Петър Дундаков: Отговорността на артиста е да ни свързва със света на истинното

Милена Михайлова / Личности

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/petar-dundakov-otgovornostta-na-artista-e-da-ni-svrzva-ss-sveta-na-istinnoto/
Twitter

Интервю на Милена Михайлова

 

Милена Михайлова: Защо и кога поехте по пътя на музиката? Какво е усещането Ви за същността и ролятана професията „композитор“ преди и сега?

Петър Дундаков: Като малък мечтаех да стана класически пианист. Роден съм през 1970 г. и от 8-9-годишен се занимавам с класическа музика. Свирех на класическо пиано. Имах учителка по пиано вкъщи, Велка Вакъвчиева, която е един от много важните хора в музикалното ми образование. Завършила е във Виена, учила е при един от последните ученици на Лист – Емил фон Зауер. Тя преподаваше основно по посолства, даваше и частни уроци и не се приемаше добре от „официоза“ у нас. Беше изключително скромен и стоически преживяващ човек, пълен с любов към музиката, и може би ако не беше тя, нямаше да се занимавам с музика.

Баща ми не ми даваше да уча в Музикалната гимназия, казваше: „Първо стани човек и после…“ Той беше скулптор – Руси Дундаков – също човек на изкуството, и някак мъдро гледаше на това… Аз никогане съм си представял, че ще композирам музика. Тогава „композитор“ ми се струваше като много абстрактно, принадлежащо на други векове занимание. Но в края на 90-те, когато заминах да уча в Холандия, си дадох сметка, че композирането на музика е много жива и сегашна дейност, което обаче не важи за България. У нас композиторът е почти маргинализиран. Извън областите на приложност – театър, кино, той е на изчезване. В България от 20-30 години няма написана нова опера. А в Европа много се композира– в Холандия всяка година се дават около 1 милион евро за финансиране на  нови произведения, но в България нехаят за това.

Милена Михайлова: През 2005 г. завършвате композиране в Музикалната академия в Ротердам, Холандия. Какво ново знание Ви даде обучението там, как надскочи регионалния контекст и разшири търсенията Ви, имайки предвид музикалния Ви път в популярната през 90-те, времето на политически преход у нас, електронна група „Тибетски сърца“?

Петър Дундаков: Заминаването ми за Холандия беше логично продължение на това, което правех през 90-те у нас. Тогава имах възможност да създавам, да се чувствам вдъхновен от шанса да правя нещо ново, различно, независимо. Социалното беше много силно в тази музика – тя ни даваше възможност да се отбележим като поколение, носещо нещо съвсем различно от тези преди нас. Мисля, че именно нашето поколение е изключително важно за придвижване на обществото ни сега. Имахме щастието да израснем в абсолютно свободен пазар – правехме музика в едно мазе, след което от „Метрополис“ ни поканиха да участваме в голямо рейвпарти заедно с Маруша и пред нас имаше 6 хиляди човека. И тогава за една нощ станахме не толкова звезди, а нещо много повече – усетихме, че има общност от хора, за които това, което правим, е значимо, и най-вече – изразява и тях.

Може би музиката, която пиша сега, е по-лична и по-авторска, но желанието за отстояване на някаква свобода, творчески глас, участието в нещо неконформистко през 90-те беше водещо в работата ми. Изчерпването на възможностите за развитие тук ме отведе в напълно различна културна среда, бях на 30 години, което е изключително богатство… мигът, в който съумееш да проблематизираш мястото, откъдето идваш, и да погледнеш на света по различен начин. Или както казва Йосиф Бродски: Една от най-интересните позиции е тази, при която си горе на хълма и можеш да погледнеш света и от едната, и от другата страна. Трудно е, защото изисква да се откажеш от много предразсъдъци и да си преподредиш света. Като заминах за Холандия, първите три години исках да се върна в България. В Ротердам обаче започнах да влизам дълбоко в самото занимание с писане на музика, което не е толкова свързано с класациите и колко те харесват, а с това до каква степен можеш да изразяваш себе си чрез музика. Много личен процес е – музиката да е посредник на вътрешния ти израз, на присъствието ти в света. И най-хубавото, което ми се случи, е, че успях да намеря тези устои – не се поддадох на импулса за бързо връщане към България, където се чувствах много удобно. Интуитивно винаги съм знаел, че имам този път и трябва да го извървя, независимо какво ми коства…  Дори към 35-ата ми годишнина да изглеждаше абсурдно, че се намирам на другия края на Европа, учейки пети курс композиране, за мен това беше истинският мой път.

В Ротердам се случи и още една от най-големите срещи в живота ми, с моя преподавател в Ротердам, впоследствие превърнал се и в един от най-близките ми приятели, с когото и до ден днешен работим заедно – Пол ван Брюхе. В повечето случаи идеалът в музиката е да се наподобява големият авторитет, но Ротердам е по-свободен град. Ротердамската композиторска школа няма един затварящ модел. Всеки е тласкан да открие своя си глас – да намериш нещо автентично твое, което да се опитваш да развиваш, а не толкова да наподобяваш някой голям модел. От тази гледна точка за мен и до ден днешен е важно да пиша авторска музика – музика, която да не е свързана с нищо друго, освен с моя собствен композиторски език. Важно ми е да имам чувството, че съм свързан с нещо, което е повече от просто музика, по-близо е до идеята за невидимото – нотите и звукът са път към онова, което не можеш да изразиш по друг начин.

Милена Михайлова: Музиката Ви оживява много документални филми.  Гледала съм „Чуй“ за Радио „Свободна Европа“, показващ как жаждата за свобода на словото надделява над мракобесната система на социализма (2014, реж. Диана Иванова), в „Добрият пощальон“ (2015, реж. Тонислав Христов) пък се разглежда възможността мигранти да се заселят в обезлюдено българско село. Театралните спектакли с Ваша музика също са базирани на социално ангажирани, болезнени теми, екстремни ситуации, дълбаене в човешкото „аз“: като темата за насилието в спектакъла „Разбиване“ (реж. Стайко Мурджев, 2014) или пък темата за ранното забременяване/аборти в „Амарантос“ (реж. Възкресия Вихърова, 2008)и др. Как залагането на социално ангажирани теми, на вълнението Ви спрямо автентичното и личната ангажираност в изкуството се отразява на композирането на музика?

Петър Дундаков: Много интересно наблюдение, да, така е. За мен в най-добрия си идеал музиката е досег до някаква истина. Вярвам, че когато истински задълбаеш в нещо, което е лично, тогава ставаш действително индивид, а не когато фалшиво се водиш от политически каузи. Моето „политическо“ минава през творчеството ми, през личния ми свят на композитор – само тогава съм социално значим и точно тогава човек става независима цялост, която може да комуникира със света наоколо. Действам по-интуитивно в работата си, не разсъждавам прекалено много. Но усещам, когато работя с хора, които имат автентика, вдъхновяват ме. Влияят ми и автентичните истории, но това е подсъзнателно, не можеш да го управляваш. Интересува ме силата на самото послание. Харесва ми да работя в театъра. Много по-свързан обаче се чувствам с танцовото изкуство или с киното, работил съм много със съвременен танц в Холандия, а театърът за мен е по средата между тях. И именно тази граничност ми е много интересна – работата с различни езици, съчетаването на пластика и визия, без излишно театралстване и назидателност.

Първата ми работа втеатъра е с Иван Пантелеев – “Доктор Фауст” по “Фауст” на Гьоте и “Поръчението” на Хайнер Мюлер (1994), в който Мариус Куркински играеше Доктор Фауст, а Деса Красова, сега Касиел Ноа Ашер, беше Мефистофел. Спектакълът беше много полиизмерен, имаше много пластика, участваше и ансамбъл „Амарант“. Музиката беше на „Тибетски сърца“, с електронно и акустично звучене, много свързана със същността на спектакъла и с наличието на много танц в него.

Милена Михайлова: Интуицията също е вид автентичност… чрез личното усещане да се търси музикалното, дори в полиизмерността на творческото пътуване. Неслучайно и усещането ми за композираната от Вас музика е, че има различни „лица“ – сякаш е вдъхновена, извираща, истински съществуваща само в смислов и емоционален диалог с разказваната история, със сценографията, с движенческите решения. Музиката Ви обгръща и оживява целия „Еквус“ (Младежки театър, 2017 – номинация за „Аскеер“ за театрална музика) например, също и „Франкенщайн“ (Театър „София“, 2017). Как чисто музикантски Ви повлия многопластовостта в тези спектакли на Стайко Мурджев?

Петър Дундаков: Винаги ми е важно да гледам репетиции, а в случая музиката и в „Еквус“, и във „Франкенщайн“ я чувствам по-различна от предишните спектакли, върху които сме работили със Стайко. Струва ми се по-интегрирана вътре в театралното действие, сякаш няма желание да съществува като независима цялост, а да се движи в самия спектакъл. Истинската театрална и филмова музика така работи най-добре – трябва да я възприемаш цялостно. „Франкенщайн“ и „Еквус“ са потвърждение за това – музиката в тях се стреми да не действа сама, а наистина да обгърне целия разказ. Не е правена по сцени, а като поток – заедно с драматургията, с режисьорските идеи, с движението, със сценографията, с осветлението. Началото на „Франкенщайн“ е изключително силно – именно заради колаборацията между всички компоненти в спектакъла. Относно музиката, респективно визията, тръгнахме по линия на създаване на усещане за нечовешкост… смесване на нещо много нечовешко и нещо много човешко – един изкуствено създаден живот.. нещо съчленено, а не родено. Също и тази планина, образът на ходенето по планината. Но това са много подсъзнателни метафори и образи, които те водят, и съм щастлив, че с времето все по-лесно успявам да се свързвам с по-интуитивни цялости и директно да правя музикални избори.

Милена Михайлова: Съвместната Ви работа със Стайко Мурджев се задълбочава като търсения и естетика през годините. Той казва за  „Еквус“ от Питър Шафър, че е „терапевтичен текст, текст-острие“, като спектакълът разкрива „скритите дълбоко в човешката душа тайни“… „безмилостно осветяващ огромното мрачно поле на подсъзнанието“. Как тези смислови дълбочини и нюанси се отразяват на музикалната партитура?

Петър Дундаков: Със Стайко работим заедно от около седем години, още от спектакъла му „Откат“ от Захари Карабашлиев (Театър „Българска армия“, 2011).  Тогава започнахме от един малко по-конкретен език – говоря от музикална гледна точка, а в последните години работите ни се отличават с все по-абстрактен изказ, цялата колаборация минава през възможности за по-абстрактно третиране. Ражда се нещо, което може да трае през целия спектакъл, да се променя заедно с него. Много са ми интересни визуалните архетипи, метафорите в съвместната ни работа. Цялото монтажно протичане на времето в „Еквус“, амфитеатралността в сценографията, всички тези образи на ездата. Значима е и метафората на хипнозата, оживена от създадените полиритмии. Усещането  за хипнотичност, метафората за проникване навътре движат и  цялата музикална партитура. Музиката е електроакустична – основно използвам синтезатори, но има и чисто акустични инструменти, които носят  естествени обертонове и обогатяват. А самият текст, „текст-острие“, е доста страшен при прочитане. Музиката може да ти помогне, да те преведе през разказа, да създаде по-дълбока метафора на видимото, а не толкова да илюстрира. Затова и мен ме интересува това, което е невидимо в историята –  ако я няма музиката, не можеш да го усетиш. Като правиш музика, то оживява, и ако се сдобива с още измерения, значи си си свършил добре работата. Огромна сила е музиката, същинско ядрено оръжие. Тя може да се свързва директно с подсъзнанието. Вътрешен глас е, който общува  с публиката.

Милена Михайлова: Музиката е Вашият начин да интерпретирате светове, може би Ви помага това, че сте завършил и философия, превежда ви по пътя към създаване на музика, която присъства и като отделен персонаж в спектакъла на Стайко Мурджев „Евридика в подземния свят“ от Сара Рул (ДТ – Пловдив, 2014).

Петър Дундаков:Да, може би начинът, по който гледам на музиката, наистина е свързан с философстването, с възможността да започваш всеки път отначало, но и с диренето на път, който да издълбаеш, да избродиш. Завърших философия през 1997 г., а дипломната ми работа беше „Текст и интерпретация на философската херменевтика“. Такава е и срещата ми с „Евридика в подземния свят“ – много интересна колаборация с различни изкуства и езици, извън чисто театралното действие, които дават възможност за повече от една интерпретация. Много обичам този спектакъл, музиката постоянно съпровожда  действието и наистина живее като персонаж в него.

Милена Михайлова: И в „Талантливият мистър Рипли“, отново режисиран от Стайко Мурджев (ТМПЦ – Варна, 2013) и донесъл Ви “Икар” 2014 за оригинална музика, музикалната партитура полага свой личен разказ в цялото, оживява емоциите и вътрешните изживявания на главния персонаж, подобно на „Еквус“ и „Франкенщайн“ се наблюдава живот на ръба на подсъзнанието, дълбаене в човешката природа. Каква провокация беше за Вас извървяването на музикалния път в този спектакъл?

Петър Дундаков: Имахме много интересен и сложен процес в работата по „Талантливият мистър Рипли“. Целта беше музиката да представлява тунел… да те поведе в тунел на подсъзнанието, да осъществи връзките на зрителя със случващото се, което беше на границата на нормалното. И тук ми беше важно посредством музикалните нюанси цялото да се възприема не само в едно измерение, а да го търсиш, разгръщайки много повече пластове. Музиката  работеше за ритъма на действието, без да ти разказва, да те потопи в него.

Милена Михайлова: Спектакълът на Възкресия Вихърова „Амарантос“ от Димитър Кабаков (НДТ „Сълза и смях“, 2008), който също Ви носи музикален „Икар“ (2009), изследва темата за ранното забременяване и високия процент на абортите в България, направени под 20-годишна възраст. Как музиката озвучи и осмисли този доста притеснителен обществен феномен у нас?

Петър Дундаков: Правехме едни групови говорения, което беше интересна част от репетиционния процес. Текстът се разчленяваше на девет човека и се получаваше особена полифоничност. Монолог, който по принцип е за един човек, в работата ни с Възкресия и артистите стигаше до важното идейно решение да внуши размножаването на единия в много – едно момиче, което в случая се играеше от девет бременни. Помня този много интересен подход в „Амарантос“, защото размножаването на героинята трябваше да се разработи и музикално. Използвахме хорови групирания, както и противопоставяния – от един глас към много гласове. Получи се оживяване в хорова интерпретация, което беше много внушително и театрално. Музиката беше средство не само за  илюстративно присъствие, а самата тя се превърна в театрален субект. Чрез хоровото изговаряне на монолога направихме много по-комплексна структура – истински комплексна метафора. Това са средства, които обикновено се ползват в хоровата музика – противопоставянето на групи, на хор, на солист, а и речта също беше част от музиката.

Милена Михайлова: Каква е според Вас отговорността на изкуството, в частност и на музиката днес?

Петър Дундаков: Отговорността на изкуството в битиен смисъл е да не губи валидността си за истина. Да продължава да ни свързва със света и да е нещо,  което ни изразява, без което светът няма да е същият. За мен истината на изкуството и религията притежава еднаква абсурдност – когато попитали Тертулиан, един от апологетите на християнството, „Защо вярваш?“, той казал „Вярвам, защото е абсурдно“. Мисля, че в истинността на изкуството също има един такъв абсурд – не можеш да кажеш защо една картина на Ван Гог или произведение на Стравински, или на Лигети са истина… и в същото време, по някакъв абсурден начин, те са истина. Ако загубиш тази норма на изкуството в  себе си – да го създаваш така, че то да е част от теб и да е битийно вярно, – то тогава ти се занимаваш с нещо друго. Вярвам, че отговорността на артиста във всяко едно време е не толкова да забавлява, а да свързва света със света на истинното!

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox