РОЗА ПОПОВА (1878-1949)

Ина Божидарова / Архив „Български театър“

HOMO LUDENS 14/2009

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/roza-popova-1878-1949/
Twitter

През 1930 година в Мюнхен излиза енциклопедията “Знаменити европейски жени” под редакцията д-р Елга Керн[1], по-късно публикувана на няколко езика. В нея е отделено значително място на живота и делото само на една българка – актрисата Роза Попова. ”Честта, която е оказана на Роза Попова е чест за българската жена” – пише д-р Керн в уводните думи преди началото на статията. Малко по-късно парижкото списание „Минерва” ще я нарече „българската Сара Бернар”[2].

Коя е тази жена, чийто образ е поразявал и продължава да  изненадва със своята противоречивост и обаятелност? Животът на Роза Попова е обгърнат в мистичната мъгла на артистичната слава и скандала, на столичните театрални успехи и провали, на просветителския патос на пътуващите театрални аркашки… Името й успешно се вписва в оформящия се в началото на ХХ в. имидж на модерния артист и интелектуалец, чертае първите щрихи от портрета на днешните актриси „звезди” и „знаменитости”.

Целият съзнателен живот на Роза Попова от най-ранни години е посветен на изкуството на театъра в цялата му пълнота и сложност.  Самата тя разказва за началото на тази страст, завладяла съществуването й:

“Как и кога станах артистка – едва ли бих могла точно да определя – Такава съм се запомнила. А запомних се добре, защото не един път по-голямата ми сестра е разигравала пръчката, задето съм изваждала от гардеробите най-хубавите копринени дрехи, шапки, ръкавици и шалове на майка ми за да имитирам, във всичките й подробности някоя нейна гостенка.

Когато не смеех вече да повтарям тия, винаги свършващи с пръчка, монолози – изхитрих се да се качвам на таванската стая, където имаше вехт гардероб с разни демодирани дрехи и там играех, но не вече сама, а с антураж от някои мои другарки. Разбира се, короната от цветна хартия и скиптъра от бастун аз никому не отстъпвах”[3]

Данните около произхода ѝ са доста противоречиви. Неделчо Месечков в сп. „Театър” пише: „…Роза Попова е родена на 5 юли 1882 г. Майка ѝ Събина е от полски произход, а баща ѝ е Михаил Филипов – българин.”[4] Сия Филева в дипломната си работа „Роза Попова – бележита българска актриса” от 1958 г. твърди: „Според сръбските вестници „Правда” и „Одиек” от януари 1905 г. Роза Попова е „сръбкиня по произход” и „българка от Нови Сад”[5]. Основание за това им дават два факта: първият е, че Роза Попова играе Магда от пиесата „Родина” на Зудерман на сърбо-хърватски език по време на гостуването си в сръбския национален театър и вторият – намереното свидетелство за завършено първо отделение в Нови Сад, което било сложено пред прибора й за хранене на официалната вечеря след представлението. Според кръщелните свидетелства – майката на Роза е Филипине Глаз, родена в Нови Сад, а баща й е Михаил Маноилович, също роден там. Роза Попова е родена през есента на 1878 г. Тя загубва родителите си рано и от семейството остава само най-голямата й сестра, която се грижи за нея до последните дни от живота й.

Детската мечта на Роза да стане актриса категорично се сблъсква с волята на майка ѝ. Въпреки това съдбата следва своите пътища и на 1 май 1895 година Роза Попова се среща с поета Стоян Попов (Чичо Стоян) – човекът, отворил ѝ врата към изкуството и любовта. Стоян Попов е не само поет; той активно се интересува от обществено-политическия живот у нас и е участник в македонското движение като член-основател на първата Македонска революционна организация[6]. Участва активно  в културния  живот на страната и е силно заинтересуван от развиващото се театрално изкуство. Роза Попова разказва за увлечението си по него:

И … една снежна декемврийска нощ, същата година, аз напуснах дома на майка си, тъй както Зудермановата Магда в „Родина”. На Магда баща й получава паралич, а на майка ми косите побеляха за една нощ. Бедната ми майка, която бе погребала 11 деца – с това бягство аз и нанесох последния, смъртен удар!

Стоян Попов ме открадна, за да свържем завинаги живота си и да тръгнем заедно из трудния път на изкуството.”[7]

Това, разбира се, предопределя и съдбата на поета. Стоян Попов се появява на сцената –  по-рядко като артист, по-често като драматург и директор – заедно с младата си съпруга, обвързвайки житейската си съдба с тази на бъдещата актриса.

По това време в следосвобожденска България се заражда професионалния театър. След многократни промени в състава си, през 1892 година столичната драматична трупа „Сълза и смях” изнася първото си представление. Убеден в несъмнения сценичен талант на Роза Попова, Стоян Попов  я завежда при Константин Сапунов, завършил консерватория по декламация и пеене в Букурещ и Италия – почти единственият образован в театралното изкуство по онова време в България. Сапунов й дава да разучи монолози на Електра, Медея, Антигона от античния театър и остава очарован от изпълнението й. В своята ученичка той прозира бъдещата голяма актриса. По негова препоръка Роза Попова се явява на конкурса за нови членове, организиран от театър „Сълза и смях” през 1897 година. На изпита представя Луиза и Лейди Милфорд от „Коварство и любов” на Шилер. Двете роли са с различен натюрел и впечатляват силно комисията, която решава да й предложи стипендия за обучение в чужбина.

Но интригите и задкулисните сплетни в театъра, които съпровождат появата й, огорчават младата актриса и тя се отказва от всичко – стипендия, столичен театър…

… грехът на тази млада, хубава и стройна дебютантка се състои в това, че не е венчана по правилата на православната църква. Този аргумент е най-силното оръжие, чрез което актьорите се противопоставят на приемането й в трупата на „Сълза и смях„[8]

Заради случая с Роза Попова и поради непрекъснатите скандали и брожения Иван Вазов (който по това време е министър на просвещението) уволнява цялата трупа на театъра като наказание. Малко след това, разбира се, я възстановява. Но по този начин, още с първите артистични прояви името на Роза Попова се свързва с успеха и скандала. Възторгът и поражението ще я следват драматично през целия й живот.

Роза Попова избира трънливия път на пътуващия театър с трупата на Стоян Попов, който вече е неин съпруг. Играта й завладява публиката на провинциалните сцени. Още в края на турнето, по желание на всички, театър „Зора” се преименува на театър „Роза Попова”. Като директор-режисьор тя коренно преобразява репертоара на театъра. Изхвърлен е фалшивият патос, а старите пиеси са заменени с класически и съвременни драми. В афиша влизат заглавия като „Медея” по Еврипид на Легуве, „Фауст” от Гьоте, „Нора” от Ибсен, „Родина” на Зудерман и др. Роза Попова превежда и поставя за първи път Ибсен, Стриндберг и така изгражда репертоар на високо идейно и художествено ниво. Тя въвежда за първи път у нас кратки конферанси преди спектакъла, в които се правят анализи и се разясняват проблемите на драматургията. Усилията не са напразни. За театъра на Роза Попова започва да се говори.

От сезон 1898/99 започва силен период за трупата на театър „Сълза и смях”. Театърът получава театрални костюми – дарение от руските императорски театри. За режисьор е поканен хърватският режисьор Адам Мандрович. Точно тогава в София идва театър „Роза Попова”. След представянето на няколко поредни представления на „Нора” и „Медея” пресата гръмва – „най-добрата и единствена българска актриса, която може да бъде една Режан, една Сара Бернар, ако би се появила на един френски театър…”[9] Появила се е млада талантлива актриса на българската сцена. По това време още не са се върнали от чужбина Сава Огнянов и Адриана Будевска. Няма актьори с професионална специализация и появата на Роза Попова респектира с дълбочината на превъплъщението на трагичния античен образ на Медея. Нора е другата успешна роля на актрисата, към която ще се връща и в по-зрелите си години. Подборът на съвременен репертоар е първата и най-важна стъпка за Роза Попова в изграждането на един театър. Драматургията на Ибсен винаги ще заема централно място както в репертоара на театъра ѝ, така и в артистичния й път. След успеха на двете постановки Роза Попова е поканена в трупата на „Сълза и смях”.

Годините от 1900 до 1903 са време на истинско вдъхновение за младата актриса. Благоприятно за нея е и ръководството на Адам Мандрович, който допринася много за развитието на българския театър. В „Сълза и смях” Роза Попова дебютира с Луиза и Лейди Милфорд в „Коварство и любов” на Шилер. Следва графиня Орсина в „Емилия Галоти” на Лесинг. Тази не много голяма роля дава възможност на актрисата да прояви по-различна чувствителност и усет към трагичното.

През 1901 година, тя е първата изпълнителка на Вела от „Вампир” на Страшимиров. Вела става любима роля на Роза Попова от българската драматургия. Ако проследим отзивите на критиката от първото представление до последващите й появи на сцената на Народния театър през 1907 година, ще видим израстването й  в подхода към образа и задълбочаването му през годините. В първото й изпълнение Вела е по-скоро нежна и красива жертва на съвременните български нрави. Сп. “Летописи” отбелязва, че изтънчеността и нежността в изпълнението й малко се разминава с реализма на съвременния живот[10].

Магда от „Родина”, Вера от „Лудетина” на Кирилов са другите й роли на сцената на „Сълза и смях” от този период. Роза Попова се превръща в любимка на публиката, а критиката внимателно следи участията на младата актриса.

През 1902 година Роза Попова официално е изпратена в Белград  на Всеславянския събор и фестивал на славянското изкуство. Участието ѝ във фестивала ѝ донася изключителен успех. Сръбските вестници я възхваляват; виенският вестник “Ун Цайт” също пише възторжена статия за играта ѝ. Предлагат ѝ ангажименти за редовна актриса в Белград, Загреб и гастроли в берлинския театър “Лесинг”. След една дълга преписка и настояване Роза Попова заминава за Белград и взема участие в редица представления. Гостуването й там е истински триумф.

Съдбата обаче й е приготвила нови изпитания:

“…Още с първата си поява на сцената на “Сълза и смях” Роза Попова прояви своите големи творчески заложби. Но нейният творчески растеж бе прекъснат за известно време от една трагична случка. Един млад буен красавец, студент от Враца, лудо се влюбил в нея и често й предлагал да напусне съпруга си – чичо Стоян – и двамата да избягат заедно. Със свойствената си културност и женствена нежност Роза Попова успешно отбивала известно време неговите лудешки предложения, докато един ден този студент – Богданов, като безумен се втурнал в жилището й и насила поискал да я отвлече. Тогава тя категорично и рязко отказала да му се подчини. Той изревал като звяр, измъкнал револвер, стрелял в гърдите й, а след това в сляпото си око. След дълго лечение тя напълно оздравя. Но театралния комитет на “Сълза и смях” я уволни за “леко поведение.”[11] – пише в своите мемоари артистът Тачо Танев.

В “Минало на българския театър” Иван Попов коментира случилото се:

“За мен остава необяснимо обстоятелството дали Роза Попова бе уволнена във връзка със станалото произшествие или се дължи на някои други причини. Говореше се, че тогава комитетът е поискал нейното уволнение от трупата, за да й отмъсти задето тя нарекла веднъж членовете на комитета “профани на изкуството”.[12]

Така името на Роза Попова отново е въвлечено с скандал. Уволнена от театъра, Роза Попова продължава трудния си път по сцените на страната. През пролетта на същата година, само на 24 години, тя е поканена в Пловдив да оглави театъра там. Присъствието на професионален ръководител веднага се усеща. Роза Попова изцяло обновява репертоара с пиеси на Метерлинг, Чехов, Ибсен, Хауптман, Зудерман. Тя запознава пловдивската публика с модерната европейска драматургия и гастролите на Народния театър вече не могат да я изненадат с представленията си. Когато през месец април 1905 г. Народният театър гастролира в Пловдив  и една от 5-те постановки е “Дамата с камелиите” на Дюма, в края на спектакъла зрителите вместо да аплодират изпълнителката на Маргарита Готие – Султана Николова бурно скандират името на Роза Попова, с което категорично изразяват предпочитанията си към своята изпълнителка на ролята. Същото отношение среща Народния театър и при следващото му гостуване под личното ръководство на Йозеф Шмаха.

През следващия сезон Роза Попова заминава в чужбина, за да школува актьорските си умения, както самата тя споделя, при европейските майстори.  Във Виена изучава сценично изкуство при Йозеф Кайнц в Бургтеатър, готви международно турне, посещава лекции по литература и медицина във Виенския университет. И както споделя с Кайнц, става страстна почитателка на професор Фройд[13]. Роза Попова е обладана от постоянен стремеж към познание и самоусъвършенстване. Това я превръща в една от малкото жени, още повече жени-актриси, с престижно хуманитарно образование в България по това време.

Във Виена Роза Попова се среща с изкуството на Сара Бернар, а малко по-късно в Италия има възможност да гледа и Елеонора Дузе в няколко роли. Интересно е сравнението, което прави между двете най-големи актриси на времето. Тя нарича Сара Бернар най-големият талант на съвремието.  Изкуството на френската актриса замайва с емоцията и екзалтацията, докато Дузе поразява духа. Роза Попова много точно  описва помпозността, жестикулацията и външната експресивност на Сара Бернар, като я сравнява с простота на израза и жеста, чрез които Дузе въплъщава най-дълбоките тайнства на човешката душа. Възхищава се също и на многообразните й превъплъщенията – винаги различна във всяка роля. Затова тя казва за Дузе, че е „гений – древен дух, синтезирал красотата и страданията на вековете”[14]. Този проникновен анализ на младата актриса показва, от една страна, интереса и търсенията й в актьорската работа, а от друга – високите изисквания, които поставя пред себе си и пред театъра като изкуство.

На 3 януари 1907 година в София тържествено се открива сградата на Народния театър. Трупата е сформирана от артистите на бившия театър “Сълза и смях”. По това време Роза Попова се връща от чужбина, а нейната публика я очаква с нетърпение и интерес за новите й появи. Завладян от таланта на младата актриса, новият режисьор на националната трупа Йозеф Шмаха, й предлага да постъпи в театъра.

Ето как самата Роза Попова обяснява връщането си в на българска сцена:

Дали щях да направя това, ако за режисьор не беше назначен големия чешки артист Йозеф Шмаха и без негова лична покана – едва ли. Защото Народният ни театър винаги е страдал от липса на вещ художествен ръководител, за какъвто винаги жадувах. Освен това, носеше се упорито слухът, че директорският пост на театъра ща се заеме от нашия голям поет и мислител Пенчо Славейков – човек с огромна култура, ерудиция и характер, каквато личност не бе попадала още в нашия театър, а за драматург – също един от големите наши поети – Пею Яворов. Това бе една гаранция, че театралното ни дело ще тръгне по друг път, е че то не ще бъде вече играчка в ръцете на разни случайни хора и впартизанчени профани.[15]

През 1907 г. Роза Попова дебютира в ролята на Маргарита Готие от “Дамата с камелиите”.

“На седем и половина вечерта вече нямаше билети за продан. Макар “Дамата с камелиите” да бе играна в Народния театър вече няколко пъти публиката знаеше, че ще дебютира г-жа Роза Попова. Независимо от лошото време театърът беше буквално препълнен. В очакването всички се питаха защо бяха толкова неволи и страдания на тази актриса, защо тя бе уволнена от трупата на театъра… Това беше причина да избухнат ръкопляскания още щом тя се появи на сцената.”[16]

Маргарита Готие на Роза Попова печели сърцата на публиката. Изпълнението й е отбелязано от критици като Божан Ангелов, Иван Камбуров, Андрей Протич като рядък успех на професионалната ни сцена. В образа й има лирично-меланхолична пластичност; в тази роля тя стига до висините на трагичното звучене.

Но престоят й в Народния театър отново е за кратко. Атмосферата на държавния театър я задушава. Репертоарът и ролите, които е принудена да изпълнява, се разминават с разбирането й за театър. Конфликтна, страстна и отдадена до край на театъра, Роза Попова е непримирима към компромисите, интригите и завистта, които спъват творческия й устрем и тя скоро напуска Народния театър.

Театър „Роза Попова” отново поема по пътищата на страната. През цялото време тя не престава да пише, превежда, поставя и играе на провинциалните сцени в България.

От 1910 до 1911 година Роза Попова е директор и режисьор в Русенския театър. Това е един от най-силните периоди на театъра. И тук Роза Попова започва с изграждането на репертоара. Всяка пиеса се разучава и репетира дълго и с вникване в образите и съдържанието. Поставят се отново Ибсен, Зудерман, Страшимиров. За изпълнението й на Магда я обявяват за почетна актриса на Русе. Играе също и Маргарита Готие, и Нора, и отново Вела. В тези по-късни превъплъщения (в Русе и с пътуващия си театър) Роза Попова  задълбочава силата и трагизма в образа на младата жена. Сия Филева цитира Хрисан Цанков, който я е гледал като Вела в  русенското й изпълнение през 1911 г. “Нейната Вела беше Страшимировата тревожна, угнетена, чувствителна мома, подчинена по съзнание, а не по сърце на традициите. Вела на Роза Попова беше един класически образ. Тя така играеше, така нюансираше ролята си, че с играта си правеше от “Вампир” първата българска трагедия. Нейната игра преобразяваше нас – партньорите й….Тя така ни увличаше със силата на своя трагизъм, че ние започвахме да играем не роли, а някакви страшни житейски конфликти.”[17]

Но непокорната и нетърпяща ограничения Роза отново влиза в остър конфликт с общинските власти и напуска театъра. И отново заминава в чужбина. Отзивите от гастролите й в чуждата преса са хвалебствени. За нея известният френския актьор Муне Сули казва:

“…Вие българите имате една голяма артистка, една втора Сара Бернар, истинска нейна съперница, съперница е и на Елеонора Дузе. Когато вашата Роза играе Маргарита Готие (”Дамата с камелиите”), нашата Сара знае това и не се чувства добре…”[18]

По случай ибсеновите тържества в Норвегия в-к „Афтенпостен” отпечатва статията „Една ибсенова дъщеря на Балканите”, в която се изтъква значението на Роза Попова, първа поставила творбите на великия норвежец на Балканите.[19]

Завърнала се у дома Роза Попова отново възстановява своя театър. Този път съставът е от 25 души. Репертоарът е обогатен с нови заглавия – “Сафо” от Грилпацер, “Катастрофа” от Де ла Грация, “Семейство” от Юркевич. Славата й на първа артистка достига до най-затънтените кътчета на родината. Навсякъде я приемат с овации. В Сопот постилат сцената с рози, в Казанлък я посрещат с военна музика, която изпълнява марш, специално написан за нея. По разкази на очевидци – в Котел целият град излязъл да я посрещне, както се посреща владика…

Трудно е днес да си представим една актриса, играла преди сто години на театралната сцена. За артистичните й качества, обаянието и характера на творческия й образ можем да съдим по снимки (за съжаление не много), по отзивите на критиката в печата, по спомени. Тя самата много лаконично определя себе си:

„Вътрешните условия, при които интерпретирах моите роли, представляваха от себе си винаги един сложен психически процес. За мене не е важно амплоато, въпреки че съм наречена у нас и вън от България трагичка. Аз жадувах да играя роли от всякакъв характер.[20]

Ето как я определя Светослав Камбуров-Фурен в печата:

„Роза Попова съединяваше в себе си крайните предели на сценичните възможности: от примитивния детски наивитет, до страхотния, незнаещ граници трагизъм … Като художествен център и уравновесител на тези крайност стои високият интелект на артистката… Ето защо тя може да развихри в душата си стихията на безумната Медея, както и да придаде изтънченото благородство на една Мария Стюърт или Хеда Габлер.”[21]

На артистичния й талант се възхищават поети като Димитър Бояджиев, Теодор Траянов и Кирил Христов. Посвещават й стихове.

За нея Теодор Траянов казва:

“Едно изумително богатство от стихийност и грация, от шемет и най-висша интелектуалност”[22].

Може би най-щедър в описанието й е Людмил Стоянов:

„Силата на преживяването у нея е изключително. Но не буйно и поради това неуравновесено, а напротив, художествено измерено. Жеста и израза издават вживяване, осмисляне, опитност. Една вродена интелигентност ръководи играта й. Огън, страст, мярка, широта, отзивчивост, нежност, сантименталност, яркост, меланхолия, и дълбока съсредоточеност – всичко това ни дава сложният артистичен образ на Роза Попова.”[23]

В статия за българския театър Гео Милев посочва Роза Попова и Адриана Будевска, като единствените драматични артистки у нас[24].

Не липсват отзиви и от провинциалния печат:

„Ние я гледахме в събота, на 13 този месец, вечерта в ролята на “Медея” в разградския театър. В най-трагическите моменти на пиесата тя бе възвишена и неподражаема. Тя живее на сцената; ние виждаме да блещукат сълзите в хубавите й очи… Очите й блестяха в безкрайните емоции. Тя бе до неподражаемост верна и велика. В своето лудо и страстно желание за отмъщение в изоставянето си от своя съпруг, със дълбоко устремен и разсеян поглед, с протегнатите си надире до пречупване свити в юмрук ръце, със своя писък на отчаяние и отмъщение тя изглеждаше на истински разярен леопард, който търси рожбите си… Такова експансиране на чувства, придружено от една неподражаема мимика, туй дълбоко изражение в лицето и жеста, рядко ще срещнем у жената и в по-големите европейски театри.”[25]

Трагичност, стихия, страст, интелектуалност са думите най-често използвани в описанието на артистичния образ на Роза Попова. Богатството на творческо й амплоа позволява да играе успешно в образци на европейската драматургия, както и в новата българска драма по това време. Незабравими ще останат образите на Медея, Нора, Магда, Маргарита Готие, Вела – образи, към които се връща през целия си творчески път в София и страната.

Балканската война слага край на театралните турнетата. Роза Попова се прехвърля от сцената на бойното поле, където като медицинска сестра поема грижата за отделение от 60 тифозно болни[26].

Завърнала се от фронта след катастрофалната междусъюзническа война, Роза Попова е завладяна от идеята за собствена театрална сграда в София. Двамата със Стоян Попов се хвърлят в нова авантюра. Заминават за Деде Агач[27], за да подготвят финансовата и творческа база на своя бъдещ театрален проект. За съжаление трябва да понесат поредния удар на съдбата. При бомбардировките през 1915 г.[28] къщата им в Деде Агач е разрушена, а заедно с нея  и всичко ценно, което са събирали – гардероб, библиотека, преводи и оригинали за бъдещия театър.

„Едва сега почувствах ясно, че в няколко минути само аз съм останала с една единствена риза на гърба, че цялата красота на една мечта се изпепели изведнъж – и всичко материално постигнато в редица години с толкова труд и безсънни нощи догоря в димящите развалини…”[29]

Роза Попова е принудена да се върне в София, където не й липсват както почитатели, така и врагове. Но въпреки всички загуби тя е готова да започне отново. Замисля театрална програма, която включва основни текстове в световната драматургия – от древните гръцки трагици до най-новата драма, но не успява да намери акционери готови да инвестират в подобна идея. Надеждите й са насочени към Светослав Камбуров-Фурен – драматург и критик. Заедно основават Първата българска театрална студия, а Камбуров поставя пиесата й „Завет”, написана под псевдонима Дилантур.

Работата на студията е за кратко. Животът става все по-труден, а здравето на Роза Попова се влошава от принудителните лишения и тя се затваря в къщи. Следват още по-тежките от 1923 до 1925 години. Съпругът на сестра й е убит в затворите. Самата тя е далеч от единствения й храм – сцената.

На 15 май 1926 година – Народният театър организира тържествено честване на 25 години сценичен и творчески живот на двете най-големи пътуващи актриси в българския театър – Роза Попова и Маня Икономова. Издават сборник с материали, посветени на творчеството им[30]. Роза Попова нарочно напуска столицата, за да избегне участието си в празника. Тя заявява, че се оттегля от сцената и се отдава на писане на мемоари.

Въпреки тези изявления Роза Попова продължава да играе, макар и много рядко. На 52 годишна възраст през 1930 г. се появява в ролята на Магда от „Родина” на Зудерман. Представлението е по повод честването на годишнина на Стоян Попов. Последната й поява като Магда е на официалното честване на петгодишнината от смъртта на Зудерман, три години по-късно. Почти всички софийски вестници отразяват изпълнението на артистката. Изпълнението на Роза Попова омагьосва столичната публика: „…кадифен глас зазвуча, замилва и затрогна. Той влизаше направо в душите и този глас не остави нито една струна недокосната.”- пише Владимир Русалиев в „Български народен театър” от 1933 г. Едва ли има нещо по-красноречиво за авторитета и майсторството на една артистка от вълнението и преклонението на публиката, от отзивите на целия софийски печат, които превръщат присъствието й в културно събитие.

Последните сведения за професионалния й живот са от 1937 г., когато Роза Попова е поканена да оглави Оперетно-драматичния областен театър в Шумен. По спомени на шуменци Роза и Стоян Попови са продавали на кило книгите от библиотеката за хляб и сирене не само по време на пътуванията с театъра си, но и в годините на държавна служба. В продължение на два сезона Роза Попова организира нов театрален репертоар на трупата, от която впоследствие излизат едни от най-големите актьори на българския театър. В летописа на шуменския театър този период е останал най-вече с постановката “Иванку – убиецът на Асеня”. Главните роли са поверени на Димитър Стратев (Исак), Роза Попова (Мария) и Владимир Шейтанов (Иванку).

След смъртта на Стоян Попов Роза Попова окончателно се оттегля от театъра. Омъжва се за Светослав Камбуров, но здравословното й състояние е съвсем разклатено и тя заминава в провинцията при сестра си, където живее в оскъдица и угасва в малката й къщичка в Мездра на 11 април 1949 г.

Остават снимките, спомените, критическите бележки за един голям артистичен талант и обаятелна личност, белязали с уникалната си индивидуалност развитието на българския театър. Остава образът й на модерен творец, успял да се впише в европейския театрален афиш в края на ХІХ и началото на ХХ век. Остават и думите на Михаил Арнаудов за нея:

“Творческите сили на българския народ, които създадоха българския театър, бяха богати, но сред тях рядко имаше Роза Попова, чийто дивен дар се вливаше по чудо в толкова изтънчени форми! … Чийто талант красеше българската сцена и в чужбина и прославяше българското име …”[31]

 

[1] Fuhren de Frauen Europas – Verlag. Erus Reinhard-Munchen. Керн, Елга. “Знаменити европейски жени”. Мюнхен, 1930

[2] „Роза Попова – българската Сара Бернар”, препечатана във в-к „Македония” от 26.ХІ.1933

[3] Попова, Роза. „Моятъ пътъ”, в сп. Хиперионъ, Год. ІХ, кн. І, април 1930, с.28

[4] Месечков, Неделчо. „Роза Попова”, в сп. „Театър”, бр. 4, 1973, с. 37

[5] Филева, Сия. „Роза Попова – бележита българска актриса”, Дипломна работа, ВИТИЗ, 1958 г., с. 2

[6] Роза Попова в мемоарите си пише за активното участие на Ст. Попов в първата Македонска революционна организация под председателството на Трайчо Китанчев.

[7] Попова, Роза. Цит.съч., с. 31

[8] Попов, Иван. „Миналото на българския театър”. Спомени и документи. С., с. 455-456

[9] Петков, Никола. „Една пътуваща актриса”, в-к “Напредък”, 18 март, 1899

[10] БТБ (псевдоним). Сп. Летописи, 1901, с.

[11] Танев, Тачо. (Из моите спомени),  по Филева, Сия. Цит.съч., с. 19

[12] Иван Попов. Цит.съч., с. 458

[13] Попова, Роза. Цит.съч., с. 37

[14] Виж Попова, Роза. Пак там, с. 36-38

[15] Попова, Роза. Пак там, с. 40

[16] Камбуров, Иван. В-к “Вечерна поща”, София, 1907 г.

[17] Цанков, Хрисан. „Спомени”. Цит. по Филева, Сия. Цит.съч. с. 16

[18] Цит. по Месечков, Неделчо. Цит.съч., с. 37

[19] Месечков, Неделчо. Цит.съч, с. 37

[20] Попова, Роза. Цит.съч., с. 46

[21] Камбуров-Фурен, Светослав, цит. по Месечков, Неделчо. Цит.съч., с. 36

[22] Траянов, Теодор в: „Сборник в чест на Роза Попова и Маня Икономова”, С.,1926 г., с.73

[23] Стоянов, Людмил в: Пак там., с. 152

[24] Милев, Гео. „Театрално изкуство”, С, 1942 г., с.53

[25] В-к. „Напредък”, Разград, 18.ІІІ. 1899 г.

[26] Удостоена е с дамски кръст ІІ степен и народен орден за граждански заслуги.

[27] Деде Агач, днес Александруполис, от 1913 до 1920 г. влиза в територията на България.

[28] Британският флот бомбардира Деде Агач след включването на България в Първата световна война.

[29] Попова, Роза. Цит.съч., с.44

[30] „Сборник в чест на Роза Попова и Маня Икономова”, С., 1926

[31] Арнаудов, Михаил. в: Цит.съч., с.147

 

 

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox