В ПАМЕТ НА ЕДНО ПОКОЛЕНИЕ – Кръгла маса, организирана съвместно с Международен театрален фестивал “Варненско лято”, 3.06.2012, Варна

Михаил Байков / In memoriam

HOMO LUDENS 16/2012

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/v-pamet-na-edno-pokolenie/
Twitter

Участници по реда на изказванията: Венета Дойчева (театровед и преподавател), Виолета Бахчеванова (актриса), Борис Луканов (актьор), Васил Стойчев (актьор), Цветана Манева (актриса, артистичен директор на МТФ „Варненско лято”), Маргарита Младенова (режисьор), Ромео Попилиев (театровед, ръководител на секция „Теория и история на театъра” към Института за изследване на изкуствата), Камелия Николова (театровед, ръководител на катедра „Театрознание” в НАТФИЗ „Кр. Сарафов”), Анна Топалджикова (театровед и преподавател), Десислава Стойчева (актриса, мениджър „Партньорски проекти” в Британски съвет – София)

Венета Дойчева: Уважаеми колеги, нашата дискусия е посветена на големите български актьори, които неотдава ни напуснаха – Наум Шопов, Георги Черкелов, Коста Цонев, Велко Кънев, Георги Русев, Катя Динева. Срещата ни е инициирана от фестивала „Варненско лято”, съвместно със списание „Homo Ludens”. Целта ни е да отдадем почит на това поколение актьори. Да изкажем своето уважение към тях  и разбира се да съхраним свидетелство за това как ние виждаме тяхното присъствие в българския театър, техния принос и тяхната уникалност. В срещата сме поканили всички гости на фестивала, но основните участници в дискусията са театрали от различните поколения – актьори, режисьори, театрални критици, журналисти, т.е хора, които са имали пряк и непосредствен допир до актьорите, за които ще говорим или пък ги познават от сцената, писали за тях, гледали са техни представления. Някои от най-младите може би само са чели за тези актьори… Така че гледните точки ще бъдат различни и това също е една от целите на нашата среща. В началото ще пуснем едно кратко видео, което дължим на нашия колега Васил Стойчев. Както знаете, той е страстен, не бих казала любител, а професионален филмов документалист и фотограф и притежава безценен личен архив. В определен смисъл този архив надскача неговия личен характер, тъй като той е заснел и много мигове от театрални представления, гастроли и участия. Това, което той ни подготви е един фрагмент с две по-малки части: видео записи от две роли на Велко Кънев. Първото е от спектакъла „Двубой” от Иван Вазов- гастрол в Белград (1985 г.), а втората част е от спектакъла „Сборен пункт” от Душан Ковачевич (записът е правен в София в Народния театър през 1985 г.). Същевременно давам думата на Виолета Бахчеванова, с която да започне нашата среща.

Виолета Бахчеванова: Най-напред ще започна с благодарност към организаторите на театралния фестивал „Варненско лято”. Развълнувана съм от факта, че днешната дискусия е посветена на спомена за нашите колеги, които ни напуснаха безвъзвратно. Мислех си също какви да бъдат именно тези спомени. Да определям ли степента на тяхното майсторство, което е компетенция на художествената критика, или това да бъдат случки, които са ни впечатлили в партньорството с тях. Затова реших да подредя спомените си както и идват в този тържествено тъжен момент и по-точно да споделя за личното ми партньорство.

Варна. Хубава Варна. За мен свързана с двете големи актриси на Варненския драматичен театър – Катя Динева и Грациела Бъчварова. Днес ще говоря за Катя. За Катя Динева. Този невероятен бунтар за справедливост. Този защитник на театралното съсловие. Този критик на грешките в театъра, с надеждата, че ще се поправи. Тази голяма актриса имаше изключителна гражданска съвет. С Катя имах най-мили спомени от една творческа командировка от Съюза на артистите, когато двете се озовахме в Унгария. Какви бяха тези 10 необикновени дни на взаимно разбирателство, на откровени разговори, най-вече онези мигове на сърдечен и откровен смях, провокиран от най-обикновени неща. Случваше се нещо невероятно между нас, което ни свързваше и много след това. Катето идваше в София, винаги се виждахме и спомените ни оттогава останаха живи и ни връщаха този смях. Сега Варна за мен не е  същата. Без тази актриса и приятел.

Партньорството ми с Георги Черкелов (с  Черо, както го наричахме с обич) стана в сериала „Под Игото”, където той игра Хаджи Йордан, а аз неговата жена – Йорданица. Изпитвах чувството на гордост, че ми партнира. Случваше се често да пътуваме до Трявна, където снимахме и тогава се радвах на разговорите ни по време на дългия път в колата му.  Неговата мъдрост, широта на възгледите са изключителни! Може би това взаимно опознаване беше още по-ценно от партньорството, в което все пак се съобразяваш с творческите задачи. Последната ни радост от срещата с Черо беше преди година и половина, когато случайно пристигнал в София, можа да дойде на нашата златна сватба с Васил и да чуем неговите думи, пълни с обич. Той разказваше спомени за нас и отново разбрахме колко взаимни са били нашите чувства. Сега Черкелов ми липсва с неговата мъдрост, спокойствие, толерантност, но най-вече с неговия талант.

С Наум Шопов можах да се срещна в лично партньорство много, много по-късно, даже съвсем късно за мен, защото това беше последната ми роля на сцената на Народния театър – драматизацията на „Бесове”[1] по едноименния роман на Достоевски. Наум в ролята на Степан Верховенски, аз – в ролята на Варвара Ставрогина. Имахме две сцени диалог с Наум и сега още усещам невероятното чувство на възхищение от неговия талант и партньорство. Всеотдайното отдаване на сцената, подадената ръка към колегата до теб, усещането за истинско партньорство. Много често си давах сметка, че талантът на големите актьори се проявяваше и в тази способност да партнират всеотдайно. Това изцяло се отнасяше за Наум. В живота той ме радваше със своя финес и благородство – всъщност това се усещаше и на сцената.

Загубата на големите творчески личности не може да изличи спомените за тях. В „Бесове” играеше и Велко Кънев в ролята на Пиер Верховенски. Той направи изключително драматична роля. Беше жалко, че този много хубав спектакъл имаше участта да закъснее във времето, защото точно тогава хората бяха на площадите и страстите, които се развихряха там, имаха някакво особено сходство с тези на сцената. Така си обяснявахме факта, че за първи път публиката в салона на Народния театър оредя. В много пиеси играехме заедно с Велко, но в лично партньорство се срещнахме в „Двубой”[2] на дядо Вазов – той в ролята на Чушкаров, аз – в г-жа Трифкович. В тази роля талантът на Велко се развихри с много въображение, изключителен хумор на много места с допълващи ролята думички, по скоро повтарящ думички на автора – един образ, който предизвикваше много аплодисменти по време на действие. Със загубата на Велко изчезна спонтанният и неповторим талант да буди смеха в публиката. Неговото безценно качество беше, че редом със смеха можеше да играе и драматични роли, а това вече говори за един пълноценен талант. И странно, че на сцената се раздаваше, докато в живота не беше особено общителен.  Разбира се, че само с думи, трудно можеш да охарактеризираш един талант – особено един драматичен артист, чието изкуство изчезваше с падането на завесата всяка вечер.

С Коста Цонев си партнирахме в телевизионния театър. Играхме в „Чудото на св. Антоний” от Метерлинк.  Запомнила съм една репетиция с Коста. Пред този изключителен актьор, когото харесвахме още от студенти, аз имах голям респект.  Тук трябваше да играя една простовата прислужница в богатски дом, която никому не цепеше басма – дори на Св. Антоний, когото играеше Коста. По време на репетицията, той усети моята плахост пред него и поиска да бъда по-нападателна, безцеремонна, смело да му се карам. Това беше и ключът на моята роля и на снимките успях да се развихря, както той ме напътстваше. Това предизвика и неговите съответни реакции и се получи желаното партньорство.

Всъщност стигнах в мислите си до това, какво беше общото, характерното за актьорите от това поколение, в което включвам безусловно и Велко. На първо място, театърът – убежище, театърът – „ моя любов”, театърът – смисъл на актьорския живот. Всичко друго оставаше след него. А това съдържаше: безпределна преданост, изключителна самодисциплина, толерантност в трудни мигове, взискателност при изграждане на образите, перфектно слово от сцената и задълбоченост в целия творчески процес. Това бяха някои от нещата, които оформяха техния талант…

 

Венета Дойчева: Благодаря много на Виолета Бахчеванова за това, което ни сподели. Ще ми се да опитаме да отговорим на въпроса: Как се става такъв голям актьор? Виждаме актьори, които ние сега обединяваме в поколенчески план. Всички те са получили много добро професионално образование,  с едно гениално изключение каквото е Наум Шопов, който единствен не е учил в професионално училище. Ще ми се да се опитаме да обясним какво е онова, най-важно, най-фундаментално, което в театралното училище техните големи преподаватели са  им дали и върху което тези актьори са стъпили? Как мислите?

 

Борис Луканов: Не само, че е похвално, че фестивалът е решил да отдаде не почит на тези актьори, а според мен той иска да сравни това, което съществува с онова, което е било. Това не е лошо, напротив хубаво е. Можем да си позволим да говорим за тези хора, защото те бяха наистина по-различни. Не искам да употребявам класификации, епитети и сравнения. Те не може да бъдат сравнявани с нищо. Много е вълнуващо това, което те са оставили в спомените на зрителите и във вашите разбира се, защото колкото и вие театроведческата и режисьорската част да се правите на неразвълнувани хора, вие също имате емоции и своите възхищения.

Искам да говоря за Коста Цонев, тъй като с него най-много съм бил заедно и сме работили много добре. Първото нещо, което би трябвало да се каже за него е, че той имаше един втори, невидим живот – като емоции и като грижи. Той e единствен от всички, които аз познавам, който се грижеше за майка си до последния й дъх. Той имаше някакво естетично поведение към жените – той има два брака с една и съща жена и две прекрасни деца… На никого нищо лошо не е направил. Беше изключително прецизен. Може да се преструва на всичко и в същото време да бъде естествен. В „Дон Кихот” тази искреност се проявяваше най-ярко. Жалкото е, че неговите големи роли в театъра не са заснети. Той беше изключително различен във всичко, което правеше. Можеше да се направи на толкова велик, че да те е срам да го гледаш…

 

Венета Дойчева: Спомена се няколко пъти, че тези актьори са изключително работоспособни, дисциплинирани. Въпросът ми е това техни персонални качества ли са или е характеристика на определена епоха и възпитание?

 

Васил Стойчев: Всички актьори, за които говорим, са долу-горе от нашето поколение, ние всички сме от последния випуск, приет в ДВТУ. Там ни приеха, там изкарахме първи курс и от втори курс вече бяхме в новата сграда с новото име ВИТИЗ „Кр. Сарафов”. Най-големите режисьори на Народния театър ни бяха и преподаватели в Академията. По разпределение отивахме в театрите. Ние с Виолета Бахчеванова, Пенчо Кисимов, Вълчо Камарашев имахме щастие да ни поканят и да бъдем в най-нашумелия тогава театър “Адриана Будевска” в Бургас с режисьори като Вили Цанков, Юлия Огнянова. Навсякъде имаше актьори, които бяха пример за цялото съсловие.

Главното за всички тези шестима колеги, които сега почитаме, е че те носеха и налагаха авторитета на актьорската професия. Това бяха хората, които бяха лицето навсякъде – дали в театъра, в киното, в телевизията, в радиото, в обществото, където и да са. Така се изграждаше авторитета на тази професия. Не съм сигурен, че сега е същото отношението към професията от това, което беше тогава. Всички тези хора, за които говорим са неповторими и между другото – чешити. Даже сега спокойно мога да кажа това, което съм мислил, за Велко Кънев специално. Той много, много има от чертите и от това, което носеше бай Косьо Кисимов. Особеното на този актьор – разпознаваем е! Няма човек, който да не го познае. Чувайки гласа му, да не каже – това е Велко Кънев… С Велко Кънев бяхме в една гримьорна. Тъжно е, че си отидоха точно тези, които имаха възможност да бъдат лице за дълги години на Народния театър. Не ги приемам тези хора като отишли си, а всеки път когато се преровя в моя архив за нещо, аз говоря все едно сега съм ги видял, сега сме си споделили нещо с тях.

 

Борис Луканов: Има ли поколенческа разлика? Има! И тя не е нито плюс, нито минус за едните или за другите. Когато ми се случи да работя със съвсем млади хора в Народния театър, влизам на сцената и чувам, че се свири. Това е изумително! В храма някой свири. И то колега, млад, а от другата страна някой яде баничка и си допива кафето – на сцената. Ужас! И започнахме репетиции. Тези хора, които предизвикаха моето възмущение, така започнаха да работят, така сериозно се отнесоха към истинската работа, че моето възмущение отиде по дяволите. Те могат да свирят, и да ядат баничка, и да си допиват кафето, но когато работят те предизвикват не възмущението ми, а възхищението ми. И сега, когато гледам българския театър и виждам колко млади, колко добри артисти има по сцените ни и са достойни за възхищение, не по-малко отколкото тези, за които сега ни е думата, все пак има една разлика, която аз не проумявам. Почти всички, когато говорят за своята работа, за репетициите си, за това как са постигнали една роля, как е минал репетиционния период – аз чувам почти от всички думата: много се забавлявахме. Ето това ме изумява. Никога не съм си мислел, че театърът за актьорите е забавление. И тук аз намирам разлика в поколенческото поведение. Мисля, че хората, на които сега отдаваме почит, носеха съзнанието за мисия. Актьорите от това поколение, за което говорим, имаха съзнанието за мисионерство.

 

Венета Дойчева: Склонна съм да мисля, че това е по-скоро различна лексика, т.е различно описание на процеса на работата. Гледайки актьори като Наум Шопов, Черкелов, Велко… не мога да си представя, че когато са работели, не са изпитвали една духовна радост, докато изграждат ролята. Смятате ли, че това наистина е съвсем различен тип отношение от традиционния процес или по-скоро е различен тип езиково определение? В какво е била същината на тази мисия?

 

Борис Луканов: С изключение на Наум, всичките са възпитаници на ДВТУ или на ВИТИЗ. Има значение възпитанието. Ние към учителите си подхождахме с голямо уважение. Като се почне от ректора и се мине през всичките тези големи фигури, които водеха актьорските класове. От тях сме взимали отношение към професията, отношение към институцията театър, отношение към работата.

 

Цветана Манева: Благодаря на Борис Луканов, че започна тази тема. Аз съм възторжена и ще си остана с такъв спомен от това поколение. Това се каза: колоси, неповторими творци, ярка индивидуалност. Да, това, което ги отличаваше е, че имаха индивидуалност. Никога не можеше да объркаш Наум Шопов с Коста Цонев и то не само заради разликата във височината. Това, което те носеха вероятно се дължи и на тези, които са ги възпитавали вкъщи и тези, които са ги обучавали след това във ВИТИЗ. Това са личности! Защо са такива според мен? Ами първо е домашното възпитание. Дори родени на село, те са отглеждани като джентълмени. Соцът не е време белязано с джентълменство, но те бяха джентълмените на българския театър.

Аз също харесвам младите актьори. Прекрасни са. Имат невероятна и много по-особена енергия, защото рефлексията им е много по-бърза. Харесвам тяхната способност да изглеждат незамислени, а всъщност да са разстроени и тъжни. Харесвам тяхната страхливост да говорят за чувствата си, да ги изявяват. Но няма да има нов Наум Шопов, нов Коста, нов Велко… Загубата ще си остане загуба… Усещам на физическо ниво загубата на тези хора, които си отидоха. Божа работа! Но много се старая да не пропускам и да не си позволявам да не забравя всичко онова, което някога ме е впечатлило. Трябва да имаме памет към миналото. И не да ставаме досадни в разказването, а да търсим начини и форми, в които това минало да достига да настоящето. Говорим за хора, които са отдали душата си, енергията си. Те имаха отговорността, че творческият акт не се отнася  само до личното появяване на сцената, а започва с този, който е написал пиесата, който я поставя, сценографът, композитора. Целият екип, който обслужва представлението. Да имаш тръпката и стремежа представлението да мине страшно добре. Голяма липса е! Цяло едно поколение. Има някаква жестокост в това. Считам го за несправедливо…

 

Маргарита Младенова: На такива срещи е много по-интересно да слуша човек, отколкото да говори… Актьорът днес, за разлика от онова поколение, за което говориш ти, Боре, не счита за необходимост да разбира думите, които изрича. Понякога днешните млади актьори изричат думи, които буквално не знаят какво значат. Те нямат вина за това. Аз се занимавам със студенти от толкова години. Искам да ви кажа, че сривът в паметта (защото тук не става дума просто за частични амнезии, за безотговорност) го има. Има срив по отношение на паметта и ние сме криви за това! С изключение на пишещите, които нещо правят за тази памет, в практиката на самите театрални процеси, нищо не може да компенсира липсата на корени. Това са някакви спори във въздуха, които нямат почва под себе си, няма къде да пуснат корени.

Струва ми се, че за тези актьори, за които си спомняме, по-интересното е не това, в което  те си приличат, а това,  в което са различни, защото целият заряд на тяхното присъствие е в тяхната уникалност. И на мен ми се струва, че може би там някъде е първият отговор на въпроса: каква е природата на таланта? Как се става такъв актьор? Трябва да има първо природа. Уникална природа, способна да се отвори. И понеже Наум е единственият актьор, с когото аз съм работила, искам да ви кажа няколко впечатления от работенето на Наум. Не извън репетиции, където той си беше като всичките: зъл, капризен, весел… В репетиция Наум се преобразяваше. Това беше негова, лично негова способност. Започне ли репетиция, срещу теб стои друго нещо, друга струна, друго сетиво, друго… до степен на безтелесност. Той преставаше да прави излишни движения. Преставаше да съществува телесно-битово. Нещо натрупваше. И малко по-късно, даже когато, като че ли не очакваш, заслушан в някаква естественост на този творчески процес, той връщаше. И връщаше не просто послушно, а връщаше уникално. Връщаше повече, отколкото получаваше. Абсолютно вписан в общия хоризонт, в общото пътешествие, в общите пулсации, в общите кодове. Как това става? Ето, Наум е единственият, който не е учил. Разбира се, учил се е от процесите, от колеги, учил се е на живо през поетичния си пулс. Той беше едно извънземно, в смисъл на голямо дете, което в репетициите съществуваше през рецепторите, на това което Арто нарича “способност да отидеш другаде”. Че представлението е апарат, който ще те закара другаде, където никога не си бил. Той потегляше и всички след него потегляха и наистина, накрая на репетицията ние се оказвахме другаде.

Ето това трябва да бъде пример пред нашите студенти. Подобни конкретни модели, начини, гестуси, собствени пътечки, по които тези хора са стигали до живеенето си на сцената. Може би в крайна сметка на всичко това взето заедно, може да се каже – театърът като мисия, или театърът като религия, или театърът като изповедално съществуване. Театърът като работата на твоя живот, като свръхконцентрация, като способност да ти се отключат всичките резерви. Да се довериш и на тези, които стоят срещу теб и на нещо вътре в себе си, което трябва да държиш будно и във форма. В този смисъл, според мен, целият този ресурс на паметта е като Ноев ковчег, който ще донесе ценности, през които ще мине щафетата. Бъдещето на българския театър в някакъв смисъл е по-перспективно, отколкото е настоящето му, ако престанем да делим битието на театъра на минало, сегашно и бъдеще, а всички работим за утре.

 

Венета Дойчева: Грети, до каква степен ти като режисьор, в срещите си с Наум Шопов се изправяше пред някаква трудност и какво научаваше? Обикновено в българската режисура на 60-те, 70-те години съществува традиция на режисьора педагог, т.е. този, който като че ли оформя, обучава своите актьори. В този случай ми се струва, че е имало друга динамика. Вероятно и Наум е взел нещо от теб като подход, като гледна точка към театъра, но допускам, че може би ти е отворил някакво ново познание… дали е така?

 

Маргарита Младенова: Аз се оставям на актьора като сетиво, като свят. И настоявам и той да ми се остави и да ми се довери като интуиция за посоката и за енергията. В този смисъл срещата ми с Наум беше много истинска. Аз имах търпението да не настоявам, за което той пък някак си ми беше благодарен. Когато след време връщаше, силата за неговите парчета беше просто феноменална. Той отиде по-нататък отколкото другите, които вървяха някак ученически. Наум ни научи, нас сфуматовците, да не бързаме с резултата и да имаме търпение по отношение на нещо, което ще дойде. През последните години имаше между нас една много интересна история, която мога да нарека „телефонна любов”. Наум много искаше да направим нещо заедно и аз също, което така и не се случи, но най-интересното беше, че той ми се обаждаше от време на време и казваше: “Грети, нали догодина…” И аз казвах: “Да, разбира се, че ще го направим”. Говорехме по телефона, надълго и нашироко, за еди кой си текст на Бергман като възможен, предстоящ. Или за Шекспир, или за някой друг, но все по телефона. И на никой от нас, и на мен не ми е идвало на ум, че тялото на Наум изчезва като тяло. Никога не съм допускала, че присъствието на Наум може да има нещо общо с границата между смъртта и живота. Аз и сега не го приемам като човек, който е другаде. Или пък, да, точно като човек, който е другаде, в някаква друга форма на живот. Той непрекъснато казваше: аз не бързам!

 

Венета Дойчева: Нека да отворим дума и за това, колко богато, смислено и интелигентно тези актьори използваха изразните възможности на актьорската дарба и на своята физическа даденост. Беше подсказано тук, че това бяха артисти, които до един можеха да играят всичко. Те можеха да бъдат много драматични, трагически дълбоки, но владееха и територията на комедийното, на шаржа, иронията, гротеската. Едните бяха с подчертана осанка – спомнете си излъчването на Коста Цонев, на Георги Черкелов, на Катя Динева, докато Велко Кънев, Наум Шопов, Георги Руесев, носеха една странност, лека ексцентричност, при все, че това не пречеше и на едните, и на другите да бъдат много богати във всички жанрове на театралното изкуство. В какво се състоеше тяхната уникална актьорска сила? Във физическото владеенето на този апарат? В лансирането на някакви персонални, създадени от тях, модели за човешко присъствие?

 

Ромео Попилиев: Ще започна с едно изречение, което обобщава: „Актьорът не е гражданин”. Той е извън закона. Лесно е да си гражданин, да си чиновник, да ходиш на работа от толкова до толкова часа. Докато нормалното качество на големия актьор, неговата жизнена настройка е да търси себе си в другите. Това е тъкмо характерът. За да си голям актьор трябва да си силен характер. Естествено, че тези хора, за които говорим, са имали силен характер. Можем да говорим за талант, за други неща, но талантът никой не е установил как точно го мерим. Но без силен характер не можеш да станеш актьор. Коя е тази особеност, която прави да говорим за това поколение като за нещо голямо. До 9.09.1944 г. българският театър е сантиментален, казва Боян Дановски. Сантиментът е това, което сдобрява романтичното и битовото. Точно това поколение пречупва тази линия, според мен. На тях им се пада тежката участ често да играят в пиеси, които днес не са за пред хората, но това вече е съдба. В този смисъл, не е случайно, че говорим точно за това поколение, защото то извърши този преход.

Гледал съм Георги Русев в театъра в такива роли, които разчупват неговото амплоа на особен хитрец. Имаше една постановка на Леон Даниел на „На дъното”[3] в Перник, където той играеше Лука. Там той започва с обичайното си амплоа на хитрец и изведнъж става нещо по-особено, нещо изключително  – това наричам аз интелектуализъм…

 

Камелия Николова: Искам да направя уговорката, че всички тези прекрасни актьори, за които говорим, съм ги гледала в сравнително малко роли и то в късните им неща. Разбира се, чела съм много и имам някакъв личен опит от срещите си с тях. Що се отнася до поколението – ще продължа с това, с което Ромео Попилиев започна, но в един малко по-различен план. Може би, онова което наистина ги свързва, е че всички те притежават много силна индивидуалност. Второто нещо е, че наистина тяхното излизане на сцената, техните силни първи години в развитието им, съвпада с едно официално провеждане на системата на Станиславски, което започва като обучение във ВИТИЗ, но което отива и в театрите. Всички тези актьори показваха едно перфектно владеене на тази система. Те бяха майстори със свои средства. И третото нещо е, че освен много сериозното отношение и природна дарба, всеки от тях беше изградил един образ, който е вече не толкова собствена индивидуалност, а поглед, през който се играят останалите образи. Всеки един от тези актьори по много енергетичен начин непрекъснато възпроизвеждаше и възстановяваше този образ в различните роли. Това за Наум Шопов беше ексцентрика; за Черкелов и Коста Цонев – интелектуалеца преди всичко. Едно много умело съчетаване на силната индивидуалност, с този обобщен образ, който е изграждан перфектно през годините. Това ми се струва, че е интересно да бъде проследено в  специално изследване.

Тези актьори бяха майстори, виртуози на говоренето. И Георги Черкелов, и Коста Цонев отделяха огромно внимание на начина, по който се изговаря словото. Голяма част от действието се случваше в словото. Това беше част от играта, част от тяхното майсторство. Докато актьори като Наум Шопов не бяха толкова перфектни в говоренето, защото пък Наум беше избрал един друг образ на ексцентрика, на човека, който мощно показва своята психическа същност. Откровен актьор. Това също беше колкото абсолютно спонтанен образ, толкова и конструиран образ. Казвам го с целия респект към това майсторство.

Мисля, че сега е наша работа, на нас пишещите хора, това наследство да бъде преработено, да бъде цитирано, ако щете. Тази празнота, която усетихме много силно, изведнъж породи дебата и за следващото поколение. Хубаво е че, в нашата дискусия, говорейки за една голяма липса, обърнахме поглед и към това, което идва…

 

Анна Топалджикова: Искам да говоря за двама от актьорите, които съм гледала най-много: Черкелов и Шопов. Първо общото е, че те са родени в една година. Струва ми се, че Черкелов беше актьор на словесния театър. Той имаше много силно отношение към словото. Правеше ми впечатление, че той играеше предимно с очите си и с речта. Със словото и с погледа. Беше много аскетичен към движението. Той можеше да ти прикове погледа само със собствения си поглед и с начина, по който говори. Някаква енергия, която струеше през тези два източника. Спомням си, че Вили Цанков беше разположил в „Тит Андроник”[1] тази прословута стълба (такава беше сценографията) и Черкелов седеше, лежеше и много рядко се изправяше, без това да доскучава. Като зрител си под напрежение, а той лежи. Умееше да засилва напрежението с приковаващ поглед. Имаше усещане за мисия, че текстът е едно послание. Имаше идеята, фиксирайки те в очите, да ти предаде това послание.  Като ученик на Бениеш, освен характерната за цялото образование във ВИТИЗ  система на Станиславски, беше взел от него Брехтовото отчуждаване (а и си я имаше и житейски тази роля). Както е потънал в ролята, умееше изведнъж да излезе от нея. Другото, което трябва да кажа, е че той беше монолитен. Цялостен, със самочувствие, с ирония. Той и човешки беше такъв – винаги присъстваше със своята цялост, със своята личност.

И точно обратното – Наум Шопов беше по-деструктивен актьор. Беше много противоречив. Той и като личност е бил по-противоречив. Всичко, в което играеше имаше някакво съмнение, някакво раздвоение, някакво разрушение. Започва да играе нещо и го разрушава, изпълва го със себе си, но това негово “аз” също е многолико. Спомням си потресаващото впечатление, което ми направи и което въобще ме отвори към театъра – „Дневникът на един луд”[2], постановка на Азарян. Беше изграждане на нещо, което даже не мога да опиша. Някаква енергия на една личност, която е разпръсната отвсякъде. Същество, разпъвано от собствените си демони. Той имаше по-модерно присъствие в онова време. Чрез него нахлуваше една противоречивост, една нервност, една екстремност и неспокойствие… Тялото му се преобразяваше, сгърчваше се по един особен начин. Имаше прехвърляне на едно вътрешно същество навън… Имаше някакъв необикновен талант.

 

Венета Дойчева: Като че ли обединихме тези уникални актьори през перспективата на един ироничен поглед към света. Всеки го изказа с различни думи. Дали това е през своеобразен персонаж, или пък сходна тенденция към парадоксалното, но това чувство за ирония като че ли присъства във всички актьори, за които говорим. Бих задала въпроса така: Можем ли да мислим, че чувството за ирония е било поглед към света и към времето, в което тези актьори са творили? И съответно са били изразители на едно отчуждаващо мислене за света, в който всички са живели… или това ви се струва преувеличено като теза?

 

Васил Стойчев: Знаете ли, сега точно това си мислех през цялото време. И за шестимата, за които говорим…

 

Виолета Бахчеванова: Тяхната защита от емоционалното натоварване, обикновено ставаше точно с тази ирония…

 

Десислава Стойчева: От тази дискусия за мен, дойдоха няколко практически предложения. Когато гледахме видео записите, видяхме, че големият актьор е голям актьор, т.е той остава и няма нищо остаряло, нито в неговото присъствие, нито в средствата, които използва. Виждали сме го и в старите български филми, те продължават да бъдат актуални. Какво си мислех по време на дискусията? Споменът в младото поколение остава  чрез разказите, чрез спомените за смешните неща, които са преживели. Предават се като легенди, но аз си мислех за нещо по-стойностно, което би могло да остане освен тези архивни документи. Според мен такъв тип дискусия, която се проведе за съжаление по повод на тези, които са си отишли, е невероятно добро средство. Този тип дискусии, в които участват живи актьори, театроведи от различни поколения, са един начин паметта, връзката да бъде продължена с участието на днешните актьори. И освен този тип дискусии, един друг практически начин да задържим паметта за актьорското майсторство е да използваме актьори от различни поколения в педагогическата работа – дали чрез разговори с тях, дали чрез тяхно присъствие, дали чрез техни архивни документи, но по някакъв начин да сверяваме часовниците си едни със други. Да се получи диалог на поколенията. И педагозите са тези медиатори, които могат да го осъществят. Винаги съм вярвала, че ролята на театроведите е да пренасят онези позитивни примери от миналото към бъдещето, които да помагат на настоящето.

 

Ромео Попилиев: Исках само да подкрепя това мнение на Венета Дойчева за иронията. Разбира се, тя е подсъзнателна. Това е като някакъв полуосъзнат бунт срещу това, което се налага като официална доктрина.

 

Венета Дойчева: Колеги, мисля, че стигнахме до важна тема, но тя ще е обект на следваща дискусия. От свое име искам да благодаря на всички, които присъстваха днес и взеха участие в този разговор. За мен лично той беше не само интересен, но и вълнуващ. Всяко поколение носи своята уникалност и със загубата на определени актьори, изчезват цели светове… Но това не означава, че не се появяват нови.  Фестивалът, който е наш домакин, демонстрира, че настоящето също има своите изразители в лицето на днешните актьори. Още веднъж благодаря на всички!

 

Материлите от аудиозаписа на срещата записа Михаил Байков

Изказванията и участието в дискусията са дадени със съкращения.

[1] „Тит Андроник” от У. Шекспир, постановка Вили Цанков, премиера на 7 януари 1975 г., сезон 1974/75, Драматичен театър „К. Величков” – Пазарджик

[2] “Дневникът на един луд” от Н. В. Гогол, постановка Крикор Азарян, премиера на 24 юни 1966 г., Театър 199

[1] “Бесове” по едноименния роман на Ф. М. Достоевски, постановка Енчо Халачев, сезон 1989/90, премиера на 23 февруари 1990 г., Народен театър „Иван Вазов”

[2] “Двубой” от Ив.Вазов, постановка Никола Петков, сезон 1979/80, премиера на 17 юни 1980г., Народен театър “Ив. Вазов”

[3] “На дъното” от М.Горки, постановка Леон Даниел, премиера на 14 април 1978 г., сезон 1977/78, Драматичен театър “Боян Дановски”, Перник

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox