Огняна Серафимова: Сценографията или „въздухът за игра”

Албена Тагарева / Личности

HOMO LUDENS 17/2014

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/ogniana-serafimova-scenografiata-ili-vazduhat-za-igra/
Twitter

Албена Тагарева: През 2012 получи две много престижни награди „За високи творчески резултати” на Министерство на културата и специалната награда на фондация „Стоян Камбарев”, също така имаш и няколко номинации „Икар“ и „Аскеер за сценография“. Какво е да си млад артист в България?

Огняна Серафимова: Мотивацията за един артист е нещо много специфично и индивидуално. Няма никаква общовалидна рецепта за това как се „постоянства“ в една страна или в професия. Особено тази. Известно е, че да си сценограф или изобщо артист на свободна практика в България означава да оцеляваш по някакъв абстрактен и почти ирационален начин. Наградите и номинациите са прекрасен стимул и оценка на положените усилия, но за мен на първо място винаги е удоволствието от самата работа, предизвикателството в конкретния проект и упоритостта в преодоляването на всички пречещи обстоятелства. Това е някаква особена обич към театъра, която ме води и амбицира. Абстрахирам се от идеята за награда, за отговорността към досегашните постижения, защото това ме запушва и натоварва. Мисля за задачата в определения текст като за игра и приключение, като за отделен свят със свои специфични закони. Ако този свят получи адекватна и вярна форма, в което е и ролята на сценографията, личното удовлетворение е първата и най-голяма награда. Когато и хора от нашата общност, представящи престижни театрални награди и организации като фондация „Стоян Камбарев“, „Икар“ и „Аскеер“, оценяват продукта като качествен, мога само да се радвам и да благодаря за оказаната чест.

Албена Тагарева: Има ли и при сценографите нещо подобно на образа на Хамлет, както той е мечта за актьорите? Кой или какво е твоят „Хамлет“?

Огняна Серафимова: Ако Хамлет е най-желаната роля за един актьор, то за сценографа трудно може да се определи коя визуална задача е най-интересна. Мисля, че не може да има паралел между двете професии по отношение на тяхната цел. Би могла да се направи невероятно интересна и сложна сценография по неизвестен авторски текст или по хореография. Лично за мен на този етап е любопитно сценичното визуализиране на текст от древногръцката драма („Едип Цар“), както и операта като предизвикателство, с което още не съм се сблъсквала („Турандот“).

Албена Тагарева: Разкажи ми за твоите предпочитания в театъра. Работиш предимно с млади режисьори, които поставят в държавни театри. Това търсено ли е или случайност?

Огняна Серафимова: Режисьорите, с които досега съм работила са Кристин Шарков, Стайко Мурджев, Николай Поляков, Георги Михалков, Йосиф Аструков, Надя Асенова, Вера Стойкова и хореографите Виолета Витанова и Станислав Генадиев. До съвместните проекти с тях се е стигнало по различни пътища. Още от трети курс по време на следването ми датира седемгодишната екипна работа с Крис Шарков. Със Стайко Мурджев се запознахме по време на успоредните ни проекти в Пловдивския драматичен театър. Срещата с Николай Поляков заради представлението „Тирамису“, се дължи на директора на Театър „София“ Ириней Константинов. До партнирането с Георги Михалков във „Вълшебното огниво“ в Държавен куклен театър Варна, доведе наблюдението му върху досегашната ми работа. В театър „Българската армия” се срещнахме с Надя Асенова заради препоръката на преподавателя ми по костюмография Марина Райчинова. С Вера Стойкова ни свързва предложението ми за дипломен спектакъл по повод магистратурата ми в НХА на сцената на Държавен куклен театър Варна, а с хореографите Станислав Генадиев и Виолета Витанова, както и с кино режисьора Йосиф Аструков се запознахме напълно случайно заради работата ни по техните независими авторски проекти.

Повечето от постановките, в които съм участвала са реализирани в държавни театри, без това да е по някакъв начин търсена тенденция. Водещото в отношенията ми с различните режисьори е конкретната идея за текст и естетическо решение, а не принадлежността на продукта към определена институция или структура. Стойността на драматургията, любопитният режисьорски ход, единната позиция за визуалния код на представлението и колаборативността са важните за мен фактори при избора ми за работа по определен театрален проект.

Албена Тагарева: Имаш ли си свой театрален феномен в българския и в световния театър?

Огняна Серафимова: Не знам дали точната дума е феномен, но по отношение на личното ми творческо ориентиране ключова роля изигра спектакълът „Марат/Сад“ на Явор Гърдев на сцената на Драматичен театър „Ст. Бъчваров“ – Варна. Това е едно от събитията, които по особен начин ми повлияха в избора ми на професионален път в театъра и по-специално в сценографията. Чуждестранните автори и компании, които силно ме впечатляват с визуалните си изразни средства и концептуален подход са датската театрална компания Hotel Pro Forma и италианският режисьор Ромео Кастелучи. Типът театър, който те правят ме вдъхновява и интересува.

Албена Тагарева: В повечето от спектаклите решенията ти са подчинени и концентрирани около една идея или асоциация. В „Макбет” беше идеята за месомелачката; в „Куклен дом” – стъкленият похлупак, под който е отглеждана Нора; в „Тирамису” – дефилето и т.н. Това, разбира се, е и режисьорско решение, но все пак сценографът материализира това решение. Какво е твоето участие в него и как ти виждаш този процес?

Огняна Серафимова: Съавторството между режисьора и сценографа по отношение на визуалната среда е много деликатен процес. В началото винаги стои генералният избор на естетика, който е неизменно свързан със самото режисьорско интерпретиране на текста. Обикновено се тръгва от ключова дума или смислова линия скрита в текста, които „извеждат“ идеята за конкретен образ на пространството и материята. Често режисьорът има съвсем ясна визия за това каква ще е най-подходящата среда за актьорското действие. Това съвсем не омаловажава ролята на сценографа, тъй като начинът, по който една идея получава своето материално осъществяване е изключително важен и определящ за разчитането на жеста и достигането на конкретно внушение. Този път, както и „преводът“ от абстрактното слово до реалния обект, е основната задача на сценографа. Всеки материал на сцената е действащ компонент, който помага или вреди на цялостната естетическа и смислова линия, затова изборът на всеки детайл от декора и костюмите е голяма отговорност. Сценографията е „въздух за игра“ и ако той е верен в своята концепция и фактура, самите актьори заживяват в него плътно и органично. По пътя към тази цел е нужно взаимно доверие, постоянно изследване и актуализация на решенията от страна на сценографа и режисьора като екип.

Албена Тагарева: Имаш и един танцов проект „Имаго” заедно с Виолета Витанова и Станислав Генадиев. Разкажи малко повече за него – какво те провокира в танца?

Огняна Серафимова: „Имаго“ е първият проект, за който съм работила като сценограф още по време на следването си в академията, затова има изключително голяма и сантиментална стойност за мен. Още като студент имах влечение към съвременния танц като поле за визуални експерименти и любопитна задача за спойка между средата и изразните средства на тялото. За този свободен авторски проект ме поканиха Виолета Витанова и Станислав Генадиев, с които осъществихме впоследствие още една танцова миниатюра „25.03“ в колаборация с балет „Арабеск“. Визуалното решение на „Имаго“ се роди от самата хореография – еволюционното развитие от клетка към организъм, от елементарна химия към сложни биологични структури, провокираха появата на „боди-арт“ решението за телата на танцьорите. Напечатани в еднакъв точков растер, безполови и рептилоподобни, те стават още по-условни и примитивни, каквато беше и концепцията в танца. Проектът се игра на сцената на ТР „Сфумато“ и получи награда „Икар“ в категория „Дебют“ за 2007 г. Работата ми по него беше истинско приключение и прекрасно изживяване благодарение на екипната работа с Вили и Стас, както и с Кире Гьоревски, Елена Господинова, музиканта Филип Търновски и видео артиста Васил Стоилов.

Албена Тагарева: По-различен ли е подходът ти, когато става въпрос за танц и драматичен театър? Как се изгражда визия за танцов спектакъл?

Огняна Серафимова: Всеки жанр, както и всеки драматургичен текст, си има свои собствени и специфични правила. Ролята на сценографията в драматичния театър е съвсем различна от тази в танцовия. И все пак принципът е един – адекватност. Когато визията подкрепя, а не пречи, допълва, а не измества, тогава се получава органично цяло между елементите. Специално за танцовия театър е много важна доминантата на „празното“ и идеята за средата като визуален ключ към хореографията. Не илюстрация, разбира се, а „усещане за състояние“. Мисля, че материята на този жанр, на движенческия театър, е особено емоционална, интуитивна и ирационална заради своя център – човешкото тяло. Неговите изразни средства въздействат по дълбок, инстинктивен начин, което предопределя  ролята на костюма и сценографията като лаконичност и функция.

Албена Тагарева: Какво мислиш за новите технологии в сценографията? Докъде могат да стигнат технологията и техниката на сцената?

Огняна Серафимова: Материалният език в театъра трябва да се осъвременява. Съвременната технология позволява да бъдат постигнати невероятно силни визуални решения на сцената в подкрепа на съответната режисьорска концепция. Работата с едни и същи материали и техники по някакъв начин затваря резултата в границите на очакваното и вижданото. Материалите и техниката са инструментариума на сценографа, което означава, че те трябва да еволюират успоредно с идеите му. Особено сега, когато новите постижения в науката и технологията са толкова динамични. Сценографията на един съвременен спектакъл би могла да бъде генерално решена с точния технологичен ход ако концепцията го изисква, стига театралната организация да осъзнава необходимостта от това. Проблемът е, че една такава апаратура е скъпа инвестиция, която бива възприемана за лукс и излишество, на цената на която биха могли да се създадат няколко „по-скромни“ театрални продукции. Разбира се, това абсолютно възпрепятства развиването на визуалния театър като сериозна форма и примери като представленията на Hotel Pro Forma и Ромео Кастелучи ще си останат без български еквивалент. Мисля, че за това допринася и несигурността на театралната общност в потребността на българския зрител да възприема такъв вид театър, освен чисто финансовите аспекти. И все пак, не бива да се подценява, а да се възпитава публика.

Албена Тагарева: Мислиш ли, че дигиталната сценография е новият „материал” на сцената?

Огняна Серафимова: Дигиталната технология е изразно средство, както всяко друго – то трябва да е необходимо. Сензорите и мапинг-прожекцията вече присъстват като „сценичен материал“ дори и на наша сцена. При работата ми с Николай Поляков по представлението „Тирамису“, ние се съгласихме с абсолютната необходимост сценографията да бъде предимно „дигитална“, тоест самата материя на текста и сюжета изисква дигитален образ. В този случай обектите на сцената са предимно основа за мапинга, дело на дигиталния артист Евгения Сърбева, така че би могло да се говори за дигитална сценография в това представление. В много танцови пърформанси това е основен прийом и дори партньор. Отново проблемът идва, когато заговорим за прецизност и поддръжка, наем на техника и квалифицирани кадри, които да си служат с нея. Характерът на тази технология изисква грижа и инвестиция, а небрежното изпълнение и обслужване тотално обезсмислят крайния ефект. Все пак все по-често се появяват екипи, които държат да работят с дигитални технологии на сцената в рамките на постижимото за българската театрална реалност и това би трябвало да се възприема по-скоро за нормално, отколкото за извънредно и претенциозно.

Албена Тагарева: Сценичното пространство не е просто физическо място, а по-скоро място на мисълта и въображението. Много често това, което очите виждат съзнанието го възприема по различни начини. За какво пространство си мечтаеш и какво ще ни казва то?

Огняна Серафимова: Всяко нещо се определя като някакво, съотнесено към друго нещо. Така е и в пространството. Ако се чувстваш огромен, то е защото си поставен в среда,  която те кара да се чувстваш така. Повърхността на материята също изиграва важна роля за възприятието на човек и асоциативното му мислене, което иска да отговори на въпроса „Къде съм?“. Осветлението, цвета, перспективата… всичко това се свързва в определено алхимично съчетание и ражда една определена среда, пространство. Сценографът, според мен, трябва да е хамелеон и алхимик, който умело да съчетава тези съставки и да прави светове за игра. И това само по себе си също е игра, защото няма готови комбинации, а всичко се открива някак емпирично. Не си мечтая за някакво определено пространство, а за много и най-различни.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox