Самозаключеният в баналната си надежда човек

Ромео Попилиев / По театралните сцени

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/samozakljucheniyat-v-banalnata-si-nadezhda-chovek/
Twitter

ЖЕНИТБА от Н. В. Гогол, превод Христо Радевски; режисьор Елена Панайотова; сценография и костюми Николина Костова-Богданова; композитор Христо Намлиев; хореограф Росен Михайлов

Участват: Лора Мутишева, Михаил Милчев, Невена Калудова, Николай Върбанов, Илия Виделинов, Росен Белов, София Маринкова, Симона Халачева, Юлиян Рачков, Юли Маринов

Премиера 12 май 2017, Театър „София“

„Женитба” на Н. Гогол е, банално казано, една от най-репертоарните класически пиеси. Текст, който никога не може да потъне в праха на миналото, тъй като постоянно някой го изважда и изтупва от него, а от друга страна и на неговите интепретиращи, така или иначе, едни прилежни – скромни или активни – мишки на времето, не достига достатъчно време и възможност надлежно да го изгризат, погълнат и усвоят. Именно в такава полузапрашеност и все недоизгризаност се намира „вечният” класически текст. А всъщност комедията на Гогол се появява на бял свят едва ли не като безсмислена и обречена еднодневка. „Сцени, нахвърляни как да е, без достатъчна завръзка и развръзка, без истински характери и интрига” – недоволно и раздразнено шуми тогавашната критика – но тъкмо тази нехайност спрямо правилата, както много често се е случвало в историята и ще се случва, спасяват този текст, иначе сякаш останал в мощната сянка на „Ревизор”. Тъкмо неговата свобода да атакува от „втора линия” не толкова социалните и политическите недъзи, колкото моралните предразсъдъци – но така или иначе, не са ли тъкмо вторите причина за първите? – го прави да изглежда винаги неочакван. В този смисъл според съвременното разбиране за „политическото” на сцената като по-скоро представено отвътре този текст е сякаш по-подходящият.

Комедията „Женитба” е била чест гост на нашите сцени вече в продължение на повече от сто години – от Иван Попов, Дуван-Торцов и Н. О. Масалитинов, до Стоян Камбарев, Лилия Абаджиева и др. Сега, в Театър „София”, отново ставаме свидетели на една смешно-тъжна игра на вечното повторение, в която все се оказваме участници въпреки желанието си, ако може, някак да се изплъзнем от нея.

И така, привидно безобидният текст на Гогол задава много въпроси, при това неразрешими. За принудата на човека върху себе си, поради принудата от страна на другите, и след това за принудата от негова страна върху другите. Но и за страха от промяната изобщо и как тя идва: отвън или отвътре? Подкальосин сякаш е обречен да попадне под колелата на този безогледен механизъм. Същевременно той вътрешно се съпротивлява срещу тези като че ли неотменими правила на живота, но и съпротивата му сякаш е някак задължителна част от самия страх от съпротива. Това е един странен герой на страха, но и герой на тихата съпротива, която често може да бъде по-ефикасна от шумния героизъм. Да се наруши формата на поведение и да се избяга от една от най-основните социални обязаности (ако си позволим умишлено да използваме този русизъм) – женитбата и сватбата – на улицата без шапка, освен като страх, може да се възприеме и за тих героизъм. Или все пак като страх; страх за формата, но и от нея? Страх, привеждащ в действие вътрешното задължение за нейната продължавана неприкосновеност и страх от възможното неизпълнение на строгите изисквания на нейната формалност, но от което пък би се появил и срамежливият бунт – дали не би могло да се изплъзнеш от нея?

Защо трябва да се направи това или онова? Още детето задава този първи и вечен въпрос и до края на живота му като възрастен човек неизменно следва само един отговор: защото така трябва да се прави. Но защо трябва? Защото това се прави от всички. Така той попада в невъзможността да се измъкне от трябването, което го подчинява; може би успокоява, но и тихо ужасява. Наистина трябва, но малко страшно изглежда… От друга страна, нежеланието за промяна, тази човешка и житейска втвърденост спрямо позивите на живота, е също достоен обект на осмиване. Добре, трябва да се променяме, трябва да поемаме с готовност своите социални и житейски отговорности, насочени, разбира се, към бъдещето, но когато те се възправят като задължителни, нашата готовност за промяна всъщност вече не съществува, защото я извършваме автоматично или принудително. Всичко това се корени като че ли в странната и срамежлива самозаключеност на човешкото, надзъртащо към свободата винаги през ключалката. Впрочем човекът на Гогол е постоянно окован в робството на формата, към която той се стреми, но и от която тихо се ужасява.

Така във времена на наложена отговорност, героизъм и колективизъм тъкмо страхът от промяната, и то основана само върху всеобщо и външно наложеното участие в правилата на живота, би следвал да изглежда достоен за присмех. Във време на по-спокойно протичащо социално и политическо битие като че ли би трябвало да си зададем повече въпроси за нормите, изглеждащи иначе нормални. Вероятно сега е тъкмо такова време, въпреки че безбройните (полу)фалшиви новини и заливащите ни от мрежата и екрана кой-знае-доколко-са-събития го правят да изглежда особено. Но всъщност то не е, наистина само изглежда особено. Придаването на значимост на незначителното – или поне на такава значимост, която наистина присъства, но не в самото набелязано конкретно, а в нещо друго и другаде – е широко разпространеното съвременно заболяване в областта на комуникациите и общуването. Та героите на Гогол в сценичната интерпретация на Елена Панайотова са отново жертви, измъчвани от задължителността на нормите и правилата, които не смеят открито да им противоречат, но все пак излезлият на финалната права в това изтощително състезание за едно иначе банално и естествено житейско случване, Подкальосин намира малко кураж да се изплъзне в последния момент от тях. Но това е само малката, случайна крачка на човека встрани, а не напред.

Именно тази разсеяна автоматичност на действието е уловена в спектакъла. Това е едно слабо, разпръснато и неуверено действие, понякога кулминиращо в умишлено уморени и показни атракциони, за да може по този начин да се спази задължителното ставане и така да се избяга от него. Създателите на спектакъла са успели да постигнат тъкмо неговата съответна форма, която в дълбоката си същност отговаря на усилията, разкривани от сюжета. Огледалото на сцената (сценографията е на Николина Костова-Богданова) е обърнато към зрителите и по-скоро отражението е мрачно, а действията и движенията на актьорите са строго организирани. Спектакълът не е разчетен за разгръщането и развихрянето на техните индивидуални способности и нагласи. Няма как, защото всички те трябва да се представят като дейци и жертви на едно вече изгубило смисъла си извършване. Но актьорите Юлиан Рачков, Юли Малинов, София Маринкова, Лора Мутишева, Невена Калудова, Николай Върбанов, Росен Белов, Михаил Милчев, Симона Халачева и Илия Виделинов наистина действат като екип.

В крайна сметка, ако перифразираме и разширим известната сентенция, всяка женитба е нещастна посвоему, но пък това я прави и запомняща се, следователно посвоему щастлива. Същото е по принцип и с театралните представления, които не би следвало да си приличат. Смятам, че „Женитба” от Гогол на Театър „София” ще остане като един от запомнящите се спектакли за сезона, щастливо развил в съвременната ситуация вечната тема за (не)очаквания провал на баналната надежда.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox