„Слава“ в ДТ-Пловдив – спектакъл, плъзгащ се по ръба

Албена Тагарева / По театралните сцени

HOMO LUDENS 23/2020

Facebook
Twitter

автор Питър Куилтър, режисьор Стайко Мурджев, сценография Петя Боюкова, музика Петър Дундаков, участват Ивана Папазова, Димитър Банчев, Атанас Атанасов, Мариана Йотова, Боряна Братоева, Елена Кабасакалова.

Премиера: 12.09.2019, Драматичен театър – Пловдив

 

„Слава” пресъздава историята на Флорънс Фостър Дженкинс, парадоксално станала известна в началото на 40-те години на миналия век като най-лошата певица на света. Личността и музикалната кариера на Дженкинс са определяни като противоречиви, тъй като нейният „успех” или по-скоро популярност се дължи не на качествата, а на липсата на такива. Изключително лошото, дори фалшивото ѝ пеене я превръща едновременно в обект на подигравки, но и в атракция, която всеки иска да види. Любовта ѝ към музиката я прави известна и като голям филантроп. Екстравагантността ѝ е допълнена от нейните костюми и от сценичната среда за концертите ѝ, които за времето си впечатлявали с пищността си. „Върховото” изпълнение на Дженкинс е в прочутата зала „Карнеги Хол” в Ню Йорк, където тя събира повече от 3000 зрители и с това записва името си в архивите на институцията наред с тези на Франк Синатра, Били Холидей, Джуди Гарланд, Нюйоркската филхармония и много други. Освен в пиесата на Питър Куилтър историята на Флорънс Фостър Дженкинс е пресъздадена в игралния филм „Флорънс”[1] с участието на Мерил Стрийп.

„Слава” (Glorious), чиято премиера е през 2005 г. в репертоарния театър на Бирмингам, е мелодраматична комедия, която стъпва върху парадоксалностите в тази колкото лична, толкова и превърнала се в популярна история. Сюжетът балансира между емоционалното състояние на Флорънс Фостър Дженкинс и нейните стремежи и взаимоотношения с „външния” свят. В центъра на действието е странният, но симпатичен образ на истински влюбената в изкуството личност на Флорънс, или както е известна в близкото си обкръжение – Мадам (в ролята Ивана Папазова), която не жали време и средства, за да постигне мечтата си. Именно искреността и детската наивност в преследването на желанията превръщат образа в съвкупност от противоречивости. От едната страна е светът, в който Дженкинс живее – сигурен и контролиран, изпълнен с доверени хора, а от другата е безпощадната реалност на общественото мнение и общоприетата норма, от която близките ѝ се опитват да я предпазят. Именно оттук произтичат и конфликтът, и мелодраматичните колизии.

Накратко фабулата на пиесата е изградена от няколко основни епизода, възпроизвеждащи действителни събития от живота на Дженкинс: интервюто за постъпване на работа на новия ѝ акомпанист Козме Макмуун, аудиозаписът в студиото „Мелатон” и подготовката и реализацията на концерта ѝ в „Карнеги Хол”. Между тези основни сцени са вплетени и кратки епизоди-етюди, които помагат да се доизгради образът.

Мадам Флорънс е обградена от „свита”, изпълняваща ролята на подсилващ славата ѝ елемент. Като нейна безусловна подкрепа във всичко се явява ексцентричният ѝ спътник в живота Сент Клер, в чийто образ се превъплъщава Атанас Атанасов. Той е основният стожер на паралелния свят, в който живее Флорънс. Третият колоритен персонаж, оформящ драматургичната композиция е пианистът Козме Макмуун (в ролята Димитър Банчев). Млад и амбициозен, също изпълнен с вътрешни противоречия образ, който претърпява и най-голямото развитие в представлението. Този букет от особняци е допълнен и от епизодичните появявания на Дороти – приятелка на Флорънс и Сент Клер (в ролята Елена Кабасакалова), мексиканската им прислужница Мария (Мариана Йотова) и мис Джонсън (Боряна Братоева) – музикален критик, отстояваща добрия музикален вкус. Тя е и единственият контрапункт на Флорънс, внасящ отрезвен външен поглед, необходим за съпоставянето на имагинерния свят с действителността.

В постановката си Стайко Мурджев се стреми да покаже противоречията, изграждащи образа на Мадам Флорънс и заобикалящия я свят. От едната страна е начинът, по-който тя възприема изкуството и себе си, а от другата е поведението на хората около нея, които се стремят да поддържат този образ и всъщност го доизграждат и оцветяват. Всеки един от персонажите има специфична физическа партитура, която го отличава от останалите и задава неговия маниер на поведение. Но при някои от тях това е подсилено с ярко подчертани телесни движения. Като при Атанас Атанасов например, който разкривява позите и движенията си в хоризонтала. Това създава усещането, че тялото му има собствен, отделен текст, различен от изговорения. Мариана Йотова също изгражда специфична поведенческа и движенческа партитура за образа на мексиканската прислужница. Поведението ѝ е силно агресивно на фона на останалите. Тя често размахва кухненски ножове с движения, наподобяващи бойни изкуства. Образът рязко контрастира на останалите, като по този начин подчертава двата свята, към които принадлежат тя и господарите ѝ. От друга страна обаче тези отличаващи се елементи стоят като външно привнесени към цялостната естетика на спектакъла.

За разлика от тези два експресивно зададени образа, играта на останалите изпълнители е по-обрана откъм привнесени движения. Така например Дороти (Е. Кабасакалова) изпъква с чудноватите си костюми, дело на Петя Боюкова, и френетичната си привързаност към малкото ѝ кученце, докато Ивана Папазова (Мадам Флорънс) изпъква с изключително обраните си и сдържани движения. Папазова успява да постигне аристократичната осанка на героинята си въпреки абсурдността на ситуацията – да играе луд, който знае, че е такъв.

В тази съвкупност от особняци образът на Козме Макмуун претърпява видима промяна с развитието на действието. Димитър Банчев ни представя един скромен и отдаден на музиката младеж, който изпитва трудности да приеме необичайния свят на Флонрънс и нейното обкръжение, но към финала на спектакъла се превръща в предизвикателен и самоуверен мъж, изцяло попил от блясъка на света, в който е попаднал. Съмненията му в певческите способности на Мадам вече са изчезнали и са заменени от увереност в артистичната ѝ натура.

Решението за пластичната изразност на образите ги обединява и създава специфична хореография на изкривения жест. Така те образуват едно общество на различните, странните хора, които винаги изпъкват. Дори музикалният критик Мис Джонсън, която трябва да служи като коректив на изградения паралелен свят на Дженкинс, също е част от това „общество на странните”. В ролята е Боряна Братоева, която създава леко клиширан образ на спретнатия, педантичен, силно праволинеен и нетолерантен към отклоненията критик, който възприема ярката артистична интерпретация като гавра с добрия вкус. Именно въпросът за „добрия вкус” е и една от темите на спектакъла.

Интересен е изборът на режисьора Стайко Мурджев да се впусне в една мелодраматична комедия. По-голямата част от спектаклите, които той създава през последните години, се отличават с така наречената „естетика на грозното” и бруталността[2], персонажите изпадат до крайни състояния, а средата напомня тъмен килер, запустял индустриален коридор и т.н. Въпреки стремежът му обаче рязко да смени познатите вече драматургични и постановъчни стратегии, можем да открием чертите от изграденият му вече стил. Мурджев подхожда към сценичната ѝ реализация, като запазва структурата и жанра на пиесата, но подчертава онези особености в персонажите (вече описани по-горе), които ги изваждат от монолитността на натуралистичния, документален образ. Тук те граничат със стилистиката на антиестетиката, където пищността е еталон, а кривотата норма. Цялата постановъчна линия се движи по тънкия ръб между ярката колоритност и крещящия кич.

В „Слава” Мурджев придава повече психологически черти на своите герои. Тук Ивана Папазова се опитва да изгради сложен и многопластов образ, разпрострял се между различните реалности на световете, в които пребивава героинята ѝ. Такава е и посоката, която се опитват да следват Атанас Атанасов и Димитър Банчев, в тях се прокрадват обаче и черти от почти плакатните епизодични образи. Балансирането на ръба между двата свята на моменти се оказва изпитание за изпълнителите и натежава ту в единия край, ту в другия.

Заедно със сценографа Петя Боюкова в „Слава” Стайко Мурджев загърбва тъмните краски и следва зрелищното разточителство, зададено и от историческата личност, чийто свят интерпретира на сцената. В камерната зала на Драматичния театър в Пловдив екипът изгражда сюрреалния свят на Флорънс Фостър Дженкинс – бляскав и охолен. Тук има по много от всичко – цветове, светлини, форми. Сценичното пространство подчертава патоса на Флорънс. Големи, черни, релефни рози украсяват стените, а цветното осветление променя атмосферата според необходимостите, зададени от драматургията.

Боюкова е съумяла да използва оптимално възможностите на малката сцена. Сценичният под се трансформира пред очите на зрителите, като позволява плавни преходи и промяна на мястото на действието. Това движение, съчетано с цветното осветление и внушителните стени от рози изграждат приказната форма на света на Флорънс. Обединяващият елемент тук несъмнено е името на главната героиня. Боюкова продължава пищната визуална линия и в костюмите, като разбира се, най-впечатляващите са запазени за сценичните изяви на Флорънс и особено „лебедовата” ѝ песен. Боюкова избира за изпълнението ѝ в „Карнеги Хол” костюм с крила, напомнящи крилата на пеперуда, но в блестящо екрю, което нюансира под сценичното осветление.

Спектакълът поставя интересния въпрос дали истината е винаги най-доброто, което можем да дадем на хората, които обичаме. Имаме ли правото да настояваме всички да живеят в реалността, или можем да приемем хората в образа, който сами са избрали да бъдат. И въпреки че мелодраматичният сюжет не предполага разискването на дълбоки философски теми, все пак този въпрос стои като лайтмотив в спектакъла.

Финалът на спектакъла е поетичен и дори романтичен. Тук е и моментът, в който зрителите си дават сметка, че Мадам Флорънс е напълно наясно с певческите си способности и това да бъде на сцена, да стане обект на подигравки и насмешка е неин осъзнат избор. Светът, в който тя живее, е старателно граден и пазен не за да задоволи суетното си същество, а за да създаде пространство, където може да бъде щастлива с това, което е тя самата. В този кратък миг се събира житейският урок, оставен от действителната личност на Дженкинс. Дори само това откровение е достатъчно, за да сложи точката на разказа. Истинският финал на спектакъла обаче идва с биографичния разказ, направен от пианиста (Димитър Банчев), който контрастно ни изважда от поетичността на последния сценичен миг на Флорънс и ни връща действителността.

[1] С оригинално заглавие Florence Foster Jenkins (2016), реж. Стивън Фриърс.

[2]„Дисни трилър”, ДТ – Пловдив, „Килър Джо” в МГТ „Зад канала”, „Най-бързият часовник във вселената” в Театър 199 и др.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox