НАУМ ШОПОВ НА 80 ГОДИНИ

Йосиф Сърчаджиев / Юбилеи

HOMO LUDENS 15/2011

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/naum-shopov-na-80-godini/
Twitter

ЙОСИФ СЪРЧАДЖИЕВ: УРОКЪТ НА НАУМ

Навярно е незабравим не само за мен. Във Военния театър играехме „Животът е сън”. Високо, от дъното на сцената към самата зала се спускаше широка, бяла стълба на „кралския дворец”. Около 20 стъпала. Те стигаха почти до публиката. Внушителна, до потръпване беше гледката как Наум Шопов-крал Басилио, опрян на две патерици слизаше по тези стъпала – спускане като възкачване на Голгота. Въздухът се нагнетяваше с апокалиптична заплаха, сякаш нахлуваха ездачите на Дюрер.. Ох, не се описва! В края на това възхитително-кошмарно надолу, надолу…към върха, Наум забиваше неистов поглед сякаш в Отвъдното и разтърсваше публиката със седемминутен безподобен монолог. Десетки пъти съм го слушал, чакайки зад декора моето излизане. И всеки път се разтърсвах като ударен от ток… Наум започваше с глас, извлечен от преизподнята и стигаше до неподражаемо кресчендо – подобно свръхзвуков самолет, влетял в залата. Но не актьорската техника беше смайваща, а оня писък на душата, който като Йерихонска тръба рушеше стените на плътта. Пред очите ни, Басилио режеше на късове опредметената си душа и всеки къс от нея, облян в страдание до кръв, се мяташе в агония на сцената… За да се изпълни монологът по такъв начин, се изисква освен огромен талант, неимоверно психофизическо усилие и свръхконцентрация.

На представлението, за което говоря, Наум дойде с възпалени дробове и 39 градуса температура. В „чакащи артисти” седеше свит като какавида. Всички мълчахме притеснени. Наближи неговият ред. Глътна две ампули витамин С, изглeда се в огледалото със злоба, тръсна глава и заканително проръмжа: „Сега да те видим!”. И заслиза по огромната стълба. Так-так-так-так…като съдбовен часовник отчитаха по стъпалата патериците на краля. Спря пред рампата… сега ще излее душата си в монолога катарзис. Пое дълбоко дъх. До края на салона се чу как изпращя въздухът в гърдите му. Първите стихове забоботиха – напираща да изригне от кратер лава. Наум стоеше вкопан, но тялото му трепереше под могъщия напор на лавата…и болестта. Още 3-4 стиха и идваше кресчендо-кулминацията, божествено-демоничната ерупция от емоциите и вдъхновената мисъл на Наум-Басилио. Внезапно той млъкна. Вместо завършекът на градацията, която изхвърляше Наум на върха, настъпи огромна пауза. Не можех да видя лицето му, но през процепа, от който гледах, видях отражението му в лицата на зрителите. Замръзнали в болезнен гърч, те отразяваха борбата на дух срещу тлен в едно треперещо тяло. И си мислеха, че това е част от спектакъла. Когато паузата стана непоносима, Наум най-сетне проговори. Но, Боже! – той започна монолога отначало. Разбрах го – искаше да стигне върха без пълзене, с полета, който го правеше победител. И почти го стигна. Но пак на същото място, където почваше кресчендото, гласът му секна. В безпределната тишина чухме кънтежът на сърцето му, блъскащо се в болните гърди. „Извинете ме” – просъска Наум  и като ранен гладиатор излезе от сцената. В салона никой не шукна. Тресящ се, Наум се облегна на стената на декора. Гримът му – кожа на змия, напукан от температурата, се свличаше на парцали. Замъглените му от треската очи не ни виждаха. Но когато присегнахме да го предпазим от падане, той се опъна като тетива, свирепо изхриптя: ”Оставете ме!” и нахлу на арената. И почна. И пак отначало пред стъписаната публика. И по-мощен от всякога. И стигна до началото на края… Не издържа. И млъкна. Вятър свистеше през отворената му уста. Сякаш оживя картината на Мунк „Викът”. И после, в немотата на залата се дочу едва прошепнатото: „Не мога…, простете…моля…” И напусна сцената, смазан от човешкото в себе си. Припадна в ръцете ни. 1, 2, 3…10 – салонът бездиханен, препариран. И отведнъж се скъса язовирен бент и грохот от нечувани аплодисменти разтресе театъра. Изправени, вперили пълни със сълзи очи в опустялата сцена, хората в залата благодаряха за урока по мъжество.

2004 г.

 

ЗА НАУМ

Нашето приятелство с него е по-скоро моето преклонение пред „лудия” му талант и неговата немска дисциплина, която го поддържа. Удивлява ме странният му свят. Странен! Същността му е над нормалното. Изключителното у него е АКТЬОРЪТ! Няколко от неговите образи във Военния театър за мен са били жалони за най-високо актьорстване. „Вишнева градина”, аз – Петя Трофимов (неуспешна моя роля), а Наум – Гаев. Той работеше на такава висота, че аз се смазвах пред него. Например неговият монолог към шкафа. Това не беше нормален монолог, а моноложие! Как успяваше да прави така, че за него нямаше земно притегляне. Под безумната енергия на думите му, той физически излетя. Просто летеше над шкафа! Винаги съм искал да разбера как се прави тая магия, това тайнство. При всяка негова роля, всеки път, от първата репетиция, Наум репетираше на 1600 градуса! От първата! Ние, другите, започваме с „а”, „б”, „в”… а той направо от „я” нататък! Тази работа не е за всеки. В по-късните репетиции той леко загасваше този огън, сваляше донякъде градусите, но жаравата на енергията продължаваше да гори в подсъзнанието му и да го води към най-цветния Наумов образ. От него публиката немее. И до днес няма втори актьор, който така да прескача рампата, като Наум.

Ето, „Делото Дантон”. Той беше Робеспиер. Имаше един негов монолог в Конвента от 7-8 минути. Всички ние, двайсетина колеги сме на сцената. Наум стои на два метра над нас. Гледам го как прави неистов образ. Няма го актьорът Наум. Не! Има един безумен човек, който не е от пиесата, а от Ада. Дяволът беше. Богът на злото! И то с вяра, която запленява и публиката, и актьорите. След  монологът му, аз трябваше да кажа пет-шест думи. Но пред неговата дяволска аура, аз забравях кой съм и къде съм.  Усещах земетръс от неговата сила. Мъчително е за актьора да си забрави текста, но аз се радвах да усетя тази Наумова мощ. Да почувствам отблизо неговия modus vivendi. Това беше като наркотик. Понякога ми се искаше да го помоля за ключа от тайната му каса, но той не споделяше.  Само три неща той ми  каза  между другото. Първото беше в „Животът е сън”. Аз се опитвах да му подражавам, а той ме погледна в очите и каза: „Слушай, Йосо, играй от себе си. Вярвай си!”. Второто – „Книга на царете”. С него водим горещ диалог. Естествено Наум водеше сцената, но веднъж беше с температура и тихо ми каза: „Хайде, не се бой, води каруцата”. Той ми даде право аз да бъда водещият. Чувствах се щастлив, горд и изпълнен с радост. Третото – „Ромео и Жулиета”. Наум случайно видя репетиция на моя сцена и след това ми каза: „Можеш ли да говориш без да викаш? Тихо! Тихо, дори тогава, когато имаш много нерв и енергия. И си пази ръцете, да не танцуват около тялото ти. А очите ти, когато не говориш, в паузите, те трябва да говорят повече от говора ти.” Спомням си още нещо. „Коварство и любов”. Той – Вурм.  Но трябваше да започва снимки на някакъв филм и ми каза: „Йосо, искаш ли да влезеш в  моята роля?” Аз се ужасих! „Едва ли ще мога, му отговарям. А той каза: „За теб е  важно! Да вземеш на Наум Шопов ролята! Леле-мале!”. Аз: „Страх ме е!” Той –  „Я! Ще стане! Ще ти дам десет лева!”

Разбира се, не стана добре, но Наум отключи врата с жест на приятел и верен колега.

Ти, Науме, ти ме научи на някои тайни от занаята. Благодаря ти.

2011 г.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox