Станислав Памукчиев: зад видимостта на очевидното

Анна Топалджикова / На фокус

HOMO LUDENS 22/2019

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/stanislav-pamukchiev-zad-vidimostta-na-ochevidnoto/
Twitter

Интервю на Анна Топалджикова

 

Анна Топалджикова: Гледала съм няколко твои изложби на живопис, акварел, инсталации – непрестанни обрати на търсенето, винаги нещо ново и ново, а в дълбочината се открива един постоянен интерес. Видях и сценографията на „Антигона“ от Жан Ануи в театър „София“. Впечатлява многообразието на търсенията, всеобхватната любознателност към обновяването на визуалния език. И същевременно един универсален поглед към света, който се вглежда в дълбочина, зад видимостта на очевидното. 

В работата си в сферите на тези различни изобразителни изкуства тръгваш ли към решението си с предварителна нагласа, или идеята за визията идва спонтанно и я адаптираш към специфичните изразни средства? 

Станислав Памукчиев: Работя с любопитство към богатството на езика. Различните форми, за които говорим, се осъществяват по различен начин като пространствено присъствие и внушение, но като емоционално-психологическо съдържание са близки. За мен е предизвикателство и удоволствие да променям езика, да откривам нови негови възможности, да преоткривам по нов начин това, което ме занимава.

 

Анна Топалджикова: Как се ражда визуалният образ в представите ти? Връщам се назад, към началото на пътя, към първите картини от 80-те. Лаконично е отбелязана средата, доколкото въвежда в мястото на действие. Човешката фигура обичайно е сама, в състояние на безизходица – изражението на телата, загатнатите черти на лицата и най-вече белезите на вътрешни състояния. Рамкирана е сцена, действие или бездействие. Премълчаната драма е застинала в кулминацията на изживяването сред самата материя на живота, на мислите, на кошмарите, на сънищата, на илюзиите. В стаеното напрежение на тази вътрешна драма вече се очертава отворената врата към театъра.

            По-късно, в инсталациите, постепенно цялото това крайно изострено, трагично дори, но с упование изливане върху платното търси и намира друг език, за да изкаже същото и отвъд него, но вече в друга перспектива и в друг обем. Осмисля онова първо изумление от екзистенциалната ситуация на човека. Изпратени сме тук временно, подвластни на нещо необятно, ненаситно да ни погълне и захвърли обратно в нищото. Съзерцаваш човека в неговия път в миговете на трансформация – на пораждане, изтляване и ново завръщане. Времето преминава през материята, какво остава след разпада й? Следи от изпепеленото, което е било преди да връхлети стихията. Пожарите оставят пепелища и вън от нас, и вътре в нас. Сякаш стъпваш в стъпките на Сталкер и се взираш в останки материя на някога били неща. И от тези останки се формират очертанията на ново човешко присъствие.

Станислав Памукчиев: Всичко тръгна от картините. Случи се в началото на 80-те години, във времето на наподобителната описателност в картината. Аз бягах от това, още първите ми работи в живописта носят степен на условност. Това, което ме интересуваше като фигурална композиция, беше да създам фикционални сцени, вдъхновени от конкретно наблюдение върху действителността и моето съпреживяване. Персонажите разкриваха своята социална и емоционална същност. Тези сцени обаче имаха затворено картинно дъно и се развиваха в едно общо усещане за пространство подобно на кутия. Това вече е предистория на театралната черна кутия. Създавах някакъв мизансцен, в него имаше малко премети, които носеха допълнителна символна стойност на съдържанието в композицията – легло, няколко легена, стол, маса, мивка, тоалетна чиния… Това вече беше неосъзнато приближаване до затвореното пространство на театрално-сценичния свят. По-късно, когато започнах да правя инсталации, тяхното присъствие в пространството създаде и този „реален” мизансцен, в който могат да се движат зрителите. Това сигурно е основанието моят свят да бъде припознат като възможен за създаване на театрална ситуация. Материята, с която работех, ми даде структурната и метафорична основа на цялостното сценографско решение на „Антигона”. В този смисъл моите артистични занимания и театърът намериха пресечна точка.

 

Анна Топалджикова: Доколкото знам, „Антигона“ е втората твоя постановка като сценограф. Може да се каже, че имаш шанс да се срещнеш в театъра с едни от най-големите автори. Първият е Бекет, вторият Жан Ануи, а сега работиш върху Радичков. Дали това е шанс, или причината трябва да търсим в собствените критерии и изборите? Ние сме нашите избори. И така, ти пристъпи за  първи път в театъра…

Станислав Памукчиев: Причината да ме покани Иван Добчев е, че той гледа изобразително на изкуството. Изкушен е, минал е през художествената гимназия и този поглед към света е станал трайно негов. Той следи всичко, което правя, харесва го. Преди да започнем да работим заедно, бях видял постановки в „Сфумато“, още докато театърът беше на бул. „Цар Осбоводител“. Те повлияха върху избистрянето на моя възглед за изкуство, и то не само в театъра. Особено „Апокриф“, „Черното руно“ и „Забравени от небето“ помогнаха за изясняването на концепцията ми в една посока на мислене, която вече бях избрал и активно попълвах с аргументи. Ритуално-митологическото, митопоетическото търси изход за човека, спуска се към неговите корени, в самата му същност, и се опитва да намери смисъл в съкровените основания на живота. С Иван Добчев бяхме разговаряли покрай общи приятели, а по-късно връзката ни се задълбочи въз основа на тази близост на светогледите и избора на артистична позиция като отговор на света, в който живеем. Общата вгледаност с екзистенциално напрежение в трудноразличимите, невидимите неща, сигурно е причината Иван да реши да ме покани да направим сценографията на „Не аз“ на Бекет. Срещата с този текст и с режисьорските намерения съвпаднаха с интуитивните ми усещания за абсурдността на живота. В младостта ми през ранните осемдесет години на миналия век, когато си търсех моя територия, мой свят, попаднах на една книга за театъра на абсурда – критична, смразяващо негативна в духа на марксистко-ленинската естетика. Като изключим предговора, заключението и изводите във всяка от главите, всичко останало ми вършеше работа, тъй като се цитираха произведенията на Йонеско, Жан Жьоне, Арто, Сартър, Камю, включително и на Бекет, а те не можеха да се намерят по това време. Тогава открих, че има и друг свят. Като млади хора гледахме жадно и с доверие на феномените на западноевропейската култура, влечеше ни модерността. Тази обвързаност ми даде основание да се почувствам добре в абсурдистката проблематика на Бекет и да приема поканата на Добчев, макар че изпитвах напрежение от своята неопитност в сценографията. Вътрешната връзка между моя интерес и драматургията на Бекет през виждането на режисьора породи един смесен образ между това, което аз по принцип търсех, и неговото адаптиране към сцената. Малко преди това бях реализирал една голяма фуния, заедно с други картини и важни за мен инсталационни проекти в галерия „Кръг+“. Решихме, че ни трябва преход между измеренията и разбира се, силно визуално присъствие, което да постигне психологическо въздействие върху зрителя.

 

Анна Топалджикова: Как се избистри представата за този образ? Каква е асоциативната връзка между символната фигура на фунията и текста на Бекет?

Станислав Памукчиев:. Първите фунии направих в инсталациите през 1998 г. Фунии – рогове, от които ручеше предисторичен, архетипен шум. Втората, по-голяма фуния – 8 метра, бе част от проекта „Начала“, 2004 г., и търсеше внушението на засмукваща дупка, тунел, проход, трансцендентен вход-изход. Друга фуния реализирах в Щатите през 2009 г., но тя бе в природна среда, цялата облепена с кал, клечки и шума.

В театралната ситуация на „Не аз“ на Бекет актьорите общуваха с фунията, говореха и слушаха в нейната „уста“. Мисленото движение в ускорението на фунията търсеше неясен адрес на нещо отвъд, на метафизично присъствие, на нещо, което наблюдава, движи, но и контролира съдбовно нашата екзистенциална обреченост.

 

Анна Топалджикова: Следващата сценографска работа беше по „Антигона“ на Жан Ануи…

Станислав Памукчиев: Режисьорът избра моя свят като възможна визуална ситуация, в която да се развие тази драматургия. Неговото намерение беше да се надскочи конкретното историческо време на Втората световна война, което има предвид Ануи в своята пиеса, както и античната драматично-трагична основа на великото произведение на Софокъл. Но предвиждаше да насочи  към съвременния български контекст темата, върху която се фокусираше интересът – напрежението между нравствената норма и грубата сила на политическото. Мислехме спектакъла като развиващ се в ничие време, където вечните проблеми, заложени в текста, да бъдат разгледани извън манипулативните енергии на политическото на деня. Това ме вдъхнови и активира, тъй като в моята артистична програма темата на дългото, голямото време, конфликтът между време и безвремие заема централно място. Работата ми с естествени природни материали, основно дървесна пепел, пръст, въглен е част от пластичния език, с който се опитвам да изразя това излизане от конкретното историческо време, от линейното време и навлизане в безвремието на митологичното. Така образният свят на моите картини и инсталации се преля с театралния. В процеса на подготовката, опитвайки се да мисля с езика на съвременната сценография, предложих визуални решения с повече технология и мултимедия. Иван ги отхвърли, тъй като не искаше да влизаме в новите конвенции и клишета за сценография.

 

Анна Топалджикова: Действително визията на вашата „Антигона“ беше решена в  стилистично единство – през съвременен поглед към примитива.

Станислав Памукчиев: Цялата сцена беше решена като инсталация, която съчетава елементи от предишни мои инсталационни проекти. „Архитектурата“ бе построена от големи сита, „утайници на време“. Тази метафора не беше самоцелна, ситата бяха припознати като крепостните кули на Седмовратата Тива. Инженерни съоръжения, върху които се бяха налепили с времето кал и пепел, които преминаха в специално направен за постановката килим-картина. От същата материя беше изработена огромна фуния с размер 10-12 м. Тя бълваше пушек и пепел. Единството на материала създаде общото емоционално-психическо състояние със своята пепелява структурност и цветност. Драматургичен център на цялото беше трупът на Полиник, изработен от един млад и талантлив скулптор – Стоян Дечев. В историята, която се разказва, трупът на Полиник е неразпознаваем, през него е преминала конницата на врага. Когато се появи скулптурната работа на Стоян, с Добчев упражнихме върху нея агресия като я намачкахме и омазахме, за да я потопим в общата цветна и структурна среда, в драматично-експресивната картина на спектакъла.

 

Анна Топалджикова: Във фунията от инсталациите ти, както и странните образи на пепелните ризи, различните утайници и вместилища, изработени от същите материали и технология имаше недоизказаност, поставяха зрителя пред загадка и провокираха свобода на асоциациите.

В сценографията тези визуални фигури се свързваха по-конкретно с определена идея, съзвучна с търсеното от автора и от режисьора. Как може да се избегне опасността да се трансформира загадката в илюстрация? 

Станислав Памукчиев: Като не се следва буквално разказът и не се догонват литературните образи и метафори, а се търси асоциация, визуално внушение през условния изобразителен език, през пластическата лексика и нейните метафорични и идиоматични възможности.

В своите работи разчитам на силата на внушението, на усещането за сгъстена тишина, на ступор. В театралното действие, в обживяването на декора, тези мои обекти, сита, фунии започнаха да се движат, да дишат, да говорят, по тях започнаха да се катерят актьори – това силно ме смути, но го приех като ново състояние, ново оживяване на моя свят. Считам, че се намери изразителен, експресивно наситен баланс между действие и застиналост в дълбока психична компресия. Спомням си, че при влизане в залата и при вида на сценичната гледка, на публиката не й се бърбореше както обикновено.

 

Анна Топалджикова: Прие го като знак, че търсенията са намерили отглас у зрителя?

Станислав Памукчиев: Като успех на работата ни смятам това усещане за въвеждане на зрителя в самата същност на тежките избори между прагматиката и моралната ангажираност. Изправянето на истината срещу конформизма, силата на нравствеността срещу силата на политическата принуда.

 

Анна Топалджикова: Коя истина? Нали трагизмът е в несъвместимостта на две истини – на Антигона и на Креон, които раждат тяхното непримиримо и можем да кажем, фанатично упорство.

Станислав Памукчиев: Да, така е, Креон има своята истина и в нейната логика иска да опази държавата, да спаси от разрушаване социално-политическата йерархия, на която тя се крепи. Срещу това стои истината на Антигона с нравствената сила на дълга към рода, дълга на кръвта. Това е трагичната колизия в „Антигона“ – повикът на кръвта срещу закона.

 

Анна Топалджикова:  Автор на костюмите на „Антигона“ е Петя Боюкова. Постигнали сте впечатляващо единство на стила.

Станислав Памукчиев: Да, в общата енергийна среда на сценографския проект бяха решени и костюмите на Петя. Тя влезе много точно и усети духа на общата посока. Работехме заедно костюмите и декора във вътрешното дворче на театър „София“ и си „обърквахме палитрите“.

 

Анна Топалджикова: Предстои нова работа в театъра по Радичков…

Станислав Памукчиев: След „Антигона“ си бях казал, че няма да се занимавам повече с театър. Сценографията на тази постановка ми изяде време като за една самостоятелна изложба. И все пак в себе си знаех, че ще се впрегна отново, ако се появи идея за нещо силно, дълбоко, топло като вътрешна енергия, разбира се, зависи и от това кой би ми направил предложението. Изкушението се появи с въпроса на Иван Добчев дали искам да работим по Радичков. Съгласих се, но само в ролята на консултант, макар че в един по-късен етап на работата сигурно ще хвана голямата четка. Радичков е голямо предизвикателство. Това коренче, което пуска към фундамента на рода ни, приказното, мистично живеене между световете, е изключително привлекателно. Необятният свят на този автор е вътрешно монолитен, а на повърхността е подвеждащо разнообразен и богат. Привлича загадката как да го догоним визуално. Невъзможно трудно, но изкушаващо. Предстои ни работа…

 

юли, 2018

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox