Последната от Хаусманови

Албена Тагарева / По театралните сцени

HOMO LUDENS 16/2012

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/poslednata-ot-hausmanovi/
Twitter

Последната от Хаусманови от Стивън Берсфорд, режисьор Хауърд Дейвис; сателитна прожекция на представление на Кралския национален театър – Лондон, участват: Рори Киниър, Изабела Лафленд, Хелън МакКрори, Матю Марш, Джули Уолтърс

 

Преминал през преследване на идеала (в лицето на героичните персонажи и тези, с благородническо потекло), стигнал до желанието да се види като в огледало (драматургията, проблематизираща буржоазната класа), отърсващ се от апокалиптичната визия за света – човекът отново слага пръст в незарасналата рана на семейните отношения и се опитва да възстанови разкъсаните парченца на битието си. Пиесата на британския драматург Стивън Берсфорд (Stephen Beresford) „Последната от Хаусманови” събира на едно място настроения от различни епохи на европейската драматургия и ги насища със съвременен заряд и проблематика. Текстът на Берсфорд може да бъде разглеждан и като конструкция, изградена от явни и скрити цитати. Първият от които е от Чеховата „Вишнева градина”. Образът на градината при Чехов е метафора на стария свят, който не може да продължи да съществува в променените условия. При Берсфорд къщата, както и всичко, което се свързва с нея (майката, детството, илюзорното отминало щастие) е цената, която трябва да се плати заради любовта, оказала се впоследствие нереална. Докато в персонажите на Чехов любовта е чувство, изместено от меланхолията и желанието за възмездие, тук любовта е по-скоро средство. Другата директна препратка е към пиесата на английския драматург Харолд Пинтър „Завръщане у дома”. Тук откриваме мотива за сина, връщащ се в родната къща – дълго чакан и в същото време нежелан, носещ със себе си надежда за промяна и страх от това, че няма да успее да се вмести в старите граници на дома. С неговото появяване започват и се обострят проблемите, излизат наяве вътрeшните терзания на персонажите, които не знаят как да реагират в новата ситуация.

Постановката на режисьора Хауърд Дейвис (Howard Davies), както и пиесата носят чеховско настроение и нагласа към света. Фабулата е изградена върху желанието за придобиване на един имот. Зад тези в известен смисъл елементаризирани отношения обаче се крият чувствителни, изпитващи вина персонажи, чиито действия са провокирани от практическата им безпомощност в конкретната ситуация. Най-общо, ако може да се представи сюжета на пиесата, Либи Хаусман (Хелън МакКрори [Helen McCrory]) иска да получи от болната си майка Джуди (Джули Уолтърс [Julie Walters]) къщата, в която живеят те двете и дъщеря й Съмър (Изабела Лафленд [Isabella Laughland]). Това нейно желание е подклаждано от доктора (Матю Марш [Matthew Marsh]) на болната от рак майка. В подкрепа на искането се появява и любимият блуден син и брат на Либи – Ник (Рори Киниър [Rory Kinnear]), хомосексуален бивш наркоман. В крайна сметка всичко се срива и нито един от семейството не е способен да направи нищо, за да промени събитията – загубата на къщата, майката и дъщерята, а с това и миналото.

Хипернатуралистичната сценография на Вики Мортимър (Vicki Mortimer), изпълнена до най-малката подробност, грабва зрителите и безкомпромисно ги потапя в света на постановката. Фактът, че представлението се излъчва на живо в няколко стотин киносалона в света прави зрителите, които са свидетели на тези прожекции, в известен смисъл воайори на интимния живот на това семейство.

Режисурата изследва най-тънките вибрации на човешката душа и кара актьорите да играят през цялото време на предела на възможностите си, без да изпадат в мелодраматизъм. Всяка една изпусната сълза, всеки един изблик на гняв, израз на безпомощност или ревност е провокиран от бавно и методично натрупвано напрежение, което се усеща физически от актьорите. Изграждането на всеки образ е сякаш затворена в шише и периодично разклащана газирана напитка, която заплашва да изстреля тапата при най-малко сътресение. В изпълнението на Хелън МакКрори (Либи) това се усеща най-силно. Нейната героиня е поставена в центъра на събитията – фигурата, заради чиито решения и действия се преобръща съдбата на семейството.

Финалът на постановката, е построен изцяло в духа на Чехов и характерното за неговите пиеси, липса на усещане за отминаващото време. Персонажите бързат за влака („Вишнева градина”), но някак това не ги вълнува особено много, по-важното е да останат известно време заедно в къщата. Тази атмосфера е пренесена и в „Последната от Хаусманови”. Братът и сестрата прибират последните си вещи (след погребението на майката) преди да е дошъл новият собственик и бързат, за да свършат всичко навреме, но всъщност това е техният последен миг на усамотение и спокойствие преди да поемат към неизвестното.

Постановката е фино разнищване на страстите в едни изтерзани и омаломощени хора, които се намират на ръба между живота и небитието. В случая не е удачно да се каже смъртта, защото смъртта се избира от способните да направят избор. Докато те пътуват в безвремието и единственото, което могат да направят е да гледат, как майка им умира, дъщерята си тръгва и любовта ги изоставя.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox