорежисьорът Людмил Кирков водеше театрален състав, много се запалих и кандидатствах. Ако не ме бяха приели, нямаше да повторя. Спомням си тълпите пред ВИТИЗ – 3000 души кандидатстваха тогава, ужасия. Давам си сметка, че ако бях станал инженер, щях да се занимавам с нещо, което ми е много чуждо. Най-доброто е, че харесвам работата си, доставя ми удоволствие, не губя интерес към нея. Разбира се, вече се нуждая от по-големи предизвикателства, но все едно – работя с удоволствие.

Людмила Димова: Къде намираш предизвикателствата след повече от 30 години на сцената?

Михаил Мутафов: Несигурността, която имам в ролята, поддържа интереса ми – дали ще мога да се справя. Като започвам да работя, се стремя да се освободя от щампи, да махна от себе си сигурността. Не желая да бъда сигурен! Сигурността води до грешки. Винаги мисля, че този път предизвикателството е голямо и може би няма да успея. А когато съм допускал грешката да съм уверен, че ще направя ролята, нищо не се е получавало. Добрата драматургия е един свят; когато се потопя в него, в първия момент той ми е доста чужд, но когато настъпи време да излезе представлението, този свят става мой. Той е мой! И си мисля, че когато се стремя да бъда по-искрен, доколкото мога по-честен в работата си, тогава намирам в себе си неща, които на пръв поглед, при пръв прочит на пиесата ми изглеждат далечни. А се оказва, че не е така. Човек е безкрайна вселена, в която има всичко – и потиснато зло, и потиснато добро. И ако актьорът е достатъчно честен да ги извади от себе си, ако не се срамува, може да постигне добър резултат.

Людмила Димова: Първият контакт с ролята – отблъскване, а после привличане?

Михаил Мутафов: Различно е… ако в началото ме грабне, след време усещам колко е трудна, колко е далече от първоначалното ми възприемане. Или обратното. Например Маркиз Дьо Сад, не можех да си представя, че мога да имам нещо общо с този образ, но когато поработих, усетих, че той не е толкова далечен. Усетих неща, за които съм мислил, или интуитивно са минавали през мен. Когато те се осмислят в ролята, тогава виждаш, че тя е близка, че е твоя.

Людмила Димова:  Какъв си – актьор, който работи с корема или с главата, с чувствата или с разума?

Михаил Мутафов: И двете, едното не може без другото. Интуитивното не го слагам по-назад от рационалното, в никой случай. Интуицията е опит. Ако си тренирал душата си, в един момент тя ще ти подскаже, но това става възможно на базата на опита, който си натрупал. Психотехниката става по-услужлива, подава, без много да я тормозиш. В началото е най-важно да махна сигурността от себе си, а другото го правя може би машинално. Но не съм намерил универсалния ключ – би било чудесно, но го нямам. Знам само, че трябва да бъда аз, да разкрия нещо от себе си в ролята. Ако не успея да открия в себе си това, което ролята ми предлага, тя ще стане бедна. Ако ми кажат какво трябва да направя – вече е друго. Майсторството на режисьора е в това да накара актьора да повярва, че той сам е стигнал до прозрението. В крайна сметка интуицията заема много съществено място в нашата работа. Понякога ни предпазва от това да се вижда как играем.

Людмила Димова: Имаш ли метод, по който работиш? 

Михаил Мутафов: Преди всичко се опитвам да вляза в мисленето на режисьора, не искам да правя свой Хамлет, правя го заедно с режисьора. И когато се разберем, започваме да работим нещо общо. То зависи не само от мен, но и от партньорите ми. Понякога нещата се отключват от една случайно подхвърлена дума. Тъпчеш, тъпчеш на едно място и изведнъж един жест на партньора отключва въображението ти. Много се затрудних с „Пиеса за бебето”, не съм имал друг толкова труден репетиционен период, после изведнъж – не мога да кажа как – намерих ключа. Това, което месец и половина, два не можех да направя, се получи за часове. Вече не чувах думите си – когато чувам какво говоря, знам, че съм аз. Когато думите тръгнат сами – вече не съм аз, не съм героят, азът и героят се сливат. Не да влизам в кожата на някакъв човек – аз съм го намерил в себе си, думите на Шекспир и другите автори вече са мои…

Людмила Димова: Този процес не отнема ли много време и енергия?

Михаил Мутафов: Много се пазя от това да ми е лесно в началото, лесно ли ми е – значи има повторение, има нещо съмнително и се спирам. При мен периодът на репетиции е труден, някои роли са се получавали едва след премиерата. Например тази на следователя Туполски от „Пухеният” се получи по-късно, по време на представлението. Понякога си мисля, че съм си свършил работата, но в хода на представлението разбирам, че съм много далече от онова, което трябва да бъде. Не съм обърнал внимание, подминал съм някои неща, без да ги забележа, вероятно не съм бил концентриран. Актьорската работа не свършва, това й е хубавото. И така трябва – да не приключва с премиерата, да не играеш готов продукт всяка вечер – това е изхабяване и на представлението, и на актьора. Ако може, да се работи през целия живот на представлението, да се откриват нови неща, колкото и малки да са те, това го поддържа.

Людмила Димова: Какво значение има наблюдателността при актьора?

Михаил Мутафов: Трябва да я тренираш. Когато видя нещо в реалността, го запечатвам, без да искам. Когато ми се наложи да играя слепец, си спомних, че преди година бях видял един, който ми направи впечатление. Това е услужливост на паметта. Актьорът трябва да е чувствителен и впечатлителен, а това се постига, ако успее да остане при детето, което е бил. Ако е твърде рационален, ще види безсмислието на професията си. Много се радвам, че работя във Варна – там няма странични занимания, които да разсейват актьора, отдаваш се на работата си, колкото можеш. Затова понякога един много по-скромен театър постига повече от театър с големи възможности – бих казал, че се дължи на творческата среда.

Людмила Димова: А какво очаква един актьор от режисьора?

Михаил Мутафов: Да са на една вълна, с една чувствителност, да се усетят един друг, а не да изпълняват някакви задачи – от това няма смисъл. Контактът с режисьора да бъде по-дълъг, извън определените за репетиции часове. Това, по което работят, продължава да стои между тях, дори да не говорят за него Ако останем само на репетициите – не че не може така, но през дългогодишната ми работа в театъра разбрах, че другото е по-пълноценно.

Людмила Димова: Какви предимства носи продължителната работа с един режисьор? Явор Гърдев например е с трупата на Варненския театър от 2001 г., когато постави „Бастард”.

Михаил Мутафов: Явор Гърдев може да работи навсякъде, но не е изчерпал връзката си с Варненския театър. Предимството е, че започваме да се разбираме от една дума. Разбира се, имам любопитство и към други режисьори. Съжалявам, че не се случи да работя с Лили Абаджиева, трябваше да играя  „В очакване на Годо” в Сатиричния театър. Научих си текста, бях почти готов, но ми се появи здравословен проблем. Не съм работил и с Крикор Азарян, макар че във ВИТИЗ учих при него, той беше асистент на проф. Мандаджиев. Интересно ми е да срещам интелигентни хора с различно мислене, това ме обогатява. Същото се отнася и до общуването с млади режисьори – често участвам в техни дебюти и в киното, и в театъра. Въпреки трудностите и неопитността им. Надявам се, че взаимно се обогатяваме. Според мен е нормално на тези години да участвам точно в дебютни постановки. Защото има смисъл в риска, не непременно в прогнозирания успех. Рискът ме държи!

Людмила Димова: Затова ли прие да играеш Макбет в дебютната постановка на Крис Шарков „Макбет”, авторска адаптация на Хайнер Мюлер, в която участват доста млади актьори? С какво те учудва поколението, което днес влиза в театъра?

Михаил Мутафов: Не зная дали е въпрос на поколение, сред тях срещам умни хора. Хора, които не се плашат от трудностите – това ме учудва. Нормално е, човек да тръгне от нещо лесничко, нали? А те избират сложни материи. Познавах Крис Шарков от работата му като асистент на Явор Гърдев и се отнесох с доверие към него, също като моите колеги. Той имаше репетиционен период без конфликти извън работата. Досега не съм играл Макбет… Не искам да говоря за ролята, защото още съм в началото, преди няколко дни имах премиера, много съм пресен, така да се каже. Все още съм в процес на избистряне на нещата, които се случиха в това представление. Оценъчният момент е много труден за актьора – имаш усещане дали се е получило, но не си сигурен. Затова ми се струва, че актьорът не трябва да се занимава със самооценка, той има друга работа. Разбира се, интересува ме написаното и казаното за ролята, но се опитвам да подхождам избирателно към оценките на другите. Изпитвам нужда от критика, която чете режисьорските и актьорските решения. Критикът е ерудиран зрител и неговите оценки имат значение.

Людмила Димова: Как се подготви за срещата с текста на Хайнер Мюлер?

Михаил Мутафов: Четох интервюта на Хайнер Мюлер. Той прави много съвременен прочит на Шекспир, който визира диктаторите на миналия век. При Макбет ме занимава проблемът за разрушителната сила, която е потисната в човека. Как човек се вписва в едни норми на поведение, но идва момент, когато духът излиза от бутилката. Макбет посяга на законния крал Дънкан и съвестта дълго го тормози. Когато пред него убиват вратаря, той няма проблем с това убийство – има проблем, когато посяга на висшестоящия, това е неговият морален казус. Другият проблем е, когато посяга на приятеля си Банко, после когато игнорира лейди Макбет – това му струва усилие. И мултиплицирайки убийствата, превръщайки се в машина за убиване, той иска да се освободи от моралните проблеми, да се изчисти, но изчиствайки се, застава пред смъртта като изход. Остава му нищото. Така си мисля.

Людмила Димова: Ролите на Макбет и на Херея в „Калигула” от Албер Камю, най-новата постановка на Явор Гърдев, ти се случват по едно и също време. Какво ги свързва?

Михаил Мутафов: В „Калигула” играя този, който защитава порядките, морала, поставени под съмнение от Калигула. Парадоксът е, че Херея прекрасно разбира Калигула с ума си, би искал да действа като него, дори в един момент го прави, но оковите, които си е сложил – да бъде такъв, да разчита на традиционните ценности, които много често са и фалшиви – го правят несвободен. За мен тази борба би трябвало да е драматична – къде да бъде Херея: при Калигула или при обществото? Исках решението да бъде предварително разклатено, защото той е бил най-близкият човек на Калигула, изборът му да посегне на Калигула никак не е лесен. По историческата хроника е бил водач на преторианците, които охраняват Калигула, и негов учител. Търсех вътрешната борба в героя, той да не бъде с готови решения, иначе образът остава много дидактичен. Освен това Калигула е уверен в това, което върши. Исках неговият противник Херея да е изправен пред дилема, да не е готов с решението да се противопостави на Калигула. Ако е готов – няма да ми е интересно. Херея е пасивен и поради това, че иска да спаси другите, той изпитва отговорност към тях и когато Калигула започва да издевателства върху тях, той пръв се подлага на унижения.

При „Макбет” е друго – в движение се изследва как разрушителната сила може да избие в един морален човек. И Макбет стига до прозрение – това, което се случва, действа изпепеляващо върху него. И в двата образа съм търсил човека в движение, да не е константа, да не е готов, а това понякога е много трудно. Но Макбет още ми е пресен – там обемът е много голям и колкото повече неща мога да артикулирам в образа, толкова по-добре. Говоря в бъдеще време, защото продължавам да работя върху него. Както и върху Херея, но при него има и друго – в „Калигула” доказах на себе си, че мога да бъда отборен играч, там това е много важно.

Людмила Димова: Мина през роли като крал Филип в „Бастрад”, като манипулатора пред и зад камерата Маркиз Дьо Сад в „Марат/Сад”, сега Херея в „Калигула” – откриваш ли последователност в постановките с историческа основа на Явор Гърдев?

Михаил Мутафов: Интересно, повечето постановки на Явор Гърдев са камерни, а се занимават с глобални проблеми. Образите са с големи обеми, те са като човешки вселени – някои са с по-изпепеляващо влияние над околните, други – по-затворени в себе си, но също тъй нестандартни, със силна аура. Това, което съм показал от тях, трябва да бъде само малка част от айсберга, скритото да е повече. Публиката трябва да усеща, че героят е казал малко от това, което може да каже. Ако го постигна, тогава съм си свършил работата. Да не съм казал всичко, да не съм направил всичко… Да съм в някаква степен минималист – ако това се получи, можем да говорим за добър резултат. Явор се стреми да бъде различен във всяка своя постановка – това той го търси. Но какъвто и театър да правиш – класика или съвременни пиеси – задължително трябва да си съвременен. Той има усещане за това, успява да го предаде и на нас, защото е много настойчив. В работата с него ми харесва, че тръгваме към нещо, но изведнъж всичко се сменя и поемаме в друга, неочаквана, поне за мен, посока. Това е интересното. Не зная доколко го е планирал, но мисля, че е отворен към репетиционния период. Този е по-добрият театър според мен – който по време на репетиции може да поеме в неочаквана посока.

Людмила Димова: Различно ли беше във филма на Явор Гърдев „Дзифт”, където играеш затворника Ванвурст Окото?

Михаил Мутафов: Не открих разлика, даже много бързо свършихме работа. Разбира се, средствата са различни. Но от друга страна, не много по-различни от тези в „Пухеният” – и в двата случая е кинаджийска игра, не можеш да лъжеш, защото си много близо до публиката.

Людмила Димова: Не беше ли така и в „Марат/Сад”, където играеш пред камерата?

Михаил Мутафов: Така е. Виж какви постановки е правил Явор и ще разбереш, че той някак естествено влезе в киното.

Людмила Димова: Какво е предизвикателството за актьора в киното?

Михаил Мутафов: В киното е много по-различно, там главното е режисурата. Докато в театъра за два часа си на сцената и трябва да свършиш работата, за която си там. Не искам да омаловажавам киното, но днес снимаш една сцена, утре друга, зависи как ще ги навържат, режисьорът е доминиращ. Докато театъра актьорът го прави. В „Пухеният” има няколко стола и една маса – и в това пространство трябва два часа и половина да присъстваш вярно. Да не говорим за хилядите трикове в киното, които могат да ти помогнат. В киното могат да вземат един човек от улицата и той да те смаже като актьор, защото играе себе си. Това в театъра няма как да се случи, освен ако не става въпрос за някакво специално решение. Театърът е друга материя. Но и в киното напрежението за актьора е голямо – на сцената можеш дълго да репетираш, да се поправиш, ако сбъркаш, в киното не можеш. И то си има своите мъки, трябва да присъстваш на сто процента, чакането е голямо, понякога се налага да снимаш в най-неподходящия момент… Има много добри театрални артисти, които в киното не успяват, както и обратното. Но ако питаш мен, моето удоволствие е в театъра.

Людмила Димова: За една от първите роли – на Индианеца в „Полет над кукувиче гнездо”, си посещавал психиатрията, за да наблюдаваш случай на кататония (разновидност на шизофрения, понякога се проявява във вид на пълна неподвижност, прекъсване на връзките с околния свят).

Михаил Мутафов: Тогава, не зная защо, ми се прииска да видя такъв болен. В тази роля за пръв път усетих колко сладко може да бъде мълчанието, как мълчанието играе. По-късно продължих в „Последната лента на Крап”. Мълчаливото присъствие ми носеше удоволствие, когато изпиташ удоволствие, това е непогрешим знак, че нещо става…

Людмила Димова: Кои други свои роли определяш като възлови?

Михаил Мутафов: Друга роля, за която си спомням, е Прохор от „Васа Железнова”. Когато прочетох пиесата, въобще не отдадох значение на тази роля, а в хода на репетициите със Стоян Камбарев тя се превърна едва ли не в център. Той умееше да създава атмосфера за работа, беше като бариера за всички проблеми извън сцената, изолираше ни от конфликтите, оставяше ни да се чувстваме свободни в театралното пространство. Там за пръв път усетих, че ролята не е това, което е написано – може да бъде много повече, зависи как влизаш в нея, как мислиш, как работиш в нея. Тя много ме изненада. Не подреждам ролите си по значимост, даже не помня колко съм изиграл… Просто сега ги изваждам като спомени… Туполски в „Пухеният” – много плътен герой, аз там не играя, това е хубавото – да не играеш, играейки. В течение на представлението образът ми стана много близък, в него е парадоксът на човешката душа – можеш да заплачеш, че преди години синът ти се е удавил, и след минути да застреляш хладнокръвно човек, все едно нищо не се е случило. Такива парадокси ме привличат, но за съжаление не винаги мога да ги открия. Средата, в която бяхме поставени в „Пухеният”, начинът, по който говорехме с режисьора… Един от малкото периоди, когато не отчиташ публиката, по-важно става партньорството. В театъра публиката е другото действащо лице, а в „Пухеният” беше важен контактът между актьорите, не си спомням дали съм имал друг такъв случай. В „Марат/Сад” пък разбрах, че в човека са заложени много неща – и доброто, и лошото. Добрият е затиснал лошотията си, при лошия е обратното. Ситуациите отключват процеси и незабележими в живота хора изведнъж придобиват смайващи мащаби. Когато започнеш да изследваш това, когато виждаш, че го носиш като потенциал, макар да не си се замислял върху това, се изненадваш от самия себе си. Защото във всекидневието сме смалени, непрекъснато се контролираме. Когато се изправиш пред такива неконтролируеми образи като Маркиз дьо Сад, Калигула, Макбет, виждаш колко е малък човекът…

Една от първите ми срещи с Красимир Спасов беше, когато направихме „Любовникът” и „Лека болка” от Харолд Пинтър, бях силно впечатлен от начина, по който работи. Имал съм инцидентни срещи с Иван Добчев – първо в Димитровград, където той постави „Иванов” на Чехов, по-късно във Варна направихме „В открито море” от Славомир Мрожек. Със Станчо Станчев съм работил най-много, в „Ревизор” играех Градоначалника – едно смело за тогава решение, героят ми не беше страхливец, беше играч.

Людмила Димова:  А как се справяш с чувството за изгубено време след някоя постановка?

Михаил Мутафов: Напоследък все по-рядко чувствам, че съм си изгубил времето. Преди имах повече такива случаи: когато бях млад, бях по-всеяден. Много ми се играеше. В Димитровград репетирахме по четири пиеси на сезон, но е било необходимо, трябва да минеш през това, не да стоиш отстрани и да чакаш да дойде добрата роля. Най-много нищо да не направиш, като дойде. Сега откривам удоволствие даже в някои малки задачи. Ако човек е честен пред себе си, не би казал, че винаги се е справял добре. Но даже и малкото, което понякога успееш да направиш, е от значение.

Людмила Димова: Какво мислиш за изкуството на самоиронията?

Михаил Мутафов: Велико нещо е – не само в ролята, но и в живота – да бъдеш самоироничен. Трябва да имаш такава нагласа като човек, за да бъдеш самоироничен и на сцената. Понякога се получава, друг път – не. Ако съм успял да приближа ролята до себе си, тогава може би ще се получи, защото в живота съм самоироничен. Но ако гледам на ролята като на свещена крава, няма да се получи. Когато говоря за обем на ролята, всъщност имам предвид това.

Людмила Димова: Изпитваш ли доверие към публиката?

Михаил Мутафов: Един спектакъл има различни нива на четене, не всеки може да го изчерпи до дъно, някой го чете по-повърхностно, друг – по-дълбоко. Но когато е добър, спектакълът задоволява всички. Все пак работим в театър, който не може да не отчита и двете публики. Когато човек избере „Сфумато”, той предварително знае къде отива, когато избере Сатиричния театър – също. И когато влиза в нашия театър, има предварителни очаквания. Трябва да работим за това публиката, която ходи на театър, да получава нещо по-качествено и да го търси. А колкото повече снижаваме нейните очаквания, толкова по-зле. Когато във Варна няма билети за „Калигула” и „Макбет”, това означава, че има потребност, макар да не е масова. Сега е трудно да си в театъра, има много други предизвикателства – интернет, кино, телевизия. Има агресивна реклама, която не винаги е свързана със стойностна продукция. Тогава някой трябва да ти каже кой спектакъл да гледаш, коя книга да прочетеш… Не вярвах, че в кризата хората ще продължат да идват в театъра, защото първото нещо, което правят в такива случаи, обикновено е да се лишат от култура. Но днес не е като през 1990/91 г., нещата се стабилизират. Дано има повече средства, защото все пак не само бедният театър има право да съществува.

Людмила Димова: Липсва ли ти съвременната българска драматургия?

Михаил Мутафов: Какво значение има дали ще е съвременна българска, или ирландска драматургия, стига да е добра. Но, разбира се, важно е да има съвременни български пиеси, защото това означава, че има българска култура.

Людмила Димова: Какво се случи в театъра по време на твоята кариера?

Михаил Мутафов: Театърът се промени, какво ли не се промени в живота ни. Давам си сметка, че както преди се е играело, вече не може да се играе. Днес театърът трябва максимално бързо да завладява с информация зрителя, да го кара да се вълнува. Защото зрителят вече има нагласата да сменя каналите. Много е опасно да не те изключат, трябва по някакъв начин да си в днешния ден – нямам рецепта как става това. Днес зрителят е по-информиран. Не съм сигурен, доколко го вълнува традицията в театъра. Преди хората, които ходеха на театър, бяха в неговата традиция. Сега, ако се появи нещо ново, то няма проблем със зрителя, защото той е по-готов да го приеме, има по-малко предразсъдъци. Младите зрители не се интересуват каква е съдбата на дадена пиеса, те я гледат сега – стига да им предложиш интересна версия, да ги провокираш. Мисля си, че е много важно да не остарея в изкуството – в живота не мога вече да бъда млад. Но най-лошото е човек да остане там, където е бил някога, да не присъства тук и сега. От това ме е страх.

Февруари 2009

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox