Радена Вълканова: Предпочитам да играя, не да говоря.

Иванка Петкова / Личности

HOMO LUDENS 15/2011

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/radena-valkanova-predpochitam-da-igra/
Twitter

Иванка Петкова: Какво събуди желанието ти да избереш актьорската професия?

Радена Въканова: Имах желания като това да стана физик например, или археолог, капитан на кораб, но винаги в съзнанието ми стоеше идеята за актьорската професия. Мечтата на моята майка е била да стане актриса, но се е отказала, след като се е омъжила. Когато бях малка, тя ми четеше много детски приказки, а аз бързо ги запомнях наизуст. С моите сестри и братовчедки обичахме да ги разигравахме. Бях срамежливо дете. Обичах да рецитирам на празници, но много се вълнувах и притеснявах. Спомням си думите на моята баба Раче. Тя ми каза: „Ти, когато пораснеш, ще завършиш английска гимназия и после ще станеш комедийна актриса.” Тези думи приех не като напътствие, а по-скоро като познание. Приех ги много естествено, като нещо, което не зависи от мен, а просто ще се случи.

 

Иванка Петкова: Дипломираш се през 1991 година във ВИТИЗ „Кр. Сарафов” в класа на проф. Димитрина Гюрова. Какво ти даде тя в професията?

Радена Въканова: На проф. Димитрина Гюрова дължа безкрайно много, защото ми се довери, като ме взе в своя клас. Тя постави основите, върху които аз започнах да се изграждам като актриса. В академията ме научиха на „азбуката” в професията. Наблягахме много на говорната техниката. Нещо, без което е немислимо актьорът да излезе на сцена. Казвам го, защото е съществено, а в последно време се пренебрегва. Това е началото на „азбуката”. Може би звучи странно, но най-ценното, на което ме научи моя професор, е самодисциплината. Колкото по-голям опит има един актьор на професионалната сцена, толкова по-силно се развива чувството му за отговорност, до степен, в която се превръща в качество на личността. Актьорът е професионалист тогава, когато притежава желязна дисциплина.

 

Иванка Петкова:  Пред какво беше изправен дипломираният актьор в периода след 1989 година?

Радена Въканова: През 1990 година се отвориха вратите на столичните театри за млади актьори. Голяма група от випуск 1990, актьори като Михаил Билалов, Ани Вълчанова, Михаил Милчев и други, след завършването си постъпиха на работа в Театър „София”. Това беше прецедент, защото до този момент имаше задължително разпределение след завършване на академията в провинциалните театри. На следващата година проф. Васил Стефанов търсеше млади актьори за Народния театър. Той гледа дипломното представление, в което участвах. Благодарение на поканата му станах част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“.

 

Иванка Петкова:  След почти двадесет години опит, можеш ли да синтезираш индивидуалния си метод на работа?

Радена Въканова: Мисля, че ще ми е трудно да го обобщя. Провокират ме добре написаните текстове. Те отключват в мен конкретни чувства, мисли. Тогава имам усещане за образа. Има пиеси, които след първи прочит, в мен пораждат чувството, че веднага мога да изиграя ролята. Без да си задавам въпроси. Започва търсене. В такива моменти чувствам, че не ми е необходимо да се позова на особена предистория. Важно е да мога, докато чета текста, да усещам образа. В други случаи заедно с режисьора търсим пътя към ролята. След като разбера какво той иска от мен, започват опитите на сцена. Не винаги първият е добър. Предпочитам нещата да се изясняват чрез играта, не чрез приказки и разсъждения. Да играя, не да говоря. А в случаите, когато текстът първоначално не ми хареса, започва жестока битка. През тези почти двайсет години, в които съм на сцена, ми се е случвало не веднъж да не съм въодушевена от ролята, в която съм разпределена.

 

Иванка Петкова:  Случвало ли ти се е в работата си върху дадена роля да стигнеш до етап, след който няма развитие?

Радена Въканова: Случвало ми се е да стигна до момент, от който няма изход, най-вече когато все още не притежавах опит на професионална сцена, както и в случаи, в които съм подхождала много литературно към образа – случвало ми се е така да бъда водена от някои режисьори. В един момент усещам, че съм направила грешен ход, че има нещо невярно, което е изкривило образа. Тогава се опитвам да започна отначало. Казвам „опитвам“, защото когато има натрупана нформация, е трудно тя да бъде пренебрегната. Важното в такива случаи е да не се поддам на паниката, че съм загубила време и т.н.

 

Иванка Петкова:  Ограничава ли актьорското амплоа възможностите за експериментиране?

Радена Въканова: Да! Не трябва в актьора да се гледа неговото амплоа, и да бъде търсен само в тази насока. Мисля, че режисьорите се страхуват да експериментират с актьорите, с които работят. Ако режисьорът поиска от актьора да потърси или да направи нещо, върху което той не е работил до сега, за което не е мислил, то със сигурност ще бъде интересно и за двете страни. Новите и различни търсения в актьорската игра са любопитни за самия актьор. Радвам се, когато съм разпределена в роля, която не очаквам. Това ми дава двоен стимул за работа.

 

Иванка Петкова:  Какво би променило нaчина ти на игра?

Радена Въканова: Върху моето професионално развитие най-силно повлия раждането на сина ми Александър. Тогава започнах да гледам на света по съвсем различен начин. Съответно и играта ми се промени. Изчезна напрежението, което задължително съпътстваше репетициите, особено премиерата. И почти всяко излизане на сцената. Напрежение свързано с „дали и как ще се справя“. Сега бидейки осмислен животът ми по съвсем друг начин, остана само удоволствието от репетициите, от играта. И знам, че съм на прав път. И положителните, и отрицателните емоции ги приемам и преживявам по-лесно. Винаги съм го знаела, но сега го усвоих. Това е най-важният и приятен урок.

 

Иванка Петкова:  На професионалната сцена си работила с един от режисьорите, променили историята на българския театър – Леон Даниел. Беше ли запознанството ви среща-урок?

Радена Въканова: Срещата ми с Леон Даниел беше среща – школа. Той има система, за която много от по-младите режисьори и актьори, мислят, че е остаряла. По-голямата част от тях бързат да слязат на сцена. Същината в метода на работа при Леон Даниел е периодът на репетиции на маса. При него процесът е математика. Предварително е определен точен брой репетиции за четене на маса, за работа на сцената, завъртания преди премиерата. Репетициите на маса достигат степен, в която се превръщат в радиотеатър. Всеки детайл, важен за актьора, е предварително изработен още там. Актьорът знае във всеки един момент, какво прави. Никога не съм изпитвала такава лекота, както когато слязох за първа репетиция на сцената. Обикновено има лутане в този процес. Необходимо е време да се усвои пространството. А при Леон работата от маса прелива неусетно в процеса на работа на сцена, няма прекъсване. Тази система е желязна. Тя не е стара, а е система, която е жестоко актьорска. Щом работи, няма давност.

 

Иванка Петкова:  Ролята ти на Лизи Къри в „Човекът, който прави дъжд“ от Натаниел Ричард Неш, реж. Леон Даниел ти носи „Аскеер” 1997 за изгряваща звезда. Каква беше тази роля за теб?

Радена Въканова: Бях изненадана и много щастлива от номинацията. В момента мога да кажа репликите на Лизи Къри. Все още ги помня наизуст. Моята роля беше на селянка, която няма майка, има баща и двама братя. Тя притежава много положителни качества. Добродушна е, мила. Тя е домакинята в семейството. Но се смята за грозна. Драмата е в това, че никой мъж не иска да се ожени за нея. Финалът е щастлив, защото тя открива истинската любов. Тази роля беше сплав от различни чувства и емоции. Винаги съм мислела, че имам още много неща да постигна в нея. За ролята ми на Лизи Къри, Леон Даниел непрестанно ме караше да викам на сцената и не знаех защо. Когато го питах, той ми отвърна, че на десетото представление ще разбера. И така се случи. Има един период до десетото представление, в който актьорът „се намества“ на сцената. Период на адаптация. Това Леон Даниел го знаеше перфектно. Беше като магьосник. Знаеше къде ще се смее публиката. В кой момент, къде ще бъде насочено нейното внимание. Екипът, с който работех, беше прекрасен: Чочо (Петър) Попйорданов, Стефан Данаилов, Христо Чешмеджиев, Йосиф Шамли и Валентин Ганев. Чочо Попйорданов също взе „Аскеер“ за ролята си в „Човекът, който прави дъжд”. В постановката на Леон Даниел имаше изключително много хумор.

Още по-неочаквана беше другата номинацията за ролята на Катрин в „Доказателство,  режисьор Галин Стоев, Театър „199”. След като получих двете награди се радвах не само за себе си, но и за режисьорите на представленията. Добрата роля е плод не само на общите усилия между режисьор и актьор.

 

Иванка Петкова:  Кога резултатът в професията ти е положителен?

Радена Въканова: Да има добър резултат в театъра, зависи от хората, с които работя.

 

Иванка Петкова: Имаш опит с режисьори, които правят различни типове театър. Ще ми разкажеш ли с какво ти повлияха те?

Радена Въканова: С Иван Добчев и Маргарита Младенова съм работила в самото начало,  когато постъпих в Народния театър. Иван Добчев беше приятел с покойния ми баща и ми помогна много още при подготовката за кандидат-студентските изпити. Той ми подаде ръка в самото начало. С Маргарита направих една от най-хубавите си роли – Исмена. Работихме „Антигона”. От мен тя поиска следното упражнение – да направя голям жест и след него да дойде текстът, като жест и текст трябва да бъдат категорично разделени. Това отключи в мен енергията за ролята. Представлението нямаше дълъг живот, но  беше много красиво, притежаваше голям заряд.

Друг важен за моето професионално развитие режисьор е Иван Пантелеев. В зората на демокрацията той направи много фини, бих казала, деликатни като стил представления. Бяха различни, а като визия – изключително изчистени. С него съм работила в „Чехов – ревю”, „Пронизани от любов”, „Иванов”, „Трейнспотинг”. В „Чехов – ревю” той беше събрал история за петима души и тяхното лутане, всичките им раздели, събирания, желания. По текстове на Чехови разкази и пиеси. Играехме на Т-образна платформа, като подиум, в края на която Стефан Вълдобрев свиреше на акордеон, а едно малко момиченце, Линда – на чело. Стефан Вълдобрев беше написал прекрасна музика. Този театър не беше познатият. Той беше много различен от представленията по това време. Не беше зрелищен, дори не мога да го нарека камерен. Той е преживяване. Театър за наслада на душата. Много съм горда, че бях една от актрисите на Иван Пантелеев (заедно с Десислава Спасова, по-позната като Касиел Ноа Ашер).

Театърът на Мариус Куркински е също различен. С него имаме няколко много приятни срещи: „Кралят Елен“, „Рибарят и неговата душа“. И до днес любим монолог ми остава речта на Хермиона пред съда в „Зимна приказка“.

Срещата си с Роберт Стуруа бих определила почти като съдбовна. Срещнах се с една легенда от световна величина, чийто гостуващи спектакли бях гледала като студентка. Никога не съм и мечтала да работя с него. Той ми показа друг метод на работа. Той е от режисьорите, които по време на репетицията непрестанно показва какво точно иска от нас. Оливия в „Както ви е угодно или Дванайста нощ” трябваше да играе особено смешно, толкова, че си казах: ако половината от това постигна, ще съм предоволна. Три дни преди премиерата, когато си мислех, че всичко е готово, Роберт ми каза: „Сега трябва да го качим на котурни”. Смених средствата и Оливия се получи такава, каквато трябваше да бъде в този спектакъл. Стуруа ми даде самочувствие. Той е много деликатен в работата си и прави така, че премахва всякакво притеснение.

Не мога да не спомена и друга голяма среща, среща от изключително значение за мен, не само в професионален, но и в чисто човешки план. Среща, за която е малко да кажа, че съм благодарна. Това е работата ми с Крикор Азарян във „Вишнева градина“. В края на своя житейски и творчески път, той беше като планина от смелост, мъдрост и любов! За „Вишнева градина” той искаше от нас,  актьорите „да сменим чипа“ – мисленото да бъде различно. Вътрешната промяна, непременно дава и външно отражение.  Това е друг тип концентрация и организация на играта. В чисто актьорски план изграждането на ролята по този начин, е друго съсредоточаване и преживяване, друга енергия. Удоволствието, след като това бъде постигнато е огромно. Особено на голямата сцена. Ролята на Варя в началото, когато започнах да я работя, не  беше от любимите ми, но сега не я заменям за нищо.

 

Иванка Петкова:  След „Малка пиеса за детска стая”, сезон 2007/2008 г., за втори път в „Приятнострашно”, сезон 2009/2010 г., работиш с екипа Галин Стоев и Яна Борисова.

Радена Въканова: Първата ни обща работа като режисьор с актриса е преди повече от десет години. Още по-назад във времето заедно с него играхме в „Чехов ревю“ на Иван Пантелеев. Всички представления, в които сме работили заедно, са ценни за мен по няколко причини. Първо – те са много различни, прекалено разнопосочни. Галин Стоев е режисьор, чийто постановки според мен не си приличат. Това е много ценно качество. Второ – през всички тези години, аз като актриса и той като режисьор, не сме спирали да работим и с други екипи. Всеки от нас се развиваше и обогатяваше по този начин професионално. Трето  – мисля, че с него съм създала едни от най-силните си роли: Груша в „Кавказкият тебеширен кръг” на Брехт, Хана в „Аркадия“ на Том Стопард, Саша от „Кислород“ на Иван Вирипаев. Галин Стоев ми се довери за много и сериозни проекти, участието, в които ме направиха актрисата, която съм сега. Театърът на Галин Стоев е интелигентен, емоционален.

С Яна Борисова се познавахме преди да напише първия си текст за театър. Останах изненадана, когато разбрах, че е написала пиеса. С нея се работи лесно – присъства само на репетициите, в които усвояваме текста. Не се “вторачва“ в думите си, отворена е за нови предложения, но ревниво пази смисъла на текста.

 

Иванка Петкова:  Актуална проблематика ли засяга драматургията на Яна Борисова?

Радена Въканова: За мен няма по-добри съвременни текстове от тези на Яна Борисова. Сред пиесите, които съм прочела, няма такава, която да звучи по-близо до днешния ден от „Малка пиеса за детска стая” и „Приятнострашнo ”. Звучат актуално, защото се занимават с взаимоотношенията между хората, с техните стремежи, трепети, желания, теми, които са вечни. Харесва ми в тях тази простотата и честността, която притежават. В процеса на работа с Галин Стоев и Яна Борисова не сме се замисляли за това, какво да направим, за да се хареса. Мислихме на нас да ни харесва. Да го направим така, че да е адекватно на усещанията, които пробуждаше този текст. Тези пиеси не правят евтини реверанси към ежедневието в политически и социален план. Не ме разбирай погрешно, не че не трябва да се пише и за това, но според мен не трябва да е илюстративно, както за съжаление е в повечето случаи. Защото тогава е по-добре да прочетеш пресата. Ако темата е разгледана в един по-дълбок план, осмислена сериозно като причинно-следствени връзки например, то тогава би имало смисъл.

Двата текста на Яна Борисова като че ли са написани против всякакви правила на драматургията, не са строени като пиеси, не притежават типичните сюжетни линии, завръзки, действен план. Те са прекрасни като четиво. И именно това беше голямото предизвикателство – като как биха могли да се представят на сцена. Как биха изглеждали там бидейки толкова деликатни, лишени от всякакъв сценичен шум. Останала съм с впечатлението, че в по-голямата си част, българският зрител предпочита предимно зрелищност, динамика. Доста по-малко хора са настроени да се вслушват в представлението. Оказва се, че не съм права, ако съдя по реакциите за „Приятнострашно”. Това ме радва много.

 

Иванка Петкова:  Какво мислиш за опитите да бъде проведена театрална реформа днес?

Радена Въканова: Днес не виждам театрална реформа. Виждам само промени, наложени поради финансови отчети. В този смисъл много ми хареса едно заглавие в списание „Тема”:  „Това, което се прави, за да се сведе една голяма сфера до размера на едни малки пари, е всичко друго, но не и реформа.”  По-точно не би могло да бъде казано. Защото това, което виждам, че става в сферата на културата изобщо, театъра в частност, се свежда само до финансови редукции и произтичащите от тях промени. Не казвам, че без „да стегнем коланите”, можем да се справим в условия на криза, но къде е смисълът на всичко това?! Говорим за реформа, нали? Не финансова реформа, не спестявания, а за друг механизъм на действие в организацията на културния живот. Трябва да се възпитава културно отношение при децата още от най-ранна възраст. Да се започне оттам. Държавата от 20 години насам не прави нищо по този въпрос. Да, преди тя имаше твърде много идеологическа насоченост, но имаше прекрасни режисьори и екипи, които надскачаха идеологията. Човек от рано възпитан с идеята що е култура и какъв смисъл има тя в изграждането на личността, може да разбере и оцени случващото се. Сега има липса на млади талантливи режисьори. Има криза и в тази професия. Същото се отнася и за тях. Те също трябва да бъдат отглеждани.

Не знам, може би няма подготвени кадри, които да извършат тези необходими промени днес. Не е въпрос да бъдат пренасяни едно към едно модели, които в другите страни са ефективни. Въпросът е да бъде изграден онзи модел, който ще бъде най-адекватен в нашата ситуация. Хаосът е прекалено голям, и на човек му остава отново само една надежда.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox