Стефан Германов: Пет театрални сезона в Пазарджик, или моят „Сън в лятна нощ” на Питър Брук

Камелия Николова / Архив „Български театър“

HOMO LUDENS 23/2020

Facebook
Twitter

Интервю на Камелия Николова

 

Камелия Николова: Как се появи интересът Ви към театъра? Защо решихте да станете  актьор?

Стефан Германов: Мисля, че съм развил чувството си за театър още от най-ранното си  детство в Стара Загора. Като малък баба ми ме водеше в църквата да участвам в богослуженията. Носех хоругвите и свещниците и разбира се, обличах специалните костюми, необходими за този религиозен ритуал. Явно тогава се е формирало у мен усещането за театъра като свещенодействие, което имам и до днес. После, вече като  ученик, бях солист в хора на училището и играех в драмсъстава. След това бях приет в хора на Старозагорската опера, където съм пял в „Кармен“, както и в оперетата „Взаимна любов“. От драмсъстава на училището, където бяхме заедно с Васил Михайлов, преминахме в драмсъстава на пионерския дом. Там играхме пиесата на руския автор Михаил Светлов „След 20 години“ в превод на Георги Стаматов. С монолог от тази пиеса после кандидатствах и ме приеха във ВИТИЗ. Всъщност моите родители не искаха да се занимавам с театър, те искаха да ме видят доктор или инженер. Но аз като завърших гимназия през 1956 г., се явих на изпитите в Театралната академия. Обаче ме скъсаха, тогава записах икономика на промишлеността и заминах в казармата. Като се върнах, изкарах една година, но икономиката не беше за мен, така че отидох в Химическия институт – индустриална химия. Но също не беше моето място, напуснах и оттам, кандидатствах отново във ВИТИЗ и този път вече бях приет. Беше 1960 г., приеха ме Желчо Мандаджиев и Гриша Островски, завърших при тях и това са хората, на които съм много задължен, научил съм много от тях и за професията, и за живота. Интересното е, че ме приеха със същия монолог, с който кандидатствах и първия път. Докато следвах тези две години други неща в София, аз всъщност гледах много театър, учих се. Попаднах в страхотен клас, бяхме състуденти с Васил Михайлов (с който сме заедно още от деца), Климент Денчев, Славчо Пеев, Илия Раев, Сашо Диков. Жените също станаха едни от най-добрите български актриси – моята първа съпруга Мая Владигерова (тя беше много талантлива, изненадваща, музикална, но за съжаление, после беше пренебрегвана, тъй като баща й е съден от Народния съд), Жоржета Чакърова, Мариана Аламанчева, Невена Мандаджиева, Наталия Бардская. Дори в курса ни беше за половин семестър и певецът Емил Димитров, който пред нас изпя за първи път „Каручката на стария мост”. Художествен ръководител ни беше Гриша Островски, а другия клас взе Желчо Мандаджиев, който тогава беше и ректор, но учихме и при двамата, постоянно работехме заедно, разменяхме се в нещата, които  правехме.

Камелия Николова: Наистина изключителен клас. С какви спектакли и роли завършихте следването си?

Стефан Германов: Подготвихме и изиграхме седем пиеси, сред които „Кралят елен“ на Гоци, „Първият ден на свободата“ от Леон Кручковски, „Среща в Санлис“ от Жан Ануи. Всички спектакли бяха постановки на Гриша Островски, с асистент Никола Петков. Сценографията беше на Добромир Петров (много интересен още тогава сценограф, сътрудничеството между него и Никола Петков се запази през цялата им кариера, работеше също и с Любен Гройс).  Завършихме през 1964 г. с направените от същия екип спектакли „Всяка есенна вечер“ на Иван Пейчев, където аз играех Андрей, и „Уестсайдска история“, където изпълнявах ролята на Тони. Това беше първата постановка в България на известния мюзикъл[1], както и първият мюзикъл, направен във ВИТИЗ. Идваха от горе да го спират и това струваше главата на Желчо Мандаджиев като ректор. По време на цялото следване работихме и със студентите режисьори.

Камелия Николова: С кои режисьори бяхте в един випуск?

Стефан Германов: Имаше си отделен режисьорски клас. Там беше Асен Шопов, после в него се прехвърлиха и Богдан Сърчаджиев и Никола Петков, които започнаха в актьорския курс. Режисьорският клас беше на Боян Дановски, знаменита личност. Вижте, тук искам да кажа, че по времето, в което следвах, имах възможността да бъда обучаван от големи личности, от знаменити професори, хора със сериозно образование, много от тях завършили на Запад, с познаване на руската култура – Владимир Трандафилов, Борис Михайлов, който ни преподаваше дишане, той беше играл заедно с Александър Моиси в „Хамлет” в Берлин, Георги Стаматов…

Камелия Николова: Кое е най-значимото, което Ви даде обучението във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ) за тези четири години и какво не Ви достигаше, какво Ви липсваше после в практиката Ви като актьор?

Стефан Германов: Във ВИТИЗ мен ме мъчеше това, че трябваше в онези години да работим върху текстове все в една линия, пиеси, които представят задължителната  комунистическа идея, все едни и същи еднопланови сюжети срещу фашизма, винаги Караславов и подобни автори, текстове, в които да няма психология, да няма внезапни обрати, да няма неочаквани открития. Това ми липсваше – хубавата, дълбока, голяма драматургия. Добре че гледахме добри филми като „8 и ½“ на Фелини и други големи заглавия. Имахме страхотен  късмет и с Гриша Островски, високообразован човек, който пътуваше по света, гледаше и знаеше много неща. Другото, което не ми достигаше в обучението и с течение на времето още по-силно го чувствах, беше, че във ВИТИЗ не се смяташе движението за основополагащо средство на актьора. Не ни учеха да бъдем сетивни, да имаме фини рефлекси. После в Пловдив от Любен Гройс научих доста за това. Той ни казваше: „всеки герой от пиесата има знак”. Използваше най-често като такъв знак някой от музикалните инструменти. Добавяше го като аксесоар на актьора. Например в „Много шум за нищо“ аз играех Антоний, един персонаж от свитата, но свиря на чело, и това вече е знакът на този персонаж – челото е голяма цигулка, има обем, веднага прави впечатление. Ето за такъв бърз, ударен знак ставаше дума.

Камелия Николова: Освен обучението във ВИТИЗ какво друго Ви формира като актьор през онези години?

Стефан Германов: Много неща са ме формирали – преживявания, събития, срещи с хора. Имаше възможност, но аз например нарочно не отидох в Старозагорския театър, защото имам много травматични детски спомени, свързани със сградата. Там, на балкона на театъра, изкарваха хората, които бяха осъдени от Народния съд. Имахме по това време един съсед, който нямаше деца и аз го обичах като родител, виках му „чичо”. За това, че слушаше „Свободна Европа“ и „Гласът на Америка“ той няколко пъти беше пращан в „Белене”. Оттогава у мене има една много силна чувствителност към онеправданите, към несправедливостта, към страданието на невинни хора. Бил съм на свиждане в Старозагорския затвор на този невинен човек, помня как ги извеждаха от затвора и ги водеха на някаква каменоломна с тежки вериги. Ето такива неща са останали у мен като неизличими спомени, направили са белези в съзнанието и чувствителността ми. Много силно впечатление ми бяха направили и старите актьори от Народния театър – Трандафилов, Спас Джонев с неговата особена изразност, острота и болезненост към света, в който живеехме тогава.

Камелия Николова: Как започна професионалният Ви път?

Стефан Германов: Представленията ни във ВИТИЗ през последната година идваха да гледат много директори на театри и режисьори. След което ни взимаха по разпределение в един или друг театър, не можехме да избираме къде да отидем. Аз, Мая Владигерова и Сашо Диков имахме голям късмет, бяхме поканени в Сливенския театър от директора му Иван Раев, изключителен човек и ерудит. Тук останахме две години, изиграх Макдъф от „Макбет“ на Шекспир, заедно с Иван Раев като Макбет и Мая Владигерова като Лейди Макбет. Това беше първата ми среща с Шекспир. За да разбереш живота, трябва да потънеш в пиесите на Шекспир. После прекарах един сезон в Хасковския театър, където Васил Михайлов беше станал директор след закриването на театъра в Димитровград, а режисьор беше Николай Георгиев, който поставяше полска драматургия. След края на сезона Васил Михайлов го взеха във Военния театър, Мая Владигерова и Илия Раев – в Театъра на поезията и естрадата, а аз отидох в Пловдив, където вече работеше Крикор Азарян и беше създал Младежката сцена. Това е есента на 1967 г. Тук участвах отново в „Уестсайдска история”, този път в постановката на Азарян, в ролята на Риф. Срещнах се пак и с Никола Петков в спектакъла му „Укротяване на опърничавата” на Шекспир, където изиграх Грумио. По същото време в Пловдив дойде и Младен Киселов (ученик на Методи Андонов), който постави Радичков. Бяхме се събрали страхотна група млади актьори, играхме два сезона, но имахме непоносимост към ръководството, което ни караше да пътуваме из провинцията със спектакли като „Чутна Яна” и други подобни неща. През 1969 г. напуснахме протестно Пловдивския театър. Руси Чанев и Елена Райнова отидоха в София, също и Стефан Мавродиев – в Сатиричния театър, Марин Янев и Тодор Колев – в „Сълза и смях“, а аз се озовах с група ентусиасти в новооткрития театър в Пазарджик. Славни години!

Камелия Николова: Колко актьори отидохте в Пазарджик? Как се сформира трупата?

Стефан Германов: Отидохме 25 актьори. Начело с новоназначения директор Васил Спасов, за който бих могъл да говоря много дълго, защото беше добър ръководител, който разбираше актьорите, но също и режисьорите и винаги намираше чудесен баланс в работата на състава. Сградата на театъра беше току-що завършена, започнахме на абсолютно нова, чиста сцена, няма чиги, няма облекло на сцената, нищо. Всичко трябваше да се оборудва, за да направим спектакъл и да открием театъра. Актьорите бяха Катя Паскалева, Илка Зафирова, Северина Тенева и Ани Пенчева, които дойдоха от Сливен, Радослав Стоилов и аз дойдохме от Пловдив, Кирил Кавадарков, Иван Григоров, Пламен Дончев, Георги Манев, Георги Гърдев. В началото живеехме в театъра, после на всеки от нас осигуриха апартамент в града. По това време аз бях на 31 години, имах зад гърба си вече доста опит в Сливен, Хасково и Пловдив, а и ми се отдаваше организацията на театъра и Васил Спасов веднага ме покани като заместник-директор. Така започнахме.

Камелия Николова: И откривате театъра с постановката на Крикор Азарян на Йовковата „Албена”?

Стефан Германов: Да, на 18 ноември 1969 г. След Пловдив Коко Азарян го назначиха във Военния театър в София, но той започна да идва редовно в Пазарджик да поставя, защото искаше да работи с актьорите си, с които беше работил в Пловдив. Той често казваше, че Пазарджишкият театър е неговият театър. Азарян направи първия спектакъл, с който театърът в Пазарджик се откри. В „Албена” той за първи път работи със сценографа Михаил Бенчев, открит от Методи Андонов. Катя Паскалева играеше Албена, Куцар беше Васил Спасов, а аз играех Сенебирски. Прочитът на Коко беше впечатляващ. Най-общо казано, проблемът беше, че когато човек не може да постигне нещо, той започва да завижда, не може да си го представи в ръцете на друг, търси начин да го разруши. Така накрая всички осъзнаваха, че заради завистта си са изгонили красотата от живота си. Катя направи страхотна роля, интересно беше, че в началото за Албена бяха разпределени да се дублират с Катя още две актриси – Северина Тенева и Анна Пенчева, но като видяха колко е добра, се отказаха. Нямаше интриги, скандали, точно обратното – всички искахме най-доброто за театъра. Веднага след това в Пазарджик дойде и Николай Поляков и двамата с Азарян направиха „Преди всичко любов” на В. Катаев. Започна да поставя и режисьорът Минчо Събев. Първата самостоятелна постановка на Поляков тук беше „Дипломат” от Самуел Альошин по документи от преговорите между Съветска Русия и Англия през периода 1919-1920 г. Сценичният вариант беше на самия Поляков. Това беше другото събитие на този първи сезон, заедно с „Албена” на Азарян. Сценографията на Тодор Станилов представляваше една дълга маса, около която се водеха диалозите, а на заден план имаше прожекции на документални снимки на участниците и кадри от град Прешов, където са били самите преговори. Специално ходихме да ги заснемем. Играехме Катя Паскалева, аз, Васил Спасов. Спектакълът получи много добри отзиви, беше поканен да се играе и на сцената на Народния театър.

Камелия Николова: Вие работите в театъра в Пазарджик пет сезона, от откриването му през есента на 1969 г. до края на сезон 1973/74. С кои други режисьори се срещнахте там през тези години?

Стефан Германов: Освен с Крикор Азарян и Николай Поляков имах шанса да работя и с Асен Шопов, с Леон Даниел, както и с Иван Раев като режисьор. Асен Шопов направи „Океан“ от Александър Щейн. В спектакъла му аз играех ролята на Куклин, Анечка беше Катя Паскалева, Часовников – Ангел Георгиев, Платонов – Радослав Стоилов. Беше много интересен репетиционен процес. Знаковото в спектакъла беше усещането за обществото като океан, както при Чехов е езерото. В езерото има нещо дълбинно, старинно, нещо, което е непрекъснато в движение и все пак остава постоянно, винаги същото. Ние бяхме страшно впечатлени от това решение на режисьора и грабнахме тогава и пазарджишката публика. Много важна за мен беше и срещата ми с Леон Даниел. През 1970 г., веднага след „Океан” на Асен Шопов той дойде и направи с нас в Пазарджик „Както ви харесва” на Шекспир. По това време той пак беше в немилост. Катя Паскалева е Розалинда, Илка Зафирова – Фебе, а аз играя Жак със знаменития монолог „Целият свят е сцена и всички в него сме актьори“. Няма да забравя как съм репетирал този монолог. От Леон научих какво значи да си готов още на маса, той ни предизвикваше да играем още там, зъбеше се и искаше още и още. Никога не ни хвалеше, аз и не съм научен от Желчо Мандаджиев да бъда хвален. Изискваше от нас да бъдем крайно взискателни – първо към себе си и после и към другите.

Камелия Николова: Какво беше тълкуването на Леон Даниел на образа на Жак? Какво искаше от Вас да покажете в него?

Стефан Германов: За Леон Жак е човекът, който е проумял света и е отишъл много далече в това проумяване. Затова той бяга в леса заедно с княза-изгнаник (Васил Спасов). Сценограф беше Ангел Ахрянов, но най-забележителното в решението бяха шест пана, които нарисува Георги Божилов – Слона и които слагахме в дъното на сцената. За съжаление, те изгоряха по-късно при пожара в театъра. Бях направил в страничния джоб чиги, на които ги вдигнахме, бяха знаменити неща на Георги Божилов. Паната представляваха гората като кълбо от цветове, истинска красота. Моят герой Жак беше облечен в класически костюм, но носеше черни очила, които ту сваляше, ту слагаше. Дойдоха от София да гледат представлението няколко режисьори и една жена от министерството. След края Христо Христов подметнал, че това са някакви хора, които искат да станат известни, т.е. те не са приети в обществото, затова са против властта и отиват в гората. Леон беше направил това отиване като хоро, което водеше Васил Спасов (Княза) и моя милост като Жак. Ако не беше намесата на първия секретар в Пазарджик Димитър Жулев щяха да спрат представлението. Хорото на отиващите в гората напомняло дисиденти, т.е. влиянието на поляците, такива връзки правеха. Започнахме да го играем рядко, но остана в репертоара.

Искам да спомена и два много силни спектакъла, в които не съм играл, но бяха голям успех за театъра – „Голямата печалба” от Ектор Кинтеро, постановка на Крикор Азарян, със сценография на Младен Младенов, чиято премиера беше през октомври 1971 г. В трупата са назначени Кирил Кавадарков, Ани Спасова, Лиляна и Георги Миладинови, Стоян Герганов, Иво Русев, Николай Латев, Златина и Николай Тодеви. С „Голямата печалба“ се оформя и творческият тандем Крикор Азарян – Младен Младенов, който оттук нататък ще запише важни постижения на пазарджишката и  столичната сцена. Три дни играхме спектакъла в Софийската опера при препълнени салони. Такова име беше Пазарджишкият театър, такова име беше Крикор Азарян. Другият спектакъл е „Вампир“ от Антон Страшимиров с режисьор Вили Цанков. Отново много добър актьорски състав (Катя Паскалева – Вела, Анна Пенчева – Малама), който печелеше овациите на публиката.

Камелия Николова: Много от ролите си в Пазарджик правите в спектаклите на Николай Поляков. Кои от тези представления бихте отделили като най-значими?

Стефан Германов: Вече коментирах „Депутат” на С. Альошин. През есента на 1971 г. се появи следващият режисьорски успех на Поляков – „Събота 23” от Стефан Цанев. Това е първата постановка на пиесата. Сценограф беше Георги Божилов – Слона. Сцената представляваше една плевня, в която героите дискутират какво да правят. Те са затворени отвсякъде, изход няма. Ръководителите на метежа са избягали, оставили са хората, които са ги последвали, и сега те трябва да решат какво да предприемат. Аз играех д-р Савич. В рецензиите, които излязоха, се отбелязваше мъжественото поведение на Ралски в изпълнението на Радослав Стоилов, както и майсторската психологическа нюансировка в моя образ на д-р Савич. Особено ярка беше и Адриана Палюшева като Дамяница. Тя играеше удивително – трагично, на един тон, впечатлението беше смразяващо. Въобще стана добър спектакъл. Но дойде началникът на отдел „Театър” Иван Чипев и го спря.

Камелия Николова: Какво в представлението предизвика това?

Стефан Германов: Най-вече пасажите в пиесата, в които героите говореха за общ казан, питаха се дали жените ще бъдат общи, и прасе ли няма да имат, всичко ли ще им бъде отнето. Това не можеше да бъде преглътнато. На закритото представление присъства и художественият съвет и първият секретар в града Димитър Жулев. Когато Чипев ги запознава с решението и забележките си, той казва „Забележките – забележки,  утре – премиера“. И отново с неговата намеса все пак не спряха пиесата.

След това идва друга силна постановка на Николай Поляков „Външен човек“ от Игнатий Дворецки, сценограф отново е Тодор Станилов. Пак играят Адриана Палюшева, Никола Тодев, Васил Спасов, самият външен човек Чешков е моя милост. След нас Младен Киселов направи тази пиеса в Младежкия театър. В прочита си Поляков се интересуваше от личността, която е различна, от човека, който се отличава и внася в обществото нещо, което другите не разбират. Беше направил една знаменита сцена, в която моят герой е сам, игнориран от целия колектив, разсъждава върху живота, а от микрофона в целия завод се чуват неговите разсъждения защо не е разбран. Това е много човешко. Неразбраният човек от малцинството. Разбира се, беше плакатно и директно, но под тази плакатност се говореше за други, непозволени тогава неща. След „Събота 23” до лятото на 1974 г., докато бях в Пазарджик, Николай Поляков направи още няколко спектакъла, между които „Лес” на Островски, „По-големият син” на Вампилов и „Хоро” на Антон Страшимиров. Режисьорското решение на последното представление беше много оригинално. Бих казал музикално. Гола сцена, на която бяха само артистите и музиката. Там Весо Червения (Веселин Николов – авторът на музиката към спектакъла) с една цигулка и два тъпана създаваше един невероятен ритъм, който казваше „накъде отиваме с такава жестокост?”. Беше много въздействащо представление, имаше една страхотна сцена, в която всички стояхме като вкаменени в жестокостта си и чакахме една невинна обречена да се ожени за един садист, който аз играех.

Камелия Николова: По същото време в България гостува „Сън в лятна нощ” на Питър Брук. Гледахте ли този спектакъл тогава?

Стефан Германов: Да, гледах го! И знаете ли какво ще кажа – за мен първите години на Пазарджишкия театър са „Сън в лятна нощ“ на Питър Брук. Спомням си, че малко след това у нас гостува и театър „Моссовет”, ние ги приемахме като домакини в Пазарджик и те играха на нашата сцена. Но как старомодно ми звучеше показаното от тях след онова, което беше „Сън в лятна нощ“ на Питър Брук. Спектакълът се игра в Софийската опера, докато го гледах, за първи път наистина разбрах какво значи въображение, а и с какво майсторство играха, с каква лекота. Ето какво съм запомнил. Беше много красиво, бяло, имаше втори етаж на сцената и акробати, невероятно подвижни, изумително движение в цялото сценично пространство.

Камелия Николова: Последният спектакъл, в който участвате в Пазарджик, е „Януари” на Йордан Радичков в постановката на Крикор Азарян.

Стефан Германов: Да, „Януари“, където играех Лазар, човека сред снега, който отчита стъпките на животните, човека, свързан с природата, природосъобразния човек. Това беше Лазар според Азарян. Декорът на Младен Младенов беше прекрасен, като платно на Златю Бояджиев. Когато донесоха първия вариант на пиесата на Радичков, настъпи страшно колебание какво да правим с вълците, как да ги тълкуваме. Обаче този арменец Крикор Азарян имаше опит, беше живял в Пловдив сред гърци, арменци, турци, българи, попивал беше различни истории, знаеше какво нещо е смъртта. Той не наблягаше на това, но изборът и отношението към смъртта са заложени в пиесата. За Азарян основният въпрос беше кой от всички в кръчмата ще изхитрува, кой ще бъде изпратен пръв с шейната и кой ще остане последен. Животът като един обречен опит да изхитруваш, да останеш малко по-дълго в топлото и осветеното, преди да те погълне студът. Като заместник-директор тогава в театъра, мога да кажа, че изпитахме голяма трудност, докато направим тези Радичкови вълци. С този спектакъл се явихме на Прегледа на българската драма и театър през 1974 г. и въпреки опитите на Владимир Каракашев да не го допусне до заключителния етап, в крайна сметка той беше показан и получи редица награди – за режисура, сценография, както и няколко актьорски. Проблемът се оказаха именно вълците. Започнаха въпроси от рода на какви са тези вълци, кои са те, дали не става дума за Живков и обкръжението му и т.н.

Така прекарах 5 страхотни сезона в Пазарджик. После напуснах и отидох в София, за да се опитвам да спасявам семейството си. Отидох в театър „Сълза и смях”, където бях административен секретар и играех. Тук вече бяха назначили Красимир Спасов. Играх в повечето от неговите постановки, в „Краят остава за вас”, „Полет над кукувиче гнездо”. После Георги Кадурин ме извика в Младежкия театър, след това дойде друг директор и аз отидох там като интендант, но вече бях угаснал (по редица причини) като актьор. Така че, пак да кажа –  Пазарджишкият ми период (1969-1974) е моят „Сън в лятна нощ” на Питър Брук.

Камелия Николова: Какво е за Вас театърът днес, след извървения път в него?

Стефан Германов: Знаете ли какво най-много не ми достига днес? И в живота, и в театъра – липсата на диалог. Театърът трябва да учи хората да общуват, а не да враждуват. През последните години театърът остана само за сцената, все едно че играем в хола и само това ни засяга, самодостатъчни сме си. Забравяме, че има публика, а това също е липса на диалог, на желание за общуване. Театърът е и средство за възпитание. Дори само един човек да разбере това, което искаш да кажеш с цялата постановка, вече не е малко. Трябва да чуваш публиката, а не да говориш за себе си.

Ноември 2019

 

[1] Мюзикълът „Уестсайдска история” на  Ленард Бърнстейн с режисьор и хореограф Джеръм Робинс е показан за първи път на Бродуей през 1957 г., а през 1961 г. добива световна известност чрез едноименния филм по него на Робърт Уайз и Джеръм  Робинс.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox