Ролята на театъра в ситуация на обществена криза

Николай Йорданов / Клуб „Homo Ludens“

HOMO LUDENS 17/2014

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/roliata-na-teatara-v-situacia-na-obshtestvena-kriza/
Twitter

Николай Йорданов и Румяна Николова разговарят с:

Атанас Атанасов – актьор, преподавател в НАТФИЗ

Теодора Димова – драматург и писател

Стоян Радев режисьор

Митко Новков медиен наблюдател и културен журналист

 

Николай Йорданов: Идеята на този разговор е да видим как театърът би могъл да се държи, да действа в обществена ситуация, подобна на днешната. Първо искам да ви попитам как интерпретирате ситуацията, в която се намира нашето общество в момента.

Теодора Димова: Всичко стана много лично, нещата не са само социални, те станаха съвсем лични. Добре, нашият живот мина по улиците и по митингите, обаче животът на нашите деца и той ли така ще мине, както и на нашите внуци?.. Нещата са вече много крайни.

Митко Новков: Не знам, аз не съм може би чак толкова песимистичен като Теодора. Налагаше ми се скоро да обяснявам, какво се случва в България, а именно: според мен България е обрината! Ние имаме една вътрешна инфекция и тази вътрешна инфекция много време ни мъчеше, мъчеше, мъчеше и сега вече изби. Днес ние, целите като общество, сме в обриви и се чешем, чешем се по тия обриви, болят ни тия обриви, сърбят ни… Но сега си знаем точно болните неща, болните места си знаем и вече по някакъв начин се опитваме да ги лекуваме. И протестите са само част от това лечение. Друг е въпросът, че излекуването ни няма да стане бързо, а бавно, защото самата инфекция, самата вътрешна болест ни държи от много дълго време. И не е от 24 години, както някои ще си помислят, тя дори, ако питате мене, не е и от 60–70 години, тя е от много по-рано. И затова по някакъв начин трябва да се кооперираме с тази мисъл, че ние в момента сме болни – от дребна или едра шарка, но сме болни от някаква шарка и сега я разчесваме, боли ни, сърби ни, неприятно е, но продължаваме с лечението. Трябва да продължаваме, нямаме избор.

Атанас Атанасов: Аз не бих казал, че тази болест е шарка. Струва ми  се, че е чума. Напоследък болестта започна да се оцветява в кафяво. Това събужда у мен много голяма тревога. Когато започнаха протестите, преди 5, 6 или вече не си спомням колко месеци, ходех на тях, заобиколен от много млади хора, вълнувах се и си задавах редица въпроси. Едва напоследък започвам да откривам отговорите  – протестират, окупират и недоволстват от морала на политическата ни класа през последните двайсетина години младите, студентите, хората на изкуството и всички останали, които имат чувствителни, наранени и раними сетива. Аз не съм политолог и може би затова съм песимистично настроен и изключително притеснен от развитието на събитията в България. За мен става все по-очевидно, че в настоящия момент в България няма качествена социална и икономическа среда,  интерес към образованието, културата, здравеопазването…Няма дори армия. Няма нищо! Тук и Сега в България има жандармерия и полиция. Това е най-голямата общност и приоритета на държавността ни е защитата и спокойствието на 240 човека. Ако преди години по един или друг повод ние говорехме за полицейщина, сега полицейщината се вихри с пълна сила. Ние се сблъскваме с нея ежедневно. Тя пресира чувствителността, сетивата, оптимизма, надеждите и мотивацията за пълноценно живеене в родното ни място, наречено България. Бежанската вълна също е една голяма моя тревога… Идеята на Путин за „Евразия” също! Мисля си, че чумата в момента е наша реална болест. И това в никакъв случай не са някакви симптоми. Днес ние се опитваме да оцелеем в нейния пик. Какъв е изходът? – не зная.

Стоян Радев: Много думи се казаха през последните 6 месеца. Това, което аз мога да добавя в този разговор е, че ситуацията в момента се отличава с може би по-голяма степен на осъзнатост от страна на участниците в играта. Г-н Новков посочи, че проблемите не са от вчера… Но, все пак, новото е, че в някаква степен хората знаят повече или имат волята да се запознаят с проблемите. Насърчавани са и от съвременните технологии. Независимо от медийните манипулации и затъмнения, достъпът до информация в света стана по-пряк, по-бърз. Ние сме свидетели на бунтове, не просто в България, а, както виждаме, и на много места по света. Всички се питат: Какво му стана на човечеството? От 2010 г. насам все някъде лумва пожар. Аз смятам, че това е свързано с повишеното ниво на информираност за социалните механизми, които движат живота ни. Преди се живееше в едно по-съноподобно състояние, повече по инерция или пък в уюта на един по-малък кръг на внимание. Сега човек получава възможност да знае и да участва. Привидно или не – ежедневното демократично функциониране придобива буквални измерения. Въпросът е, че в тези процеси човек може да започне да се люшка между въодушевлението и погнусата, защото, от една страна, познаването винаги е празник, но пък съществува и опасността да попаднеш в една пропаст на отчаяние, защото, установявайки как стоят нещата, наистина можеш да се изправиш пред една тежка диагноза, която засяга и самия теб. В този смисъл разбирам Наско, като казва, че хоризонтът е песимистичен. Аз обаче се надявам, че все пак знанието е не само тъга, както мъдростта на вековете нашепва, а е и арсенал в една борба, която има и своите светли перспективи.

Румяна Николова: Всеки от нас има различни професионални роли в театъра. Надгражда ли вашата професия гражданската ви позиция? Мислите ли, че на театъра му се полага определена роля в подобна ситуация? Не само преди или след представление да кажете „Подкрепяме протестите!”, а на чисто художествено ниво. Ако ползвам метафората на Стоян Радев от писмото му до Стефан Данаилов, че вече театърът трябва да спре да мълчи и да се срамува, дошло ли е времето, да се случва това  и как трябва да се случи?

Стоян Радев: Този въпрос, който задава Румяна, е много конкретен за мен. Аз съм в режим, така да се каже, наложително да мисля в тази посока, понеже съм поканен от Павел Васев и Роза Радичкова да поставя нещо на голяма сцена в Националния театър. Приятна покана, разбира се, само че наистина съм смутен от отговорността, която в момента поемам. Най-лесно би било да се обърнеш към някое отдавнашно твое пристрастие и да предложиш текст, който те е забавлявал или вълнувал като студент да речем, или да посегнеш към автор, нашумял в момента. Но аз бих искал със самото представление, ако може, да направя някакъв жест в подкрепа на идеите, които изваждат протестиращите на улицата. И тук се сблъсквам с огромния проблем, който ни споходи през тези месеци, а той е девалвирането на думите и жестовете. Съвременната политическа цензура работи с един наистина постмодерен модел, в който вместо да забраняваш – мултиплицираш. Т. е. ако някой каже „Долу”, веднага се появяват още 17 души, които казват „Долу” с малко по-различна интонация и по този начин твоето „Долу” се обезсмисля. Чували сме за подобен начин на увреждане, в маркетинга отдавна съществува и се нарича „Разводняване на марката“. С това се сблъскахме ние. Тогава аз се питам: Какъв е възможният политически театър? Какъв е неговият жест или, да употребя онзи обобщаващ термин, гестус? Би ми се искало това, което направя да има много по-директен контакт с публиката, много повече да прилича на, да речем, литературно четене с участието на автора, защото ми се струва, че стандартната драматургия и свързаното с нея образно решение – тази собствено театрална инвестиция – в момента е безсилна или пък изглежда суетна. Може би това е просто мой проблем, защото аз се ангажирах пряко и лично – излязох на улицата, стоях срещу полицейските щитове, заедно с няколко хиляди души покрай мен, блъскаха ни, разпръскваха ни… Търся начин да говоря за репресията, с която макар и в двайсет и първи век България отново ни среща, но запазвайки жеста от манипулативната атака, за която споменах.

Митко Новков: Докато слушах Стоян Радев се сетих за едно стихотворение на Збигнев Херберт, което аз харесвам, а и много мои приятели харесват, нарича се „Силата на вкуса“. Не мога да го декламирам за съжаление цялото, но има една фраза: Кой знае какво би станало, ако по-умело и красиво ни изкушаваха – пита Херберт и продължава: Тяхната реторика наистина бе прекалено окаяна, / (Марк Тулий се обръща в гроба) / вериги от тавтология няколко понятия като бухалки, / диалектика на палачи никаква изисканост на мисълта, / синтаксис лишен от изяществото на условността.… И накрая заключава: Тоест естетиката не е съвсем безполезна в живота, / не трябва да се пренебрегва науката за прекрасното. Та ако тръгна от това стихотворение на Херберт – ключово за цялостното разбиране на българската ситуация, според мен, защото мисля, че в това е големият проблем може би не само на българското политическо поле в тесния му партиен смисъл, ами на цялото българско политическо поле като общност на изграждане, като интелектуален порив. Нашият проблем с него е естетически. За жалост, в някаква степен българите като общност пренебрегваме и сме склонни да наритаме красотата на живеенето за сметка на доволството от живеенето. И тука вече в тази посока е ролята на театъра, на изкуството. Според мен, когато имаш естетически издържан жест, когато имаш красив гестус, красиво пространство – точно красивото е върховно, точно красивото е в някаква степен водещият принцип, който води всичко останало – със самия акт на удостоверяване на красивото като първо и най-важно, ти фактически осъществяваш едновременно красота и политически акт. Като разбирам красивото не просто като някаква феерия, то може и да е жестоко, да е режещо, но пак да е красиво, защото установява вкус, установява ценности. Ето защо смятам, че политическото трябва по някакъв начин да допусне красивото в себе си. А нашето тук, местно българско партийно и политическо не е красиво, напротив – то е гнусно. Честно казано, една мисъл, една дума напоследък много ми се върти в главата, наблюдавайки и действията, и говоренето на българските политици и тази дума е погнуса. Тези хора, които в момента се явяват като някакви уж ръководители на нацията, които си мислят, че са ръководители на нацията, ме погнусяват, те ме погнусяват по същия начин както ме погнусява една стоножка, която ме полазва по ръката… Хем ме втриса от ужас, хем искам да я махна. Значи, стоножките по някакъв начин не бива да бъдат допускани и трябва да им се покаже на тия стоножки, че има едно поле – българско, тукашно, местно, в което, така да се каже, няма стоножки, а има еднорози. И това поле е в частност театърът, а в цялост – изобщо изкуството…

Теодора Димова: Искаш да кажеш, че това, което дотук говорим, подобно на една талантливо написана книга, е като удар за тях…

Митко Новков: Да, като удар, и ги лишава от почва, те висят във въздуха и затова са толкова безпомощни. Тази жандармерия, която седи там, ги държи, защото те са като балони, надути празни балони, а жандармерията им държи въжетата и ги връзва за огражденията, защото иначе ще изхвърчат по дяволите.

Теодора Димова: Това нали е този закон в психологията, че колкото си по-изплашен толкова си по-агресивен… Но аз искам да продължа това, което Стоян започна за трудността да се направи нещо напълно актуално в нашия театър. Когато бях в Англия в „Роял Корт Тиатър”, наблюдавах как британските театрали реагират на мига – веднага подготвят няколко представления, няколко пиеси. Това ме удивлява. А ние докато напишем текст минава много време. Ето, Стоян Радев няма текст и се връща към Хармс, който Бойко Богданов отри в началото на 90-те чрез „Елизавета Бам”… И винаги ме учудва защо не можем нито писателите, нито режисьорите да реагираме навреме. За мен като писател е необходимо време нещо да отлежи, да узрее. Да, публицистични текстове може да се пишат на мига, но те все пак са различни от художествените.

Атанас Атанасов: Моята професия е такава, че бивайки на свободна практика, имам възможност да наблюдавам по-обективно динамиката на театралния процес. В този смисъл, струва ми се, българският театър, да не кажа и българското  изкуство като цяло, в момента помагат на жандармерията и на политическия апарат. Защо допуснахме това? Кога? Как? Защо? Отговорите на тези въпроси са предмет на друг, задълбочен разговор. Мисля обаче, че литературата е една крачка напред. Теодора, аз следя какво пишат твоите колеги, книгите, които издавате. Не зная дали са закъснели или не, но има прекрасни, вълнуващи творби. За съжаление, процесите в съвременния български театър са изключително зависими, комплицирани и консервативни. Всъщност, театърът предостави своите сцени за мултиплициране на медийните формати, на телевизионните реалита, на повърхностната драматургия…Аз имам възможност да пътувам из страната, да работя като актьор на много софийски и извънстолични сцени, имам и режисьорски постановки и като такъв съм  в пряк контакт с ръководстводствата и производствените процеси на театрите. Запознат съм с всички компромиси, които трябва да бъдат направени, за да има пълен сбор на публика. Като че ли само в София и то понякога е възможно да се реализират стойностни спектакли. Театрите вече нямат свой облик, посока, мисия, цел…преобладават комерсиалните спектакли. Това е и причината да си мисля, че ние, театралите, в момента обслужваме политическата класа. За съжаление, опростачването на нацията освен нейно, е и наше дело! Поставен на колене, под опеката на милозливи подаяния и политическа конюнктура… бежанец от пространствата на своята националната идентичност, днес сценичното изкуство е на командно дишане.

 Митко Новков: За кой театър иде реч?

Атанас Атанасов: За българския театър.

Митко Новков:  За държавните, за частните трупи, за Сфумато?..

Атанас Атанасов: И за държавните, и за частните. Дори „Сфумато” е притиснат. Казвам „дори”, защото  това е единственият театър, който оцеляваше и фанатично следваше своята мисия в най-трудните години на прехода. Преходът, който, впрочем дори не е започвал. Има театри, разбира се, които полагат усилия, но за да направиш едно стойностно представление, трябва да хвърлиш на публиката 5 оглозгани драматургични кокъла, които да напълнят залата с медийно омагьосана публика.

Николай Йорданов: Аз съм абсолютно съгласен с това, че културните политики през последните години не толерират възпитаването на художествен вкус, нито на аналитично мислене. Но ако трябва да направи политически гестус, как си го представяме като театрален език днес. Преди беше ясно: да се промъкнеш през иглените уши на цензурата и да уязвиш по някакъв начин системата. А днес? В годините на прехода се сещам за два вида употреба на политическото на сцената: единият е конкретният политически прицел чрез Брехтовия „Артуро Хи” в театър „София”,  когато режисьорът Бойко Богданов пусна кадри от тогавашните протести при падането на правителството на Жан Виденов; другият е политически театър в по-широкия смисъл на думата – Галин Стоев дръзна да постави в театър 199 Ева Енслър „Монолози за вагината“, изключително рисков ход, който обаче изведнъж намери добра комуникация с публиката.

Митко Новков: Аз не случайно изпитах необходимост да уточним за кои точно театри говорим. Защото наистина държавните театри са поставени в абсолютна зависимост. В мои разговори с театрални директори те признават с горест:„Един директор на театър се занимава с всичко друго, но не и с творчество“. Така е. Директорът се занимава с това как да върже бюджета, с парното, тока, как да нагласи заплатите и т.н. Но за онова, което е смисълът на съществуването на театъра като сграда, дори ако щеш, като място, като топос, за него не му остава време. И се получава така, че всъщност нещата се подменят – държавният театър съществува като някакво предприятие, което трябва да носи печалба, съобразявайки се с пазара. А в театъра печалбата е друга, печалбата в театъра не може да се пипне… Струва ми се обаче, че има различни опити цялото това нещо да бъде преодоляно – има го в различни недържавни трупи, да не казвам частни, защото частни ще означава нещо друго. Когато се казва „независим театър”, в България той наистина е по някакъв начин независим театър –  той прави вербатим спектакли, други форми търси. В независимия български театър има нещо много различно от българското кино, между другото, защото т.нар. ни „независимо кино“ мисли себе си през категориите на Холивуд. Вземете всички независими филми в България –  те използват тези щампи. Докато при независимия ни театър не е така, той търси наистина някакви нови форми, нови пространства, ако щете, за усвояване. Но в театъра е трудно, защото той е екипно изкуство, не като литературата, където сядаш, пишеш, правиш някакви неща, пък оттам насетне каквото – такова. Затова ми се струва, че на театъра му липсват онези места на независимост, чисто физически, чисто материални, както да кажем в литературата наистина има места на независимост, каквото е „Литературен вестник” или списание „Страница“. Места на независимост, където да се случва театралното събитие, независимо от жандармерията, която, разбира се, не винаги е в униформа, понякога ходи и с костюм. Места, сцени, площадки дори, където да се прави различен театър, в България няма.

Атанас Атанасов: Да, прав сте. Мисля, обаче, че този проблем е много тясно свързан с т. нар. конкурси за театрални директори. Години наред се въртят едни и същи лица от театър в театър… а има млади, амбициозни и мотивирани хора. С познания, посветили образованието си на театралния мениджмънт. Мисля, че е време ние, мастодонтите да отворим пространствата на театъра и за тях. В противен случай ще продължи да властва рутината и примиренческите компромиси.  И отчаянието у младите. Нужна е смяна на поколенията. Общувам с такива преждевременно пораснали деца. Има огромен потенциал!

Румяна Николова: Точно това не предполага ли още по-голяма ангажираност от хората в театъра?

Атанас Атанасов: Как да се случи това? Как един млад човек, завършил театрален мениджмънт може да се бори срещу системата? Какъв е начинът, допускат ли се от нея почтените средства за кариерно развитие? Има хора, има такива формации, разбира се, „36 маймуни“ са само един от примерите. Как обаче се случва промъкването под бариерите, какви усилия се изискват за да прескочиш стената… или да се промъкнеш през процепите й, които държавата непрекъснато бетонира?

Стоян Радев: Стената, за която Наско говори, съществува буквално и може да се види. Тя е на метри от нас, пред парламента, издигната преди няколко дни, запалена – една горяща стена. Тази стена има своите архитекти, има хора които са я проектирали, хора, които я изграждат, те са пред очите ни, ние ги познаваме. Много важно за мен е, тук се връщам към интродукцията, която направих, това осъзнаване, хубаво е да се разбере веднъж завинаги, че злото не е просто природно явления, а има конкретен социален контекст – злото има автори, има извършители, ние знаем кои са и трябва да бъдем прецизни в борбата срещу тях. Но, за да бъдем силни, трябва да се държим адекватно с оглед голямата картина, трябва да направим анализ на собствените си слабости, илюзии, неоснователни претенции. В ситуация като сегашната аз смятам, че ние трябва да правим беден, не толкова по Гротовски, колкото буквално, театър. Аз смятам, че за да извоюваме еманципацията си, ние трябва да направим този жест на съпричастност. Трябваше да го направи българското кино, непременно трябва да го направи българския театър. Това, което каза Теодора е наистина много вълнуващо – за тази бърза реакция на театралните съсловия на Острова. Политическата репресия у нас е видима с просто око, аз казвам, че тя съществува и ние трябва да се борим и политически, и творчески. Обаче част от борбата е да не дадем възможност да бъдем упреквани с основание. За да не бъдем упреквани с основание, трябва да кажем: ние знаем какво правим, ние знаем какъв е икономическият механизъм, ние не искаме повече, отколкото можем да изкараме. Тогава лишаваме отсрещната страна от аргументи. Ако в Националния театър са склонни, аз бих им предложил именно такова бедно представление, в което актьорите излизат като себе си и използват за свое оръдие само лицата си и текста. Връщам се към есето на Гройс “Декор с възпитание” – имаме нужда от театър с възпитание, който не разчита на изкуствено дишане, а на собствения си здрав инстинкт и развито нравствено чувство за живот, съразмерен с проблемите на общността.

Митко Новков: Беден театър, бедният театър…

Стоян Радев: Да, наистина обмислям възможността на сцената да се чете от книга, без дори да се учи текст и дълго да се репетира, за да може театърът да реагира веднага.

Теодора Димова: Аз искам да споделя моя опит от политическия театър. Аз написах пиеса, това е всъщност последната ми пиеса, за възродителния процес…

Николай Йорданов: Която отказаха да я поставят в Народния театър…

Теодора Димова: Да, да, отказаха да я поставят, а и никой друг театър не прояви интерес към нея. Аз нямам почти никакво чувство за авторство над тази пиеса, защото бях няколко месеца в Кърджали и по селата, и правих записи. Там много трудно проговарят.Това е нещо като монтаж на документални истории, в този смисъл нямам чувство за авторство. Никой театър не се интересува от тази пиеса. Защо? Защото всички усещаме този скрит, къкрещ национализъм и ксенофобия. Чрез тази пиеса усетих, че сме нетолерантни, затворени в себе си, негостоприемни, че национализмът у нас е един тлеещ проблем, за който всички интуитивно знаем и затова никой театър не би се осмелил да докосне тази тема. В Англия би имало 10-20 пиеси за възродителния процес, тук няма нито роман, нито пиеса, нито представление. Не сме готови за политически театър.

Митко Новков: Романи има, два в интерес на истината, но те не са добри – на Златко Ангелов единият, на Димитър Коруджиев, другият. Но това, за което говориш, наистина е важно, поне в две посоки. Ние говорим за пожълтяване съответно на обществото и на театъра, но аз мисля, че нарочно ни тикат натам – не да пожълтеем, а да покафенеем. И съвсем съзнателно така да се каже го предизвикват, манипулират го по-точно и то, разбира се, медийно. Беше изключително неприятно да го осъзнаем и да го видим през българските медии, включително и през водещи журналисти как изведнъж, да му се не види, изскокна този проблем с бежанците. Може малко да се отклонявам, но това наистина е абсолютна дивотия, т.нар. „проблем с бежанците“, защото това не е проблем с бежанците, а е отново проблем с българската управленска класа. Защо? В Сирия боеве се водят от две години, нали? Ясно е, че хората ще побягнат от войната и ясно също, че тези хора няма откъде другаде да минат – оттук, през Балканите, през България ще минат. Кръстоносците като са минавали към Йерусалим и Дамаск, нали са минали оттук, значи в обратната посока маршрутът е същият. А ние какво? Очаквахме май тези сирийци като ято жерави да се пренесат на територията ни и ние само да ги сочим отдолу с пръст: Ето, лети ято сирийци към Запада. И българската политическа класа в съюз с медиите направи така, че тези бежанци изведнъж да се окажат голям проблем. Оттук идва и другото, което е много важно, съжалявам, че ще го кажа по отношение и на театъра. Ще цитирам Далчев, който е казал по отношение на българската литература, той пише в един от фрагментите си, че на българската литература и липсва гръбнак. И май като че ли на цялото българско изкуствo му липсва гръбнак. Иде тоест въпрос за гръбнака… Кой ще го има? Гръбнакът…

Николай Йорданов: В смисъл като морална позиция, или като избор на теми, или като смелост да бъдеш беден?

Митко Новков: Политиката в момента в България не се дели – сини, червени, ГЕРБ, БСП, ДПС, дори, ако щете, не се дели на националисти и ненационалисти; политиката се дели на това: ти склонен ли си, искаш ли да участваш в една ситуация, която е неморална, или не си склонен да участваш и се съпротивляваш срещу нея. Дарин Тенев в своята монография за Дерида разглежда много подробно модалността на категорията възможността-да-не, която френският философ въвежда. Възможността да не направиш нещо: да не отидеш в телевизионно предаване, защото там са Кеворк Кеворкян или Слави Трифонов (както Георги Господинов е отказвал), възможността да не публикуваш снимка, на която се вижда как един ром краде, възможността да не напишеш заглавие във вестника „Бежанци изнасилиха” и т.н., защото това веднага се генерализира. Това е възможността да не направиш нещо, което е несъобразено с мерките на моралното и на етичното. Възможността да не направиш едно нещо и възможността да направиш нещо друго, което може би ще предизвика нещо положително, ще доведе до промяна в главата.

Атанас Атанасов: Да, театърът ни е поставен в състояние на безгръбначност. Това е пределно ясно. Но за да има българският театър здрав гръбнак, всеки отделен театър, според мен, трябва да има много здрав гръбнак. В случая не мога да не припомня всичко онова, което се случваше във Военния театър, докато бях в неговата трупа – гръбнакът тогава беше Леон Даниел. Главният режисьор, който си позволи през 1987-а година да постави „В очакване на Годо“ на Бекет, да постави „Господин Пунтила и неговият слуга Мати“ на Брехт и да се върне пак към Брехт със „Страх и мизерия на Третия райх“ – в годините между 87-а и 97-а. В крайна сметка нещата може би опират до нещо много просто: до онзи човек, който има морал, който има категорични естетически пристрастия, гражданска позиция и социално мислене, човек с изострено чувство за отговорност и сила, достатъчна да поеме и позитивите и негативите върху собствения си гръб. Върху собствената си творческа съдба. След Леон Даниел тази функция поеха Коко Азарян, Краси Спасов…Струва ми се, че обезгръбначването на театъра ни започна с отстраняването на фигурата „главен режисьор”, „художествен ръководител” или както искате го наречете. От години правилото на репертоарната и кадрова политика е много просто: ако може, така, за месец да се постави някаква пиеса с нисък бюджет, ако може, така, да е по-комуникативна, ако може, така, да има една-две комедийни или медийни VIP звезди… И не само „ако може“; пожеланието вече се е превърнало в задължение. Почти всяко останало предложение на „свободния” режисьор е обречено на категоричен и обоснован отказ. Българските пиеси, не само твоята пиеса, Теодора, стоят в чекмеджетата на директорите или се губят някъде в препращанията по интернет.

Теодора Димова: Сега вече не е така както беше през 90-те…

Атанас Атанасов: Слава богу, че сме с една крачка напред в настоящето хилядолетие!

Стоян Радев: Много е важно да се разбере чия територия е театърът и, като казваме “театър”, какво казваме. Театралната сграда? Т.е. интересува ни тялото или душата, която дава смисъл на тази постройка? Оказва се, че миналата седмица по време на представление на „Хамлет“ става стълкновение между полиция и студенти на улицата и Явор Гърдев решава да излезе в края на представлението и да заяви позиция. На него, обаче, му трябва известно време, за да прецени как да формулира позицията така, че тя да може да прозвучи от сцената на Националния театър, който е държавен. Политическата коректност, която Явор проявява, му прави чест. Като интелигентен човек, той разбира, че няма как да ангажира това тяло и душите, които го изпълват, с възглед, който после някой може да нарече само негов. И ето ние се питаме къде е гръбнакът? А може би въпросът е: ако Националният театър е държавен институт, но неговото фактическо съдържание произтича от Явор Гърдев, Александър Морфов, Теди Москов, които извън сградата имат позиция и са на протестите, то трябва ли те да „уважават” институциите и да мълчат на държавната територия? Макар и да е ясно, че без тях и такива като тях тази територия се превръща в безсмислен бункер от тухли и хоросан, и позлатени орнаменти!? Ролята на гръбнака трябва да бъде демонстрирана, за да става ясно на всеки що за ценности са културните. Може да се каже: щом в държавните театрални сгради ние не можем да заявим позицията си, това не е нашето тяло, ние няма да обитаваме тази постройка. Това е начинът, по който една територия може да бъде отвоювана, не насилствено, а обратно –  чрез отказ, който връща смисъла. Ако пък това е невъзможно, значи тази територия не е същински необходима, по-добре да бъде употребена за други цели.

Атанас Атанасов: Долавям някакъв оптимизъм в думите ти, Стояне. Дали е възможно това да се случи…

Стоян Радев: Ами, вижте примерите! Уволниха Виктор Николаев и Ани Цолова; те от БТВ отидоха в Нова ТВ. Там е работата, че вече е ясно на всеки, че екипът на една телевизия, същинският екип, наброява може би 30-тина души. В този смисъл странно е как тези 30-ина души не осъзнават силата си, т.е. те превиват гръбнак при положение, че са истинското ядро на една медия и ефективно могат да диктуват какво се случва в тази медия, само ако един ден не отидат на работа. И аз не мога да разбера, толкова ли сме уплашени наистина?

Теодора Димова: Това би могло да стане, ако имаше общност в България, общност на хората, които се занимават с изкуство, а такава общност няма, т.нар. интелигенция е разбита, ние сме атомизирани, разделени, не се подкрепяме, не се защитаваме един друг.

Митко Новков: Ние не само не се подкрепяме. Може би в ония години вследствие на натиска и на всичко останало – народът тука, Партията горе, изкуството да слушка, се пораждаше общност. Плод на тази общност беше любопитството към нещата, които правят хората в сферата не само на моето изкуство, но и в сферата на другите изкуства. Това любопитство изгубихме, някак си сме си самодостатъчни, спасяваме се поединично… Аз имам теория защо се спасяваме поединично, този начин на спасение е, така да се каже, генетично-ландшафтно закодиран в нас: ние живеем съвсем до Балкана, не в полето и какво правим? Всеки, който е чел „Записките…” знае – тръгваме към Балкана да се спасим, предават ни, разпръскваме се, всеки тръгва сам, защото ако в Балкана са много, ще вдигат шум и ще ги открият… А на полето – колкото повече, толкова по-добре: прави се кръг, барикадира се, таборитите 10 години, че и повече, така са воювали и побеждавали. Затова жестовете, за които говори г-н Радев, просто не са възможни, докато не разберем, че тази възможност – да не извършим нещо, е не само индивидуален, личностен акт. Но аз съм щастлив, защото вече има много млади хора, които осъзнават това. Все повече студенти казват, че не гледат телевизия – ето, тази възможност „да не”. Защо да я гледаш, след като тя те облъчва или с пошлост, или с измама?! Аз съм солидарен с тези нотки на оптимизъм по простата причина, че вътре в социалните мрежи започва да се изгражда тази общност, за която говори Теодора: общност на отказващите, на споделящите едно поведение на първоначален отказ от някакви неща и именно тази общност, между другото, продължава да е на улиците и да подкрепя протестите. Ако има нещо, които тези там „заградените, обградените, зазиданите и ограничените“ и т.н. направиха позитивно, беше че всичките тези мънички общности, които бяха разпръснати в София – тук се събират едни, тук втори, там трети, четвърти – в един момент бяха взривени и обединени от общото си желание тази мерзкост да не продължава повече.

Стоян Радев: По повод общността. Чувате по улиците и в медиите този призив за нов обществен договор. Да, в някакъв смисъл нов, нов само спрямо несъществуващия, защото стар в България нямаме, а иначе има стар в цивилизования свят. Не искам да се връщам в Античността, но 300 години или малко повече ни делят от текстовете на Хобс или Лок, или последващите ги Русо, Монтескьо, които полагат основите на този договор. В общи рамки те изхождат от следното: хората са равни на база естествена свобода, всички се раждаме по един и същи начин – голи, поемаме дъх по един и същи начин, това би трябвало да значи, че като че ли и една и съща съдба ни очаква; най-малко на тази еднаквост на появата може да се надяваме, че и нататък трябва да е еднакво. Нуждата от съгласие, установено от един обществен договор идва тогава, когато се установява, че естествената свобода е всъщност повод за конфликти и самоизяждане помежду ни. За да се предотврати това се минава през отказ и съгласие на хората да се обединят под един по-висш общ критерий, който ограничава в някаква степен личната ни свобода, но пък ни дава възможност да сме свободни с оглед моралния ред, осигуряващ мирно и достойно съжителство на различни обществени групи и техните членове. В България, за съжаление, съзнанието за естествената свобода и равенство води само до незачитането на ничий авторитет, на никаква йерархия, произтичаща от действителни заслуги. Оттам и невъзможността за обществено съгласие. Но понеже такова все пак е необходимо, то може да бъде набавено само от робството. Т.е. ние сме силни в тези две крайности, да мърморим на тема естествените си права, които правят всички нас равни, и да преклоним гръбнак пред поробителя, който се появява, разбира се, логично, тъй като само той може да се справи с хаоса на отношенията, които не могат да бъдат осмислени от множеството в един свободно установен от него договор. Когато поробителят дойде и удари по масата, стадото мучи, блее, уж недоволства на тема естествени права, но иначе е добре, защото на разправията е сложен край, сложната задача е разрешена – всички сме равни в робството. Началото на общността идва там, където хората разбират, че, за да бъдат свободни, трябва да се откажат от глупостта на неоснователните лични претенции и да помислят за регламента, който ще ги направи силни заедно.

22 ноември 2013

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox