„Опит за летене“ – опиянението от една мечта

Албена Тагарева / По театралните сцени

HOMO LUDENS 22/2019

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/opit-za-letene-opiyanenieto-ot-edna-mechta/
Twitter

Автор Йордан Радичков

Режисьор Стоян Радев, сценография Венелин Шурелов, костюми Елица Георгиева, музика Теодосий Спасов, участват Георги Мамалев, Зафир Раджаб, Валентин Танев, Валери Йорданов, Павлин Петрунов, Христо Петков, Йосиф Шамли, Дарин Ангелов, Деян Ангелов, Марин Янев, Мария Каварджикова, Благовест Благоев, Николай Урумов, Стефан Къшев

Народен театър „Иван Вазов“, премиера 13 и 14 ноември 2018 г.

 

Летенето с балон е едно особено преживяване. То е фундаментално различно от останалите възможности, до които човечеството е достигнало. Причината е, че балонът е апарат, който, за да се движи, разчита единствено на въздушните течения. Управлението му зависи от тях, а не толкова от човешката воля. Вятърът го понася над земята, а полетът е близък до свободното реене. Усещането от подобно преживяване донякъде може да бъде описано с израза „накъдето те отвее вятърът“ и единственото, което ти остава, е да се наслаждаваш на полета.

Йордан Радичков превръща балона в главно действащо лице в своята пиеса „Опит за летене“. Особеното тук е, че това е военен баражен балон, чиято функция изначално е да стои на едно място в небето, завързан с въжета за земята, за да прегражда пътя на вражески самолети. В пиесата авторът е „освободил“ балона от неговите охранителни функции и му е придал характеристиките на пътнически – да се носи свободен из простора. Радичков използва символиката на този образ, за да изведе идеята за свободния полет на човешкия дух, останала само непостижима мечта във времето на силни рестрикции към всяко по-освободено мислене. Дръзките мечти обаче имат невероятната сила да обединяват хората, колкото и те да са различни. Една цяла махала, събрала различни зевзеци и чудаци, се впуска в преследването на тази мечта. Копнежът за полета оживява на сцената на Народния театър в постановката на режисьора Стоян Радев.

Текстът на Радичков се появява отново на театралната сцена в момент, когато привидно преградите, съществували във времето на комунизма, са отпаднали за съвременния човек. Свободната му воля е неограничена, пътуването не е проблем, както и възможността сам да избере къде да бъде домът му. Днес всичко това е въпрос на личен избор и инициатива. Въпреки че текстът е писан преди около 40 години в условията на тоталитарно управление, той звучи болезнено актуално дори и без асоциациите за невъзможните за обикновените хора „привилегии”. В съвременния свят, в ситуация на разделение на обществото на все по-малки и затворени общности и групи, слабо интересуващи се едни от други; където издигането на стени (реални и виртуални) се оказва стратегия за защита от непознатото, впускането след неизвестното, след мечтите, има способността да разширява границите на светогледа.

Фабулата на пиесата на Радичков най-общо представя стремежа на група хора да приземят един заблуден баражен балон и да се възползват от материала, от който е изработен, за да направят ризи и други полезни за бита им неща. Първоначалният материален подтик към действие обаче бързо е заменен от много по-важната и съществена необходимост на човека да се извиси, да мечтае, да полети.

Сценичният прочит на Стоян Радев се придържа към текста и посланията, които Радичков задава. Режисьорът остава верен на драматургията, като се стреми да подчертае и изведе една основна линия, която се превръща в централна за спектакъла. Той се концентрира върху човешките взаимоотношения и се стреми да превърне персонажите в реални, дишащи хора, въпреки абсурдисткия характер на пиесата. Този негов стремеж към подчертано реалистичен театър се забелязва като подход и в предишни негови постановки.

В „Опит за летене“ режисьорът подчертава патриотичната линия, бледо скицирана в текста. Именно този елемент може да се определи и като авторския подход на режисьора към Радичковата пиеса. Темата, която се извежда, е необходимостта от обединение около общи ценности, които да бъдат отстоявани от цялото общество, а не от отделни фигури. Груповият полет в спектакъла е метафората за необходимостта от общи, а не единични действия. Призивите: „Да гребем заедно, братя!” прозвучават силно емоционално. Засиленият патриотичен патос на спектакъла е деликатно вплетен и чрез музиката на Теодосий Спасов, който майсторски интерпретира фолклорните мотиви. Музиката има важна роля в представлението. Композициите за кавал изграждат образа на така важния елемент за цялостната атмосфера на пиесата и спектакъла – мелодията на балона, звукът на неговата душа. Тя е зададена от автора и присъства на сцената чрез музикалната среда. Балканът и неговите шумове също имат място сред системата от поетични образи. Неговата звукова тема също е представена от кавала на Т. Спасов. Вятърът и звукът на балона са фундаментални елементи, които допринасят за изграждането на живописния Радичков свят на постановката.

Режисьорът се е опитал да излезе от конвенцията на специфичния за автора магичен свят, като е решил образите в силно реалистична посока. Познатите ни маргинални, чудати и силно характерни персонажи от произведенията на Радичков в постановката са смекчени, огладени и някак по-земни. Откроява се единствено Бабина душица (в ролята Марин Янев), чийто образ е контрапункт на голямата група простовати, грубовати селяни от Аврамови махали. Режисьорът е запазил виталността на образа, в който Марин Янев умело се превъплъщава, добавяйки характерна походка и деликатни маниери.

Ролите на двете групи преследвачи са разпределени така, че да подхождат на физическите черти на актьорите и техните характерни особености. Георги Мамалев се превъплъщава в образа на даскал Киро – предводител на първата група преследвачи на балона. Неговата дребна фигура (спрямо останалите) придава необходимата доза ирония и хумор към образа. Актьорът успява да удържи изпълнението си между характерен Радичков персонаж (простовата, в същото време искрена и поетична душа) и гротеската. Хаджи Аврам (в ролята Валентин Танев) е третият персонаж от групата на авторитетните селяни. Той е набожен човек, църковен настоятел и опитомител на една врана. В. Танев създава на сцената скромен, боязлив човек, който от време на време изпитва приливи на смелост. Актьорът използва външни характеристики, за да очертае Хаджи Аврам. Той е леко прегърбен, плашлив и с несигурен глас. Павлин Петрунов се превъплъщава в образа на Матей Нищото, тормозен от бълха, попаднала в ухото му. Той е наивен, добродушен зевзек, който е склонен да търпи тормоза, налаган му от бълхата. Зафир Раджаб влиза в ролята на младоженеца Илийко – любопитен ентусиаст, готов да открива света. Валери Йорданов изгражда плътен и колоритен образ на Петлето – ковача на Аврамовите махали. Това е и образът, който в спектакъла е най-силно типизиран. Той напомня повече на селския глупак и циганин благодарение на използвания от актьора жаргонен език.

Във втората група преследвачи е Игото (в ролята Йосиф Шамли), нахакан здравеняк, почти разбойник, чийто нрав трудно може да бъде възпрян. Шамли изгражда образ на канара-човек, който обаче има ранима душа. Ролята на Аврам Совалката е поверена на Христо Петков, който е хитрецът – главатар, умеещ да контролира хората около себе си. Той е противоположният образ на Матей Нищото. Совалката също има „хроничен“ проблем – в петата му постоянно се забиват тръни, но за разлика от Нищото, той впряга цяла бригада около себе си, за да се справи с проблема. Режисьорът е подбрал двамата актьори – П. Петрунов и Х. Петков, диаметрално противоположни, което противопоставя двата образа и визуално освен драматургично. Братята Дарин и Деян Ангелови някак естествено, по линията на роднинската си връзка, са в ролите на двамата братя козари Петър и Павел, които и за миг не оставят своето каче. Тези два образа са почти карикатурни, за разлика от повечето реалистично изградени персонажи. Това решение обаче не пречи на цялостното внушение от актьорската игра, а подчертава разнообразието от зевзеци в света на Радичков.

Костюмите на Елица Петрова също допринасят за колоритното присъствие на актьорите. В тях се откриват елементи от няколко епохи – от еснафските възрожденски костюми на даскал Киро и Хаджи Аврам, през традиционните елементи от носии, добавени към образите на двамата равноапостоли Петър и Павел, до униформите на началника (Николай Урумов) и старшия (Стефан Къшев), които директно препращат към социалистическото минало. Докато кецовете и анцугът на Игото и Аврам Совалката създават асоциации със съвременността.

Режисьорът Стоян Радев е успял да изгради актьорски ансамбъл, в който отделните изпълнения са равностойни. Артистите някак естествено и органично, с похватите на психологическия театър влизат под кожата на своите персонажи, майсторски скицирани от Радичков.

Единственият женски персонаж, Аврамовица, е поверен на Мария Каварджикова. За разлика обаче от плътните и силно реалистични изпълнения на актьорите в ролите на преследвачите, М. Каварджикова предлага една силно схематична игра. Актрисата остава външна на света, който режисьорът е градил до момента. Нейната поява в постановката изглежда като пришита към общата реалистично-психологическа линия. Тя не успява да постигне органиката на останалите. Това най-силно се усеща в начина, по който актрисата произнася монолога си. Тя се появява на сцената, застава в центъра на изградената от сценографа Венелин Шурелов полусфера и поднася репликите си на един дъх, докато около нея преминават преследвачите. Това решение на образа вероятно произтича от необходимостта от противопоставяне и оценка на „лекомисленото“ поведение на мъжете – аврамищата[1], тръгнали да преследват мечтите. Опитът за такъв резоньорски глас обаче е пренатегнат и той не изпълнява напълно задачата си.

Действието в спектакъла се развива в едно абстрактно пространство, в неопределено време, на почти гола сцена, в центъра на която е поставена метална полусфера, напомняща на загадъчно подаващ се купол. В същото време този семпъл и изчистен елемент създава асоциация с извивките на Балкана, сред които са пръснати Аврамовите махали. Това решение е и предпоставка за създаването на динамичен мизансцен, който представя преследването на балона. Групата преследвачи се движи нагоре-надолу по „хълмистата“ сцена до момента, в който той слиза толкова, че те могат да хванат въжетата му. Следва визуална трансформация на пространството – появата на преследвания обект.

Сценографът Венелин Шурелов създава впечатляваща картина на балона. Пред очите на зрителите се разкрива една малка част от подробно описваното до момента летящо тяло, тази част обаче е достатъчна, за да може всеки да доизгради в съзнанието си образа на „небесния скитник“. Това, което прави визията въздействаща, е комбинацията между увисналите на въжетата актьори и въртящата се полусфера на сценичния под. Въпреки фактическата статичност на решението (актьорите на практика остават на едно място), сценографът е успял да създаде силно внушение за движение – за реален полет. Това е постигнато благодарение на въртенето на кръга, добавения пушек и осветлението, което се отразява в металната повърхност на купола и напомня на проблясъците на слънчевите лъчи.

Пространственото решение действа като обобщение на цялостната идея на постановката. На пръв поглед то е изключително семпло и обрано, но именно тази простота на изразните средства създават силното, дори епично на някои моменти внушение. Стремежът към полета на духа е синтезирано в епизода, в който изпълнителите се реят с балона из небесните ширини. Времето на полета, свободен и непредвидим, е моментът на катарзисното пречистване. Именно тук се случва и срещата на живите с починалите им роднини. На неутралната територия. Това е и кулминационната сцена в постановката. Този най-съкровен миг, който е на границата между реалността и съня, е прекъснат от оглушителния звук на оръжието. Свободният полет е брутално прекъснат. Възможността човек да се повдигне над ежедневието си, да огледа света си от високо и да потърси „грешките“ в живеенето си е отнета. Опитът за отлитане е прекратен. Остава единствено замаяното чувство като след свръхреалистичен сън, който е бил толкова истински, че е трудно да бъде осъзнат като илюзия, създадена от ума.

Темата за полета на духа е съпроводена от въпросите какво ограничава свободната воля, мисълта и мечтите. Отговорът, който спектакълът на Стоян Радев предлага, е, че най-големите ограничения са тези, които се поставят не толкова от властта или външните фактори, а тези, които човек сам поставя пред себе си.

[1] По Радичков.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox