Стоян Радев: В театъра единственото число е множественото

Виолета Тончева / Личности

HOMO LUDENS 20/2017

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/stoyan-radev-v-teatara-edinstvenot-chislo-e-mnojestvenoto/
Twitter

Интервю на Виолета Тончева

 

Виолета Тончева: Ако започнем от началото, там е наградата „Звезда на Варна” за първата ти главна роля на Силян в „Черна дупка” от Горан Стефановски на режисьора Стоян Камбарев. Мислил ли си, че този буквално звезден старт в театъра предопредели съдбата ти?

Стоян Радев: Тя съдбата има пръст във всичко, но никога не съм мислил за кариерата си по този начин, както може да се досетиш (смее се). И през ум не ми е минавало подобно нещо. А „Черна дупка” наистина беше най-големият ми шанс. Стоян Камбарев да предпочете за тази тежка и голяма роля точно мен, толкова млад и толкова безопитен във всичко, си беше истински късмет. Представлението се игра много години и имаше страхотен успех. С всеки следващ спектакъл разбирах все повече и повече ролята и все повече си давах сметка колко малко успявам да извлека от нея. Не знам защо, но бях убеден, че не мога да я развия и тя ме комплексираше.

Виолета Тончева: Какво мислеше за това Стоян Камбарев?

Стоян Радев: Той нищо не казваше и хората ме харесваха, но моето усещане беше друго. Благодарен съм, разбира се, за оценката на своите съграждани, още повече, че носителят на наградата „Звезда на Варна” се определяше в обществено допитване. Ролята на Силян ме направи популярен и знам, че много зрители са идвали по няколко пъти да ме гледат, но това няма нищо общо с онова, което аз изпитвах. През последните години направо не ми се искаше да играя повече Силян. Той ме потискаше, защото все повече започвах да го разбирам…

Виолета Тончева: Нещо като да израстваш заедно с ролята…

Стоян Радев: Дано да е било така. Слава Богу подобно нещо не ми се е случвало повече.

Виолета Тончева: Сега би ли искал да изиграеш тази роля?

Стоян Радев: Сега не бих могъл да я изиграя, защото съм почти на 50 и ще разсъждавам от позицията на 50-годишен човек с 25-годишен театрален опит.

Виолета Тончева: А би ли режисирал пиесата?

Стоян Радев: Не съм се замислял… Не, не бих искал да я режисирам, защото предпочитам да режисирам текстове, които зареждат с надежда и оптимизъм. Не съм чел „Черна дупка”, откакто играх главната роля в нея и не знам, ако сега я прочета, дали ще видя в нея надежда и оптимизъм. Но освен „Черна дупка” и „Майката. Васа Железнова – 1910”, които Стоян Камбарев постави във Варненския театър, има и други заглавия, в които съм играл и които никога не бих посмял да режисирам.

Виолета Тончева: Какво остави Стоян Камбарев у теб като основно разбиране за театър?

Стоян Радев: Всичко. Това е най-значимата ми среща, без да омаловажавам нито една от другите си театрални срещи. Вече споменах, че Бог, съдбата, Мелпомена или каквото има там отгоре, са благосклонни към мен. Но Стоян Камбарев определено е най-значимата ми среща, не само защото се появи много рано, а защото като човек и творец ми даде поглед към театъра, към съждението за театър. До ден днешен, буквално практически, аз използвам неговата естетика и винаги се питам как той би подходил. Може да изглежда наивно, но аз се опитвам през негов поглед да се измъкна от затрудненията, в които попадам. До главата ми в спалнята неизменно стоят двете книги, посветени на творчеството му –  „Огледала” от Никола Вандов и Мая Праматарова и „Театърът на Стоян Камбарев. Режисура на пространството” от Кремена Димитрова. Не търся метафора или символика в това, просто обичам отвреме на време да посягам към тези книги, да отварям където и да е и да чета.

Виолета Тончева: Името Стоян не е ли някак мистично свързано с Варненския театър, завещано от Стоян Бъчваров, продължено от Стоян Камбарев, Стоян Алексиев, Стоян Радев…

Стоян Радев: Няма да успееш с тази провокация (смее се). Абсолютна случайност е, че родителите са ни кръстили с това име.

Виолета Тончева: Често казваш, че си адвокат на героя си. Как изграждаш защитата му, как го анализираш, как поемаш предизвикателството да те сравняват с превъплъщенията на други актьори в същия образ? Как минаваш през всичко това, има ли задължителни етапи и задължителни опорни точки освен Стоян Камбарев?

Стоян Радев: В далечната младост, когато имах щастието да работя в два поредни сезона два жестоки текста със Стоян Камбарев, си мислех, че всички режисьори и актьори трябва, и са задължени дори, да се отнасят към театъра единствено и само по начина, по който той го прави. Това си е чиста глупост, но на мен ми трябваха години, за да се освободя от нея. Междувременно си създавах проблеми и стигах до страшни стълкновения с режисьорите. Говоря ти за времето, когато бях „Звезда на Варна” (смее се), но слава Богу това се оказа не чак толкова дълъг период, че да съсипе кариерата ми. Отдавна вече знам, твърдя го и сега, че в театъра няма нищо по-хубаво и по-интересно, по-любопитно и по-смислено също, от това да се сблъскаш с различния човек, различния творец и да се възползваш от неговата различност и уникалност. Дори той да не е много талантлив, дори да не дава оригинални решения, любопитно е да влезеш в неговия коловоз.

Що се отнася до адвокатската защита на персонажа, за която питаш, ето един от принципите ми. Когато ми предстои да вляза в някаква роля, съзнателно не чета пиесите. Ако съм ги чел някога – добре, но не ги чета преди началото на репетиционния процес. Предпочитам да ги прочета заедно с режисьора и той да ми каже начина, по който иска да се тълкува пиесата. Това е по-провокативно и по-интересно за мен, защото ако прочета предварително пиесата, ще си изградя някакви представи, които могат да се разминат с представите на режисьора и дори да ни създадат затруднения. А и би било претенциозно и ограничаващо да наложа собствения си поглед, какъвто и да е той. С други думи, в качеството си на актьор аз априори приемам режисьорското виждане и се старая всячески да го подкрепям.

Виолета Тончева: В този дух на мисли как се промени твоето разбиране за Шекспир през погледа на режисьори като Вили Цанков, Галин Стоев, Десислава Боева, Пламен Марков, в чиито постановки си пресъздал немалко Шекспирови образи – от Шута, през Ромео, Хамлет, Брат Лоренцо до Краля, който заменя царство за кон?

Стоян Радев: „Крал Джон” също. През септември ми предстои премиерата на „Цимбелин” с Лилия Абаджиева в Плевенския театър. Да не говорим, че с децата в театралната школа съм правил „Сън в лятна нощ”, „Бурята”, наскоро мина и премиерата на „Ромео и Жулиета”. Наистина доста съм се занимавал с Шекспир. Никаква новина няма да кажа, но Шекспир е някакво бездъние, в което непрекъснато откриваш нещо ново. И всяка следваща репетиция ти показва още колко много имаш да вървиш, още колко изненади съдържа текстът. Никога не може да постигнеш пълно удовлетворение с Шекспир, може би само частично и само понякога. Ето и сега при „Цимбелин” е същото. Така беше и с Пламен Марков, когато работехме „Ричард III”.

Виолета Тончева: Пристрастна съм към твоя Ричард III, който покоряваше с неистовата енергия на личността, променяща историята, но и с проблясъците на остатъчна човечност у злодея. Ти направи Ричард III многопланов, разбираем, донякъде дори симпатичен и интерпретацията ти заслужи най-високата награда на САБ – ИКАР 2012 за главна мъжка роля. Как гледаш на Ричард четири години по-късно? Това ли е твоят връх?

Стоян Радев: Честно казано – не. Въпреки хвалебствията, не вярвам да съм сътворил някакво чудо и това не е някаква суетна скромност. Просто имаше едно прекрасно стечение на обстоятелства, сили и енергии в срещата между режисьора Пламен Марков, сценографката Мира Каланова, композитора Калин Николов и сбора от всички артисти, които бяхме на сцената. Според мен роли от типа на Ричард и Хамлет, Мефистофел или Жана д’Арк не могат сами да станат централни. Няма ли на сцената около теб десетина или колкото е нужно, актьори и всички да бъдете заедно в едно, немислимо е да се получи добра централна роля. Аз изобщо смятам, че в театъра единственото число е множественото. Винаги съм го твърдял и с годините абсолютно съм се убедил в това. Може някой да каже, да де, но ти играеш само главни роли. Нека да го каже. Все ми е едно кой какво ще каже, за мен е по-важно аз какво мисля и чувствам. Освен това аз не играя само главни роли. Играя тези роли, в които ме разпределят, и съм готов да играя в малки роли. Ето случая с Лилия Абаджиева. Най-напред тя ме покани на гастрол в Плевенския театър за ролята на Хенрих IV в едноименната пиеса на Пирандело, после смени Пирандело с Шекспир и отново ме покани да играя – този път в „Цимбелин”, но ме предупреди, че още не е решила коя роля да ми даде. Приех безусловно, а накрая се оказа, че съм разпределен в ролята на Кралицата. Но която и роля да бях получил, щях да й се посветя изцяло. В малките роли често има толкова прелестни неща, които обогатяват и създават театралното цяло. То е като ръката, която няма как да бъде цяла без който и да е от пръстите си.

Виолета Тончева: Екипът да реши кой ще бъде главният герой, т.е. това не е работа само на пиесата или на режисьора…

Стоян Радев: Да, екипът прави театъра. Според Стоян Камбарев режисьорът в никакъв случай не трябва да се страхува да обърне главния герой в гръб и да го затири в дъното на сцената. Гениално! Стоян Камбарев наистина беше човек на екипа, от него съм взел чувството за екипност, то е базово. Да стоим зад заглавието, да сме заедно в него, лично аз винаги полагам усилия, за да стане точно така.

Виолета Тончева: Живеенето заедно на сцената се улавя безпогрешно от публиката, особено по време на гастрол. В отзиви, критики и анкети то се възприема и като някакъв маркер за Варненския театър, израснал в годините с Гриша Островски и Желчо Мандаджиев, със Стоян Камбарев, с Явор Гърдев. Отвътре как се усеща това надграждане?

Стоян Радев: Ти добре го казваш, но на мен като участник в процесите ми е трудно да обобщавам. Играл съм във всички представления на Стоян Камбарев и Явор Гърдев в нашия театър и да – това бяха етапи, но ние не сме живели със съзнанието за тях. Ние вътре имахме да свършим важна работа и знаехме, че колкото по-важна е тя за нас, толкова по-важна ще бъде тя и за онези, които ще дойдат да ни гледат. Само тогава те ще станат съпричастни. Валидно е за всички театри и за всички епохи.

Виолета Тончева: Епохата на Явор Гърдев се открояваше като че ли най-вече с провокацията, както чрез творбите, така и чрез режисьорските решения.

Стоян Радев: Да, той беше провокативен, но мога да кажа, че и Лилия Абаджиева е провокативна по свой си начин, Пламен Марков също. Разликата е в различната им индивидуалност. Пиесите, които Явор Гърдев поставя, аз не бих поставял – като теми имам предвид. Но той успява да зарази актьорите и да ги направи съпричастни на онова, което него го вълнува. Това всъщност е белег на ангажираните с качествен театър режисьори, които искат не само за да поставят поредното заглавие, а да сложат нещо свръх това на сцената.

Виолета Тончева: В работата върху образа търсиш проекцията на героя в себе си или проекцията на себе си в героя, колкото и взаимно да е това проникване…

Стоян Радев: Да, взаимно е, но на мен ми е по-интересно да намеря непознатото. И колкото по-далечно е то от мен, толкова ми е по-интересно.

Виолета Тончева: Изненадвал ли си се от самия себе си, когато изваждаш нещо, за да го вложиш в героя?  

Стоян Радев: О, да. Само хората, които наистина много добре ме познават, могат да потвърдят, че аз съм свит и прибран човек. По нищо не личи може би, но съм такъв. Притеснителен съм, но това е известно само на най-близките ми хора. Другите ме възприемат по различен начин – познавам образа, който битува за мен. Всичките тези неща съм ги преодолял на сцената, там не изпитвам свян. Разбира се, не съм и шизофреник, така че да забравя, че съм Стоян Радев и да се появя като някой друг. Някаква коректив на част от мен винаги стои на сцената. Но сцената и образът ми позволяват да правя неща, които в живота не бих правил.

Виолета Тончева: Макар че точно сега играеш Нягул от „Албена” във Великотърновския театър, българската класика липсва в твоя актьорски репертоар. Струва ми се, че запълваш тази празнота с пиесите, които поставяш както с екипа на Варненския театър, така и с младите от Студио „Театър”. Имам предвид „Свекърва” от Антон Страшимиров, „Криворазбраната цивилизация” от Добри Войников, с която театърът отбеляза своя 95-годишен юбилей.  

Стоян Радев: Аз съм почитател на българската класика. Когато тръгна дали през роля или през постановка към българските класици, установявам, че ние някак ги подценяваме. Така ми се струва поне. А тези български класици са толкова мащабни, особено на фона на времето, в което са живели, на фона на световното развитие, от което България е била далеч. Всъщност те не само са били много по-напред от своите съвременници, но са имали много по-добро образование от днешните драматурзи. Подценяваме ги и правим техните персонажи наивни и глупави, а тези писатели са писали с любов за своите герои. Да вземем например „Криворазбраната цивилизация”, там се вижда най-добре.

Виолета Тончева: Затова и твоят прочит на „Криворазбраната цивилизация” е напълно противоположен на клишираната представа за нейните герои и жалкия им стремеж да уподобяват чужди поведенчески модели. Не се ли страхуваше, че понякога режисьорите се провалят тъкмо в желанието си да осъвременят пиесата?

Стоян Радев: Класическите текстове са класически, именно защото са издържали теста на времето и са доказали своята актуалност. Те не стават класически, защото са нарочени за такива Ако днес роман от 18-ти век може да ме заинтригува, значи той се превръща в класика. А онова, което ние единствено може да добавим, е начинът, по който днес четем класиката. Да сложим дънки или тишъртки, не означава да осъвременяваме. Не съм срещу това, но само то не върши работа. Много по-важно е да се защити мисленето на персонажите през днешната гледна точка. И ако героите от „Криворазбраната цивилизация” копнеят за по-светло бъдеще – защо да не ползваме соцлозунга, то мигар днешните хора на демокрацията и на Европейския съюз не копнеят за светлото бъдеще. Мигар днес днешните майки и бащи не искат да си изпратят децата в „светливата” Европа, защото тук виждат някаква безизходица, от която самите те не знаят как да се измъкнат.

А Добри Войников е писал пиесата, когато европейската култура влиза у нас, когато хората изпращали децата си да учат в Европа, но после те са се връщали в България и точно в това е голямата разлика с днешния ден. Днес повечето не се връщат. Аз самият обаче не искам да живея другаде и не искам да изпращам децата си никъде. Но и няма да ги спирам, ако те сами го поискат.

Виолета Тончева:  Ти не искаш да напускаш и Варненския театър, макар и да твърдиш, че не театърът е важен, а какво играеш на неговата сцена.

Стоян Радев: Да, така е. Не е тайна, че съм получавал предложения от столични театри, но винаги съм  ги отказвал и не съм съжалявал. Нямам никаква причина да напускам Варненския театър. Тук работи съпругата ми, тук правя това, което искам да правя и след като имам тази възможност, защо трябва да сменям мястото.

Виолета Тончева: Театърът или киното, кое е по-голямото предизвикателство?

Стоян Радев: И двете (смее се). Изобщо не ги противопоставям.

Виолета Тончева: Пирона в „Дзифт” на Явор Гърдев ли беше първата ти значима филмова роля?

Стоян Радев: Започнах с „Моето мъничко нищо” на Дочо Боджаков, последваха „Военен кореспондент” и „Дзифт”, после дойде ерата на сериалите: „Дървото на живота”, „Седем часа разлика”, „Под прикритие”, „Недадените”. Имам участия в няколко късометражки.  След „Никой” и „Събирач на трупове” тази есен се снимам в „Лили рибката”.

Виолета Тончева: В „Събирач на трупове” ролята ти беше много различна от всичко, което си играл досега. Странна и отстранена, с малко думи, но със силно екранно присъствие, тя породи и много различни реакции.

Стоян Радев: Една важна роля, почти няма кадър без моя герой, истинско предизвикателство. Като тип персонаж, стои далеч от моя натюрел. Особено в киното, където най-често ме вземат за ролите на лошите. Минахме през труден снимачен процес с по 12-часови снимки и от епизод в епизод. Като гледах филма, видях, че някои неща съм могъл да направя и по-добре, но вече няма как да ги поправя.

Виолета Тончева: Разказа какво си взел от Стоян Камбарев, а какво вземаш от децата в твоята театрална школа Студио „Театър”?

Стоян Радев: Не знам дали те вземат толкова от мен, колкото аз от тях. От чистотата, която те носят, крада с пълни шепи. Те идват с чисто любопитство и чиста енергия в театъра. Тези деца са чисти, а всеки от нас има нужда от чистота и аз се чувствам голям късметлия да бъда близо до тях. Това е едно от най-смислените ми занимания.

Виолета Тончева: Ти приличаш на човек, за когото нещата са ясно поставени – в театъра или извън него.  Смехът ти е заразителен, негативизмът ти е чужд. Тази житейска философия част от теб ли е, или си я култивирал?

Стоян Радев: Част от мен е. По рождение и по месторождение. Но в същото време продължавам да я обгрижвам. Роден на село, изживял първите си седем години на село, пораснал като селско момче – това се е оказало важно за мен, черпя сигурност от него. А съм спокоен за всяко нещо, знаеш ли защо? Защото нямам болни амбиции. Винаги съм искал да бъда актьор. Кандидатствах, скъсаха ме, втори път кандидатствах, втори път ме скъсаха. И тогава си казах, може би те имат право, може би не ставам за тази работа и реших да не кандидатствам повече. Бях на 22. Но после животът ми поднесе редица изненади. Завърших една театрална школа, после втора, а в някакъв период, когато в театъра нямаше млади артисти, ме взеха в няколко представления и натрупах дори повече роли от голяма част от професионалните актьори. Дължи се на късмета и на нуждата от млади момчета, а не на моя изключителен талант.

Ето как след моя разумен и съвсем рационален отказ от театър, аз влязох в истинския театър и започнах да играя на сцената. Дойде и денят, в който бях назначен като стажант-актьор от тогавашния директор Костадин Бандутов. Той ми обясни, че няма да вляза в разпределението за новия сезон, защото съм имал достатъчно роли. Това се случи в неговия кабинет, в който имаше още един човек, когото не познавах. Подписах договора и си излязох щастлив – вече не като театралния реквизитор Стоян Радев, а като стажант-актьора Стоян Радев.

Няколко часа по-късно ми звъни секретарката и ме предупреждава, че от утре влизам в репетиции, да намина да си взема пиесата! Оказва се, че непознатият човек в директорския кабинет е бил Стоян Камбарев. Видял ме и решил, че съм подходящ за главната роля в „Черна дупка”!

Ето как, в рамките само на няколко часа, съдбата ми се преобърна. Наистина не съм амбициозен за това или онова. Единствената ми амбиция е да правя театър. Да съм с всички хора, които обичам и които мен ме обичат, заедно да сме щастливи. Разбира се, около всичко това допускам и много грешки, но човек поне може да се старае, нали така? И затова, когато се събудя сутрин, аз не съм амбициран днес да се докажа еди-как си, а си казвам, че ми предстои един хубав ден, в който ще се опитам да си свърша работата, без да навредя на никого. Това се опитвам да правя, да не навредя на никого. Не е чак толкова трудно постижимо (смее се).

Виолета Тончева: Да поразсъждаваме накрая за разликата между актьорите и неактьорите. Ако актьорът е така професионално и човешки устроен, че постоянно се опитва да вникне в другия и да го разбере, то обикновеният човек мисли повече за себе си, отколкото за другия. Виждаш ли някакво противоречие в това?

Стоян Радев: Актьорите не са обикновени хора. Не ме интересува как ще се възприеме това, изречено от устата на актьор. Ние наистина не сме обикновени хора. И не бива да ни слагат в такива класации. На нас ни е дадено да се занимаваме с нещо, с което не всеки може да се занимава. Стремежът да проумее един друг човек, персонажа и ситуациите, в които той е поставен, е естественото състояние на актьора.

Онзи ден едно момче, което вече завършва театралната ни школа, сподели, че ето на, познавал ме от толкова години, а колко малко знаел за мен. Така е, отговорих му, дори да седна сега да ти разказвам за себе си, ти пак ще научиш само онова, което аз реша да ти кажа, а не това, което съм в действителност. За да изследваш нещата в дълбочина, да стигнеш до същността на човек, са нужни време и любопитство – най-дефицитните стоки във всекидневието. Не е оправдание, но може би е обяснение, едно от обясненията. Във всеки случай е противоречие. Но не между актьора и неактьора, а между човека и света, в който живеем. Утешавам се с мисълта, че аз притежавам това любопитство за другия и го задоволявам в работата си като актьор. Това може да не ме прави непременно по-добър или по-толерантен човек, но ми дава възможността да защитя правото и привилегията да търся, да виждам, да анализирам, да разбирам, да прощавам… Да играя, да бъда актьор.

Септември, 2016

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox