Валентин Ганев: ТАЛАНТЪТ Е ЧУВСТВО ЗА МЯРКА

Елена Ангелова / Личности

HOMO LUDENS 22/2019

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/valentin-ganev-talantt-e-chuvstvo-za-myarka/
Twitter

Интервю на Елена Ангелова

Елена Ангелова: В различни интервюта споделяте как сериозните ви занимания с музика преди театралното ви образование са допринесли към работата ви като актьор. Бихте ли разказали повече за тази промяна и за вашата първата среща със сцената, когато вместо цигулка като инструмент сте имали глас, тяло, текст?

Валентин Ганев: Не бих злоупотребявал особено с разкази за сериозни занимания с музика в детските си години – не бях по-различен от всяко дете, занимаващо се с музикален инструмент. Едва ли имам някакъв спомен, който да прилича на нещо аналитично. Още повече, че първите ми срещи със сцената са били в същите тези години в училищната самодейност. Разсъжденията ми по тази тема са по-скоро с днешна дата. Музиката е най-интуитивното и пряко въздействащо изкуство. Предполагам, че заниманията с музика развиват чувството за ритъм и темпоритъм, динамика, изграждане на фраза, импровизация, хармония, мярка. Харесвам определението, че талантът е чувство за мярка.

Елена Ангелова: А каква музика предпочитате, кои изпълнители или композитори? Работите ли с музика, докато репетирате?

Валентин Ганев: Харесвам всякаква музика, която ми въздейства емоционално. Това може да е най-примитивна аборигенска музика, всякакъв фолклор, джаз, рок, блус, класика. Както се шегуват професионалните музиканти – харесвам всичко от Бах до Офенбах и от Верди до Монтеверди. Не си поставям за цел да работя с музика, докато репетирам, получава се естествено. Слушам доста радио, ровя се в Youtube. Емоционалните потоци на дадена роля понякога се успоредяват със случайно чута музика и тогава едното влияе на другото, къде съзнателно, къде подсъзнателно.

Елена Ангелова: Вие сте завършили при руския режисьор Сергей Бондарчук във ВГИК, Москва. По-късно в България работите с широк и разнообразен спектър от режисьори от различни поколения и естетики – Леон Даниел, Крикор Азарян, Маргарита Младенова, Явор Гърдев, Александър Морфов… Списъкът е наистина дълъг, но можете ли да определите какво е било за вас ценно, важно и интересно в срещата ви с тях и съвместната работа?

Валентин Ганев: И с името на Сергей Бондарчук не обичам да злоупотребявам. Това, че си нечий ученик, не те прави автоматично добър в професията само поради този факт. Oсвен с изброените от вас режисьори, съм работил с Роберт Стуруа, Димитър Пунев, Симеон Димитров, Здравко Митков, Стоян Камбарев, Борислав Чакринов, Възкресия Вихърова, Пламен Марков, Иван Добчев, Галин Стоев, Николай Ламбрев, много са… Ценя особено онзи начин на режисьорска работа, при който постановчикът създава у актьора усещането за съавторство, когато ставаш част от една увлекателна игра, в която си достатъчно дисциплиниран да се подчиняваш на цялото и достатъчно свободен да плетеш игрови дантели в предоставената ти територия.

Елена Ангелова: А дали бихте могли да отговорите на същия въпрос и по отношение на актьорите – има ли колеги, които силно са ви повлияли като начин на работа в театъра, кои предпочитате като партньори и защо?

Валентин Ганев: Разбира се! Тук списъкът би бил още по-дълъг от режисьорския, но да се спрем на Наум Шопов, Ицхак Финци, Руси Чанев. Най-добрият партньор е този, който играе другия, не себе си. Аз играя теб, ти играеш мен, всички играем цялото, подчиняваме се на едно общо драматургично движение, на една перспектива, на едно основно действие. Харесвам ярки артисти, вътрешно и външно пластични, експресивни, с игрово чувство за хумор, рефлективни и интуитивни, играещи с лекота. Казват, че в японския театър майсторството на актьора се определяло от количеството потни капки, които се отделяли на върха на носа му: колкото по-добър, толкова по-малко капки пот.

И като говорим за хора, които са ми повлияли особено, не мога да не спомена художника и сценограф Младен Младенов – изключително подробен в анализа и в разнищването на противоречията в една пиеса, умеещ да сведе сценографията до просто на пръв поглед, но синтетично обобщаващо образно решение.

Елена Ангелова: Как бихте описали вашия актьорски почерк? При много от актьорите преобладава интуитивното начало, докато други отделят много време за аналитично проучване и събиране на материали. Бихте ли споделили нещо специфично за вашия метод и стил при организацията на репетиционния процес? Присъстват ли повтарящи се модели на работа с ролята, или подготовката за всеки спектакъл е различна в зависимост от режисьора и постановъчния екип?

Валентин Ганев: Не мога да определя сам актьорския си почерк. Ще ми се да бъде нещо като това, което споменах по-горе. Не знам дали е специфично и дали може да се нарече чак метод и стил. Гледам на репетициите като на съзнателен процес, в който залагаш капани на интуицията и вдъхновението си.

Елена Ангелова: Впечатляващият живот на спектакъла „Контрабасът“ от Патрик Зюскинд имаше своята кулминация този април, 18 години след премиерата, като представление № 300 беше подобаващо отбелязано със силен финал в драматургично отношение – когато оперната певица Ина Кънчева зае мястото на любимата на персонажа. След това преживяване на Голямата сцена в Народния театър, след наградите „Икар“ и „Аскеер“ за мъжка роля, високото признание от зрители, критика и фестивална публика от около 15 държави, каква е равносметката ви за  толкова дълъг процес, посветен на една роля?

Валентин Ганев: Стана традиция да отбелязваме кръглия брой представления със спектакъл на Голямата сцена на Народния. За тези случки подготвяме изненада за вярната си публика, а „Контрабасът“ има такава за осемнайсетте сезона, в които активно се играе. За № 200 на финала свириха 12 контрабаса, а № 250 завърши като рок концерт с уредби, електрически бас китари, ефекти и пр. Тези атракции подготвяме и изпълняваме с музикалния педагог на спектакъла Слав Бистрев. Постановъчният екип и театърът отглеждат с много внимание това представление и може би това е причината за дългия му живот. Толкова дълго общуване с една и съща драматургия те насърчава да ровиш и откриваш нови смисли и начини за въздействие, да синтезираш и опростяваш, да махаш излишното и да се задълбочаваш в главното. Създава ти модел за подход и към следващи роли.

Елена Ангелова: Споменахте, че сте работили активно с музиканта Слав Бистрев по постановката на „Контрабасът”. Споделяте в интервюта, че задължително се разсвирвате заедно преди представление, също подготвяте и музикалното оформление в специалните поводи, в които „Контрабасът“ празнува годишнина… Бихте ли споделили повече за творческия процес, който имате със Слав Бистрев – с какво той е ценен за вас и с какво продължава да ви вълнува?

Валентин Ганев: Със Слав сме приятели още от времето, когато той свиреше в камерния оркестър „Орфей” в Перник, а аз бях актьор в тамошния театър. Обърнах се към него за помощ, когато работихме над „Контрабасът”. Аз бях започнал занимания с известния контрабасист и педагог проф. Георги Велков, но един подобен репетиционен период изисква по-тесен и продължителен контакт и съчиняване на музикално-актьорски гегове, и то с човек на твоите години и акъл. Слав е човек с много широка култура (не само музикална) и театрален вкус, на който се доверявам безрезервно. С годините сме изработили някакъв негласен и неясен начин да си подаваме и осъществяваме идеи, които в началото изглеждат безумни, после стават пленителни не само за нас, но и за публиката. Поне така си мисля, че се случва. Да, наистина, преди всяко представление, аз свиря заедно с него и вече 18 години не мога да отговоря на високите му изисквания. А какво по-добро за професионалното здраве на един актьор от това да има до себе си взискателен и безпощаден партньор. Съвместната ни работа със Слав не се изчерпва с „Контрабасът”. Във всичките ми режисьорски упражнения от последните години той създава звуковата среда, кога като композитор, кога като звукооформител, кога сам записва музикалната партитура.

Елена Ангелова: Можете ли да споделите няколко думи и за съвместната работа с режисьора на „Контрабасът“ Пламен Марков? С какво тя е ценна за вас? Случи ли се това, за което споменахте – режисьорът да се разтвори, да изчезне в творбата?

Валентин Ганев: Ще започна оттам, че бях избран от Пламен Марков за тази роля. Пламен е много педантичен и подробен в анализа и постройката на цялото. В режисурата му има сериозна доза педагогика – неслучайно толкова дълго преподава в Академията. Той умее да води актьора, да го вкарва в обстоятелствата, да го насърчава и обуздава. Не се страхува да стига до крайна яркост на изразните средства, да се доверява на актьора и деликатно да отсява „зърното от плявата”. Да, струва ми се, нашето представление не крещи с хватки, които изтъкват моженето – режисьорско, сценографско и актьорско. Зюскинд ни е повече от достатъчен. Може би това е основната тайна на дълголетието на този спектакъл.

Елена Ангелова: В спектакъла създавате един много интересен феномен – общуването ви с контрабаса повлиява на зрителя с нова гледна точка и от един момент нататък той възприема контрабаса като ваш, макар и въображаем партньор. Как се е получи това? Какво беше усещането за инструмента, мъртвата вещ, която постепенно оживява за сетивата ви?

Валентин Ганев: Ако съществува подобен феномен и той е осезаем за публиката, то основната заслуга е на Патрик Зюскинд. Контрабасът наистина е неoдушевен предмет, вещ, но не обикновена вещ, а музикален инструмент. Той престава да бъде мъртва материя, когато започне да издава звуци и тези звуци създават емоционален контекст. Затова за нас беше много важно героят да свири наистина. Усещането за живо същество създава и самата форма на инструмента, множеството овални извивки, пропорциите на златното сечение.  Нашето скромно постижение е, че не сме провалили автора в това отношение. Той не заслужава това.

Елена Ангелова: След дългогодишен актьорски опит в театъра и киното, поставяте като режисьор в Театър „199″ “Кралицата майка” от Манлио Сантанели и след това „Бясна, кривогледа и лакома“ в Сатиричния театър „Алеко Константинов“, по покана от автора Боян Папазов. Каква нова гледна точка към театъра ви даде предизвикателството да режисирате?

Валентин Ганев: Поставям доста по-отдавна. Доколкото в съсловието не се гледа с добро око на „аркашките“ които режисират, реших да „легализирам“ тези си занимания с една специализация по режисура в НАТФИЗ. В Театър „199“ в момента се играе „Съдебна грешка“ от Джон Мортимър, постановка, с която защитих, а в Театър „Българска армия“ – „След репетицията“ от Ингмар Бергман. Новата гледна точка е старата – добри спектакли се правят не от хора с дипломи, а от хора със сърце. Когато режисираш, отговорността за цялото пада върху теб, когато играеш, можеш да си по-лекомислен. Нали всичко е игра. Да се върнем към началния ви въпрос за музиката. На повечето езици глаголът за „свиря“ и „играя“ е един и същ.

Елена Ангелова: Актьорското изкуство е като че ли безкрайно култивиране на умения и качества, овладяване на тяло, глас и енергия в един идеално темпериран инструмент. Какво определяте като най-важно в този сякаш „вечен“ процес? Кой е най-същественият урок, или по-скоро качество в актьорското майсторство, който бихте пожелали да усвоят начинаещите актьори?

Валентин Ганев: Към това, което казахте, бих добавил разширяване на кръгозора, трупане на обща култура, общуване с всички останали изкуства, учене на езици, наблюдателност и любопитство. А най-същественият урок, ако трябва да се държа като даскал, а и ако някой се интересува… го казах  някъде по-горе. Талантът наистина е чувство за мярка.

Октомври, 2018

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox