Неда Соколовска: Театърът е политическо изкуство

Румяна Гуркова / Личности

HOMO LUDENS 17/2014

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/neda-sokolovska-teatarat-e-politichesko-izkustvo/
Twitter

Неда Соколовска  е актриса и режисьор. Завършила е актьорско майсторство в класа на проф. Здравко Митков през 2002 г., а от 2004 до 2009 г. учи режисура във Финландия. През 2012 г. основава „Студио за документален театър Vox Populi“, което поставя началото на жанра вербатим в българския театър. При тази техника драматургичното действие е базирано на предварително събрани от екипа интервюта.

 

Румяна Гуркова: Режисурата конкретна цел ли беше, след като завърши актьорско майсторство?

Неда Соколовска: По скоро беше стeчение на обстоятелствата, едното се прехвърли към другото. Никога не съм имала начална амбиция да се занимавам с режисура. Първата ми театрална „акция“ беше по „Приказки“ на Йожен Йонеско. Това беше в десети клас, в салона по физкултура на 22-ро училище. Вече бях решила, че искам да бъда актриса и много се стремях да играя главната роля в това нещо. Главната роля обаче беше на Бащата, той засенчваше Майката с примерно двеста реплики повече и се наложи да обърнем половете. Майката се играеше от моя приятел и съученик Георги Динев, а аз играх Бащата. В това нямаше някаква дълбока концепция, а просто стръв за главната роля. И в края на краищата в името на това да изиграя въпросната роля, аз съм инициирала и режисирала (без изобщо да го осъзнавам) един малък спектакъл. Първо съм направила кастинг, извикала съм точно тези хора, намерили сме място. След това сме изготвили график на репетиции и сме се опитвали да анализираме текста. На представлението дойдоха единствено и незнайно защо всички петокласници от училище, но резултатът от цялото приключение беше много добър за мен. Учителката ни по математика г-жа Генова ме повика след това (а тя беше много строга и до този момент не ми симпатизираше особено) и ми каза: „Неда, няма нужда да учиш повече по математика, ще ти пиша оценка. Остава ти година и половина, по-добре се съсредоточи върху това, което искаш да правиш”. И това признание, пробило през суровото математическо сърце на г-жа Генова, беше най-високата оценка, която съм получавала от нея и  винаги съм го тълкувала като своеобразна „благословия“ в началото на творческия ми път.

Румяна Гуркова: Какво те впечатли най-много от обучението ти във Финландия? В какво можеш да го сравниш с това в НАТФИЗ?

Неда Соколовска: Имах една травма, може би това е много силна дума, но си спомням, че когато учех актьорство, някой тогава ми беше казал, че съм прекалено интелигентна, за да бъда актриса. Това много ме беше обидило и дълбоко накърни чувството ми за справедливост. Тогава си казах, защо след като ти си положил толкова труд да се образоваш изведнъж това се оказва пречка за професионалното ти развитие? Просто е абсурдно в едно висше учебно заведение един от критериите за успешност да е да не си много интелигентен. Мисля, че това е  голяма заблуда. Аз тогава още забелязах, че когато приемат актьори, те са някак си по шаблон и трябва да влизат в дадени, много тесни рамки. Доста голямо ударение и акцент се поставя на външния им вид и умения като дикция, музикалност, колко са високи, колко са слаби и въобще как изглеждат. След това тези първични критерии се полагат  в един втори шаблон – за какви роли ще бъдат подходящи. Отело, Ромео, Жулиета  и т.н. и с това приключваме. Това е някаква допотопна парадигма. Още в НАТФИЗ приех, че в каквато и посока да поема, ако изобщо се занимавам с театър, то ще бъде в посока да опровергая това схващане. Някак си да докажа, че ако си нисък, и дебел, и плешив, и с кофти глас, и с някакъв недостатък в говора, всичко това е маловажно, ако зад него стои мотивацията, талантът и интелектът на един човек, който има какво да каже на публиката, и че всъщност това е най-важното. Иначе във Финландия като начин на преподаване, от чисто практическа страна, моите потребности бяха много задоволени, но нямахме почти никакви теоритични класове. Те бяха свободно избираеми и доста зле застъпени. Имахме курсове по драматургия с драматурзите на Фолксбюне, което е много рядък шанс. Спомням си също така часовете при хореографа Саша Пепеляев, който беше един от моите ментори; занятията при него до голяма степен предопределиха онова,  което по-късно приех за своя естетика.

Румяна Гуркова: Когато отиде във Финландия имаше ли идея, че ще се занимаваш конкретно с такъв тип театър?

Неда Соколовска: О, не, в никакъв случай. Идеята ми за това е узряла там. Стигнах далечна географска точка, за да се върна обратно тук. Може би това пътуване предначерта до голяма степен посоката, в която вървя в момента, а именно да се занимавам с документален и нека да го наречем политически театър. Всичко, което е свързано с обществото е политическо. Всъщност театърът е едно много политическо изкуство, независимо дали е документален или драматичен. Самият факт, че една група от хора говори на друга група от хора, това вече е политически акт.

Румяна Гуркова: Как реши да основеш студио за документален театър Vox Populi? И как успяваш да финансираш авторските си проекти?

Неда Соколовска: Винаги се сещам за един преподавател в НАТФИЗ, при когото се бях явила на изпит. И докато сричах там нещо, той ме прекъсна и каза: „Знаете ли госпожице, вие в момента сте винтче от един механизъм, една машина наречена НАТФИЗ. Когато завършите след няколко месеца, а това ще се случи със сигурност, тогава вие ще бъдете просто винтче. Ако не намерите друг механизъм, за който да се закрепите и част, от който да бъдете, тогава вие ще останете просто едно винтче, което се търкаля”. Това беше плесница, тотална. И то беше така. Беше вярно. Жестоко, но абсолютно вярно. Когато завършиш, идва естественият въпрос: Машината ли ще ме намери, или винтчето трябва да се търкаля от машина на машина, за да се опита да се намести някъде? Преди е имало разпределение, ясно е че вече няма, но по време на обучението дори и не се говори за тези умения, които са ти нужни за един проефесионален старт. Като се върнах от Финландия се търкалях като винтче и видях, че нито една машина няма нужда от мен. След това просто си казах, че след като не се получава, а аз имах огромно желание и потребност да правя това, което съм учила толкова дълго време, сама ще създам механизма, който има нужда от мен.  И така започна Vox Populi. Тогава бях сигурна, както и сега, че имаме огромна нужда от социален театър и въобще от социално ангажирано изкуство. Потребностите на нашата действителност вече надскачат мащаба на познатите ни автори и драматургичните модели, с които разполагаме. Потребностите на съвременния човек все повече вървят към свързване на изкуството с действителността. Нашето желание много надскача това да забавляваме зрителя и да го омагьосаме за час и половина. По-скоро желанието е да го събудим и да го накараме да бъде с нас на момента, да мисли  и да е в състояние на готовност. Относно финансирането – това става на проектен принцип. Тук е моментът да изразя огромната си благодарност към Столична община и Министерство на културата и по специално сесията им за подкрепа на независими проекти. И двете институции са подкрепили  всеки от проектите ни, с който сме кандидатствали досега.

Румяна Гуркова: Какъв е процесът по създаването на едно вербатим представление?

Неда Соколовска:  Понякога избираме тема, защото смятаме, че е важна и актуална, друг път е субективно предложение на някой от нас. След като се спрем на темата се избира и екип. Следващият етап е да създадем работна стратегия. Разделяме цялата работа на етапи и формираме работни групи, като е много важно да следваме времевите рамки, които сме си поставили. Ако не сме успели да се впишем в някой набелязан срок, ще се опитаме да вложим много повече усилия в следващия етап. После правим тренинг, а заедно с тренинга се застъпва хореографията и работата с пластиката.

Румяна Гуркова: Хореография по интервютата ли?

Неда Соколовска: Ние почти не работим с интервютата. Включваме ги в репетициите две седмици преди премиерата. Създаваме ситуации, четем, търсим факти. Опитваме се да разберем материята, да опознаем терена. Примерно, когато правихме представление за хората с увреждания, прекарахме страшно дълго време в това да разберем как се движи човек, чиито действия са ограничени. Паралелно с това започваме да провеждаме интервютата и нещата стават много по-конкретни и игрови. Все по-малко време оставям за монолозите. Те са най-важното нещо и може би заради това трябва да останат най-малко пипани. Това е чистата енергия и за да може тя да мине през нас не трябва много да ú се намесваме. Накрая идва моментът на сглобяването и създаване на композиция от целите парчета, с които разполагаме. От това дали тази композиция е направена добре или не, абсолютно зависи дали спектакълът ще е четлив и доколко ще достига и говори на публиката.

Румяна Гуркова: Хората, които интервюирате знаят ли, че думите им могат да послужат като материал за представление?

Неда Соколовска: Това е много важен въпрос. Зависи. При „Майките” абсолютно всички жени, които сме интервюирали са знаели. Беше много лесно да им обясним за какво става въпрос, че търсим техните разкази, че по такъв и такъв начин ще ги интерпретираме. При китайците например беше много трудно. Те преставаха да ни слушат още на второто изречение. За това помолихме Китайското посолство за едно писмо, което да им показваме, и в което пише, че събираме интервюта и разкази. В някои случаи не се получаваше. В „Яце Форкаш” е имало ситуации, когато сме записвали възрастни хора без да знаят. Винаги сме казвали, че събираме разкази за театрално представление, но не винаги сме обяснявали цялата технология на възпроизвеждане. Защото ние сме наясно колко утъпкани са тези родопски пътеки, колко журналисти са минавали оттам и колко е спекулирано с родопчаните. И ако им извадиш рекордер да ги записваш те не биха се разтворили и не биха запели. Те са като някакви много нежни цветя. Между всички нас е обговорено, че имаме право да го правим само в някаква много крайна ситуация и с абсолютната убеденост, че нищо от този разказ, което евентуално човекът не би искал да бъде чуто, не би станало публично. Другото е, че те са в пълна анонимност – никога не споменаваме имената на хората, а аудио записите не напускат архивите на Vox Populi при никакви обстоятелства.

Румяна Гуркова: Какво следва след като сте събрали интервютата? По време на репетициите ли решавате кои текстове ще се използват и в каква последователност или това е изцяло твоя работа, която си свършила преди това?

Неда Соколовска: Винаги в моите мечти има репетиция, в която сядаме с актьорите и заедно изчитаме абсолютно всички транскрибирани интервюта, за да решим по кои от тях ще работим. Но винаги се оказва, че нямаме време да минем през тази фаза и накрая аз предлагам монолозите. Другото много характерно нещо е, че самите актьори са провеждали голяма част от тези интервюта и самите те предлагат някои от тях.

Румяна Гуркова: Мислиш ли, че принципите на вербатим могат да се приложат към един класически текст за театър, дори и като упражнение?

Неда Соколовска: Мислила съм за това. По скоро не, или не буквално. Може би има вариант, ако извадим драматургичния скелет на една пиеса и следваме фабулата. От тази фабула да създадем нов драматургичен текст, който я следва, но думите да бъдат различни. По-скоро те да бъдат истинските думи, изречени от реални хора. Тогава бихме говорили за вербатим. Вербатим означава „дословно”.

Румяна Гуркова: Какви качества трябва да притежава актьорът според теб?

Неда Соколовска: Преди всичко трябва човечност и емпатия. Да може да съчувства. Ето това е най-важното качество. Има хора, които го имат и други, които го нямат. Началната точка на всичко, което правим е желанието да направим нещо за хората.

Румяна Гуркова: Добре, но все пак, когато правиш представление ти трябва да имаш идея как стоят тези хора на сцена.

Неда Соколовска: Като конкретни актьорски качества е необходима бърза връзка ухо-уста. Това означава, когато чуеш нещо то да може да стигне бързо до устата и по пътя да го осмислиш, да разбереш логиката му, да чуеш мелодията му, да възпроизведеш и интонацията. Вече в майсторството на цялото това пресъздаване да можеш да изведеш и подтекста на това, което казва човек. Защо казва точно това и какво всъщност го е накарало да го каже.

Румяна Гуркова: Този подтекст ти ли го задаваш? За какво следиш по време на репетициите?

Неда Соколовска: Не, гласът го задава. Актьорът го чува и той го извежда навън. Аз само следя „каналите“, по които минава разказът, да са свободни. Задръствания се получават ако актьорът се самонаблюдава, т.е слуша собствения си глас и преценява дали го казва добре или не. Това е може би най-опасният паразит в нашата работа. Всъщност аз се опитвам да поддържам една среда, в която към актьора няма голямо очакване, което той непременно трябва да покрие. Не се слага никога ударение върху това дали го правим добре или не. Критерият за успешност при нас отсъства. Не мислим изобщо за успешността, нито на конкретната актьорска акция, нито на цялото представление. Аз за какво следя? Обикновено реагирам, ако загубят център, ако започнат да не комуникират, казвайки думите, а да го обръщат навътре. Следя това да не е някакво интровертно преживяване. Също много важно е да застанат зад позицията на човека и да я защитават със същата ангажираност, с която той или тя го прави.

Румяна Гуркова: Какъв тип режисьор си? Оставяш ли се актьорите да те водят или винаги имаш план как трябва да се случват нещата?

Неда Соколовска: Много ми е трудно да преценя. Иска ми се да вярвам, че съм режисьор, който търси повече, отколкото предлага. Винаги се опитвам да избягам от собствената си визия  и от желанието да проектирам някакви мои идеи или сънища върху челата на актьорите. Аз ненавиждам превъзходството на режисьора над актьорите. Това е нещо, което отхвърлям тотално, и ако някога имам изблик на проявление на някаква власт, то се дължи на факта, че за съжаление и аз произлизам от тази система на деспотичното режисьорско поведение. Темата на дипломната ми работа беше „Director versus dictator”. В нея се опитах да направя един много задълбочен анализ на различните типове лидерство в един творески процес. Режисьорът, в края на краищата, е лидер на групата, но като такъв, той не трябва да злоупотребява с властта си и да я използва като оръжие за постигане на някакви негови артистични цели. Би могъл да сподели с актьорите каква е неговата визия и според това дали те я приемат или не, да бъде способен да я подложи също под въпрос. Да я промени, ако се наложи. Винаги съм се радвала много повече на идеите на актьорите, отколкото на моите собствени.

Румяна Гуркова: Каква роля играят сценографията и пространството в твоите представления?

Неда Соколовска: Огромна. Вероятно пространствените нужди на нашите спектакли биха били по-различни, но понеже започнахме от самото си начало в Червената къща и Червената зала, те напълно се синхронизираха с възможностите на пространството. Тук има един фактор, който безусловно е много важен и определящ за нас, а именно, че публиката е на едно ниво с актьорите. Относно сценографията, тя следва нуждите на действието. Тя не е нещо създадено отделно от спектакъла и родено във въображението на сценографа. Нашата сценография е почти винаги много прагматична. Един предмет, за да заслужи живота си на сцената, трябва да работи много повече от един път и трябва да може да изменя предназначението си. Както и да има смислова натовареност, да носи някакъв знак, символика.

Румяна Гуркова: Влияеш ли се от това как публиката възприема представлението? Склонна ли си да променяш и добавяш нови неща след премиерата?

Неда Соколовска: Склонна съм. И го правим не като някакъв прецедент, а това е заложено в целия ни начин на работа и възприемане на нашите спектакли. Възприемам първите срещи на спектакъла с публика като етап, в който той е доведен до ниво на комуникативност,  но продължава да се развива, да претърпява метаморфози. Спектакълът е жив.

Румяна Гуркова: Би ли разказала нещо повече за първото ти представление от поредицата „Невидими”. Как се спря на темата за хората с двигателни проблеми?

Неда Соколовска: Есенцията на това, което правим може да се открие точно в този спектакъл. В него има някаква магия, някакви невидими въжета, които се затягат между актьора и зрителя. Зрителят по никакъв начин не може да се отчужди от това, което вижда. Направих кастинг и избрах двама непрофесионални и двама току-що завършили НАТФИЗ актьори. Не вярвам, че актьорът непременно трябва да има академично образование. Това е все едно художникът, който не е завършил Художествената академия да няма право да рисува и да се нарича художник.  За това представление особено важна беше връзката ни с „Център за независим живот”, която установихме точно по време на репетиците и това се оказа единствената организация, която подкрепи реализацията на този проект. Не само с това, че ни свързаха с много хора, но Капка Панайотова по някакъв начин се превърна в наш водач за тази непозната територия на живота на хората с увреждания. Тя ни насочи към болезнените теми за дискриминацията, сегрегацията и изолираността  на хората с увреждания в България. А Велислав Велчев (момчето, което танцува в края на спектакъла) беше един от хората, които интервюирахме, но аз знаех, че не разказът му е нещото, което ще го свърже с този проект. Не знаех още, точно какво, но тогава се сетих за едно филмче на DV8 “The Cost of  Living”. Там има актьор, който е без крака и който танцува. Това нещо страшно ме беше впечатлило. И тук идва моментът, какво приемаме за позволено? Да покажеш човек без крака, който танцува? Някои хора могат дори да се обидят от идеята за това. А всъщност то е толкова естествено и красиво. И тогава си казах, че Вальо е човек, който има потенциала да го направи. Никога не съм срещала такъв оптимист и толкова позитивен човек. Той за мен е живото доказателство, че човешкият дух е нещо много повече от границите на човешкото тяло.

Румяна Гуркова: Какво означава „Фу” – заглавието на втория спектакъл от поредицата „Невидими“, построен върху десетки интервюта с китайци, живеещи в България?

Неда Соколовска: Бях попитала една наша консултантка, която учи китаистика, дали има дума, която да означава „завръщане”. И тя каза, че „Фу” означава и отиване, и завръщане, дори ми показа как се изписва като йероглиф. Тогава реших, че това звучи много добре. Да, обаче при срещата ми с културното аташе на китайското посолство, с молба те да ни бъдат партньор в проекта и да ни свържат с китайци, в разговора той ме попита какво ще е името на представлението; аз казах „Фу”, а той пак попита „Как?”. След това започна да разговаря много оживено с преводачката и двамата заповтаряха „Фу” с различни интонации. И се оказа, че те не знаят тази дума. Поискаха да видят как се изписва, но аз в този момент не носех въпросния йероглиф. По-късно във всички интервюта китайците отговаряха различно. Един казва, че „Фу” означава богат, друг, че е червен цвят и т.н. И всъщност ние нямаме ясна идея какво означава  „Фу”. В крайна сметка приехме, че „Фу” е нашата грешна интерпретация на цялата идея за Китай. Нашето желание да го обясним, но невъзможността ни да го разберем.

Румяна Гуркова: Намираш ли разлика в начина, по който реагира българският зрител и желанието му за диалог, в сравнение например с един финландец?

Неда Соколовска: Не си мислете, че във Финландия хората не харесват комерсиален театър. Там комерсиалният театър е също толкова агресивен и всепоглъщащ, колкото и при нас. Според мен българската публика е недоверчива към новите форми, но ако съдържанието е комуникативно, тя е склонна да приеме  всякаква степен на неконвенционалност. И мисля, че това важи навсякъде.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox