„Трамвай „Желание” – изненадата от познатото

Емилия Илиева / По театралните сцени

HOMO LUDENS 18/2015

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/tramvai-jelanie-iznenadata-ot-poznatoto/
Twitter

„Трамвай „Желание” от Тенеси Уилямс, режисьор Бенедикт Андрюс, сценография Магда Уили, костюми Виктория Беер, музика Алекс Барановски, осветление Йон Кларк, участват: Джилиън Андерсън, Бен Фостър, Ванеса Кърби, Клеър Бърт, Лашел Карл, Брануел Донауей, Ото Фарант, Николас  Гекс, Трой Гласгоу, Стефани Якоб, Кори Джонсън, Клеър Премп

премиера на 23.08.2014 в Театър “Янг Вик” – Лондон

продукция на NT Live, излъчена на 16.09.2014

 

У нас вече за четвърта поредна година се излъчват спектаклите от глобалната програма на Британския национален театър – National Theatre LIVE. Тази есен един от прожектираните спектакли беше „Трамвай „Желание” от Тенеси Уилямс, режисиран от Бенедикт Андрюс в театър “Янг Вик”. Така това представление се превърна в първа среща на българската публика с работата на режисьора от австралийски произход.

Освен театрални спектакли Бенедикт Андрюс прави и оперни представления. В момента снима първия си филм по пиесата на Дейвид Хароуър „Черно птиче”. Пише поезия и има две пиеси, едната от които е „Джеронимо” за американската операция през май 2011 г., целяща убийството на Осама бин Ладен. Когато се погледне в списъка на поставяните от Андрюс текстове, се забелязва значителният брой пиеси на Шекспир и Чехов. Характерно за работата му с класическите текстове е, че или ги адаптира, или ги разработва в нови версии. За прочита си на „Три сестри” през 2012  г., отново в “Янг Вик”, получава наградата на критиците за най-добър режисьор. Що се отнася до „Трамвай „Желание” текстът на пиесата е изцяло запазен, но новото в постановката идва от разработването на взаимоотношенията между персонажите и тяхното ситуиране днес.

Изключително важно значение за внушението на спектакъла оказва пространството. Сцената в „Янг Вик” е сцена-арена и всеки зрител има индивидуален поглед към нея. Така в съчетание със сценографското решение на спектакъла зрителите се превръщат в анонимни наблюдатели.  Апартаментът на Стела и Станли, в който се развива действието на „Трамвай „Желание”, няма нито една стена. Той е по-скоро маркиран, представен от най-характерните и необходими мебели и предмети в един дом. Този минимализъм насочва зрителското внимание изцяло към актьорското присъствие на сцената. На фокус са взаимоотношенията и преживяванията на персонажите. Белият цвят, в който е решен апартамента, може да се асоциира с лаборатория. Лаборатория за изследване на човешкото. Това усещане окончателно се потвърждава като идея, когато прибавим решението, че в края на всяка сцена, платформата, върху която е построен апартамента, се завърта и предлага нов ракурс за наблюдение от зрителите към сцената. Това място не предполага интимност и уединение. Друга важна характеристика, която пространството дава чрез мебелите и електроуредите в жилището, е решението за съвременност. Ключова позиция има и осветлението – приглушено, точно каквото Бланш го иска. Този тон създава мекота, която е в контраст с остротата във взаимоотношенията между персонажите.

Тъкмо интерпретацията на персонажите и техните междуличностни връзки правят спектакъла различен и изненадващ спрямо повечето варианти на „Трамвай „Желание”. Тук Бланш (Джилиън Андерсън) не маниерничи нарочно, за да предизвиква внимание. Нейната превзетост е, като че ли, несъзнателен израз на стремежа й към един по-хубав, по-изискан и по-поносим свят. В „Трамвай „Желание” на Бенедикт Андрюс прословутата реплика на Бланш „Не искам реализъм. Искам магия!” е превърната в лайтмотив. Бланш се стреми към идеала на достойното съществуване с фини и точни взаимоотношения, но самата тя отдавна е спряла да живее по този начин. Затова грубото и примитивно поведение на Станли (Бен Фостър) я кара да изпада в шок от това, че все повече се отдалечава от своя идеал. В решението на Станли Ковалски няма и следа от чувствителност или разбиране по отношение на  другите. Пренебрежителното му и господарско отношение си личи дори спрямо приятелите му. А Бланш с опитите си да го съди и засрамва само подклажда грубото му поведение. Единствената сцена, в която като че ли у него се забелязват наранени чувства, е тази, в която той я чува да го сравнява с маймуна. Неговото отмъщение не закъснява и то е сигурен знак за неконтролирана ярост. Ролята на Стела (Ванеса Кърби) е изнесена по важност наравно със Станли и Бланш. Тя се разкъсва между сестра си и Станли; между живота, който е водила, и сегашното си положение. В рецензията си за спектакъла във вестник „Гардиън” критикът Майкъл Билингтън сравнява Стела с бойно поле, на което се разразява битката между Станли и Бланш. В крайна сметка Стела не успява да спаси сестра си, а под въпрос остава възстановяването на хармонията във взаимоотношенията й със Станли.

Режисурата на Бенедикт Андрюс се стреми да се оттласне от историческия контекст на пиесата (писана през 1947 г.) и да пренесе ситуацията в нашето съвременно ежедневие. Това й придава друг нюанс, който цели универсалност на прочита с акцент повече върху самата екзистенциална ситуация, отколкото върху историческото време. Това внушение е  постигнато по няколко начина. За сценографията вече стана дума, като за нейното въздействие помагат и костюмите на Виктория Беер. Освен че са съвременни, те  подсказват и допълват характера на всеки персонаж. Тоалетите на Бланш често печелят вниманието с яркия си цвят или с аксесоарите към тях, за сметка на Стела, която е облечена по-семпло и спортно, без това да скрива нейния сексапил. Станли най-често е с потник, подчертаващ атлетичната му фигура.

Друг код, който Андрюс избира, е музиката. Различни популярни парчета подсказват настроението в края на всяка от сцените. Chris Isaak с “Wicked game” характеризира сцената, в която припламва надежда за изграждане на взаимоотношения между Бланш и Мич, а PJ Harvey с “To bring you my love” акцентира върху сексуалната сцена между Стела и Станли. Бенедикт Андрюс задава съвременни реалии и при интерпретацията на персонажите. В интервю за в. „Телеграф”, направено от Сара Кромптън по повод спектакъла, актьорът Бен Фостър споделя, че по време на репетициите режисьорът му предлага да мисли за Станли като за завърнал се от Афганистан войник.

Начинът, по който се осъществява прехода между отделните сцени в спектакъла, е също любопитен.  Вместо сценични работници всички необходими промени между сцените се правят от актьорите.  Сам по себе си този факт  не е толкова значим, но когато прибавим това че по време на преходите никой не излиза от роля, а напротив спазва същия ритъм както по време на сцените, картината придобива друг изглед. Така се създава усещането, че между сцените не протичат толкова големи периоди от време, както са първоначално зададени от Тенеси Уилямс, а събитията и действията са сгъстени, с което се засилва напрежението. Този ефект много прилича на заснемане в един кадър.

В актьорското изпълнение впечатляват няколко аспекта. Британските актьори са пословични с прецизния начин, по който работят с драмагургичния текст. Екипът на „Трамвай „Желание” е международен (Джилиън Андерсън и Бен Фостър са американци, режисьорът е австралиец), но върху изговореното слово се работи с голямо внимание, още повече, че то също се оказва ключ към интерпретирането на образите. Какво имам предвид? В спектакъла се говори на южноамерикански акцент, овладян с абсолютна точност. Отделно изказът на всеки персонаж подсказва неговия характер. Гласът на Бланш например е пресипнал и патетичен през цялото време. А от начинът, по който говори Мич (Кори Джонсън) като че ли може да се заключи за неговата стеснителност. Той трудно подбира думите си и дори от време на време заеква. Друг аспект от актьорската работа е наличието на ярки индивидуалности, които събрани заедно изграждат интересен ансамбъл.  В индивидуалните изпълнения се открояват използването на езика на тялото и физическите действия като особено значими за изграждането на образите на Станли и Бланш. Докато Джилиън Андерсън акцентира върху кокетството на Бланш, Бен Фостър подчертава грубостта и първичността на Станли и това е застъпено както в сцените когато той реално демонстрира агресия към Стела и Бланш, така и в сцените, с които се храни или пие. Когато се връща от болницата след като е оставил Стела, той си отваря бутилка бира и целия се полива с нея.

В спектакъла има моменти, които разкриват и хумористичната страна на ситуациите. По този начин обаче се подчертава същинския им характер. Това са сцените между Станли и Бланш, в които той демонстрира иронично отношение към нея, а тя като че ли не разбира това. В тях смехът изважда на преден план жестокостта на Станли и опитите на Бланш да се защити от нея чрез преструвки. Друго звучене има края на срещата между Бланш и Мич, когато и двамата са непохватни в общуването. Тогава и темите, които избират, засилват неловкото усещане помежду им. Безспорно тази непохватност ни разсмива, но чрез смеха бързо осъзнаваме, че Бланш и Мич са последната надежда един за друг, единствената останала възможност.

Рецензии за „Трамвай „Желание” излизат във всички медии в Обединеното Кралство и дори в САЩ. Въпреки че не всички одобряват прочита на Андрюс, общо мнение е, че този спектакъл успява да създаде повод за нови дебати върху пиесата. Освен това „Трамвай „Желание” се превърна в най-бързо продаваният спектакъл в историята на театър “Янг Вик”. Зрителският интерес и фактът, че е включен в програмата на NT LIVE, предварително задаваха големи очаквания към спектакъла и считам, че те бяха щастливо оправдани.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox