Василена Радева: Един сън поиска от мен да бъде разказан

Михаил Байков / Личности

HOMO LUDENS 15/2011

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/vasilena-radeva-edin-san-poiska-ot-men/
Twitter

[НАЧАЛОТО или за дългия път на деня към нощта]

Михаил Байков: Василена, ти си от Провадия, учила съм във Варна, разкажи ми за времето, когато слънцето изгряваше край морето.

Василена Радева: Имах щастието да уча в Немската гимназия във Варна, която тогава беше в края на града. Имахме традиция – първият час беше часът на изгрева, защото слънцето изгряваше над морето и ние го виждахме от прозорците на гимназията. Когато се запролетеше се ходеше на училище с  хавлийка, понеже бяхме много наблизо и когато бягахме от час, всъщност ходихме на плажа.  Но най-често отскачахме до там с очи и с мисли… изобщо беше един поетичен период. Тогава открих за себе си руската литература. Смешното беше, че много мечтаех за любов и запознанства, обаче отивах в Морската градина с „Война и мир” или Достоевски в ръка и естествено никой не припарваше до мен на пейката. Но пък поне си прочетох необезпокоявана книгите.

Михаил Байков: Как реши да се занимаваш с режисура? Съжаляваш ли за това, че не стана актриса?

Василена Радева: От съвсем малка мечтая да се занимавам с театър. Не знам как се роди тази мечта, но знам че когато попаднах в един детски театрален състав трябваше да изиграя едно цветенце и не се справих с това. Тогава усетих като абсолютно предизвикателство трудните неща. Всъщност това може би беше първата трудност в моето детство, но именно тя ме омагьоса. Не се чувствах комфортно играейки, правейки етюди. Просто ми трябваше страхотна сила и енергия да се нахъсам, че сега не съм смешна, че сега не съм грозна на сцената. От друга страна пък бях абсолютно сигурна, че това е пътят в живота ми – театъра. Тази сигурност, която само тийнейджърите и децата могат да имат. Галин Стоев ми беше „режисьорското просветление”. Той дойде в състава ни „Златното ключе” на среща с нас. Възхитих се колко е буден, рефлективен и колко е отдаден на това, което прави. Защото това да се срещне с един театрален състав във Варна със сигурност не му е било приоритет на деня, но той, когато беше с нас, беше истински с нас. После в живота винаги съм се възхищавала на хора, които умеят искрено да присъстват в момента. Това го имам и като изискване към мен самата – каквото правя да съм цялата в него, независимо дали това е даване на интервю или представление.

[АКАДЕМИЯТА]

Михаил Байков: Как би определила времето прекарано в НАТФИЗ? Години на израстване, необходима школа или загуба на време?

Василена Радева: За мен определено бяха години на израстване, израстване, което естествено беше свързано и със страдание и със загуба на себе си в един момент. Първите няколко месеца в Академията, бях зашеметена от щастието, че живея в мечтата си. Просто попивах, поглъщах всичко, радвах се на всички хората там, а наистина имах щастието да попадна при прекрасни преподаватели и в много хубав клас. Естествено, че има и загуба на време в НАТФИЗ, но това е неизменно за всяко студентско обучение.

Михаил Байков: Какво ти даде проф. Пламен Марков? Без какво от това днес не би могла да се справиш?

Василена Радева: Пламен Марков ни даде а,б,в-то на режисурата. Отвори ми много съзнанието. В първия ден той каза нещо, което може би, всички преподаватели казват в НАТФИЗ – бъдете любопитни, гледайте колкото се може повече филми, четете колкото се може повече книги, слушайте разговори в автобусите, по улиците, бъдете абсолютно отворени. Много ме респектираха неговата начетеност и аналитични умения, благодарение на него осъзнах още колко много има да уча и да дълбая в света. Елена Цикова пък ме насочи в една много интуитивна страна на изкуството, много сънищна, много възможно-невъзможна…

Михаил Байков: Дипломният ти спектакъл е „Сестри” на Людмила Разумовска, но преди да стигнеш до него си изминала доста път. Какво се случи?

Василена Радева: Наистина се получи малко объркано при мен. Аз направих „Вампир”, като курсова работа за 4 курс, съответно представлението беше пренесено в Стара Загора- хареса го тогавашния директор на театъра и ми предложиха това да ми е дипломния спектакъл. Обаче, тъй като бях още 4 курс, а не 5-ти, общо взето, аз самата се възпротивих, мислех си, че ще направя нещо много по-добро, следващата година. Това беше добър урок за мен, що е то наивна самоувереност, защото общо взето, след „Вампир” се случи една криза, в съвсем зеления ми творчески живот. Та, тогава, след „Вампир” реших, че ще направя нещо, което изглеждаше много трудно за сцена. Това беше пиеса на Алфред Мюсе – „Фантазио”, което самият автор определя като „театър в кресло” – само за четене.  И се сгромолясах челно. Представлението така и нямаше своята премиера. След което имах един доста труден период и се появи Рада Спасова, бог да я прости, директорката на Шуменския театър, която наистина ми подаде ръка да си направя там дипломното представление. Аз се дипломирах 2-3 години след семестриалното си завършване. Дипломното ми представление „Сестри” от Людмила Разумовска е много важно за мен, нещо като „Барон Мюнхаузен” – едно измъкване за косите.

[СЛЕД РАКОВСКА 108А- за трудностите, предложенията или какво е да си млад режисьор с диплома в ръка]

Михаил Байков: Трудни ли бяха първите ти стъпки след като завърши? Посоката, в която пое?

Василена Радева: Ами аз общо взето чуках по доста врати на доста театри. Много е трагикомично това, че младите режисьори рядко изглеждат респектиращо. Имаше един омагьосан кръг. В софийските театри казваха отиди да се учиш в провинцията. В провинцията пък казваха: „…обаче направи Големанов” примерно, което пък за един млад режисьор не е предизвикателство. И в един момент аз бях решила, че не е задължително да бъда режисьор. Работих няколко месеца в кол-център на немската лотария. После работих като сценарист на едно предаване, после работих в книжарница в Хеликон, работих и 3 дни като сервитьорка, повече не издържах, защото тази работа за мен бе много натоварваща психически. Но през цялото време, копнежът по театъра си стоеше. Бях зажадняла и когато ми се отдаде възможност, се хвърлих в професията на пълни обороти.

[за «ГРОЗНИЯТ»  или как се роди красивият дебют на софийска сцена]

Михаил Байков: Как реши да посегнеш към „Грозният”? Какво в текста на Мариус фон Майнбург те провокира и какъв ключ търси за него?

Василена Радева: Всъщност този текст „Грозният” представихме във първото издание на „ПроТекст” с „36 маймуни”. После го предложих на няколко театри – държах да е Софийски театър, защото пиесата е малко по-експериментална и в столицата би намерила адекватна публика. Беше щастливо съвпадение това, че точно в този момент Ириней Константинов и Богдана Костуркова търсеха нещо такова. Имаше и нещо друго, което в началото много помогна. Факт е, че когато си млад режисьор, е добре да отидеш в театър с част от парите за постановката си. Спечелих субсидия за „Грозния” по програма дебюти на Министерство на културата, благодарение и на това, Театър „София” ме прие. Там попаднах на страхотен екип. Това е един наистина добре работещ театър в момента, актьорите там са много будни и любопитни. Какво ме провокира в текста? Има една реплика в пиесата на шефа Шефлер, който казва на Грозният: „Ти си начинаещ и би искал да направиш нещо за кариерата си” и това всъщност е една брутална сцена, в която шефът кара служителя си едва ли не да проституира с една дърта бизнес-дама, за да има успех новият продукт на фирмата. Вълнуваше ме въпросът на какви компромиси сме способни, за да реализираме себе си. И загубата на самия себе си заради компромисите, които си позволяваш. Финалът на „Грозният” ме замисли, че нито в теб самия, нито в другите е реалната преценка за това какъв си. Същностна е манипулацията. Манипулацията е много точна думичка за „Грозния”. Ние всичките сме подложени на манипулация от външния свят. Доколко тя обаче може да предопределя вътрешния ни живот?

Михаил Байков: Как се роди идеята за Човекът без лице?

Василена Радева: Не познавах нито Калин Врачански, нито Милен Николов, и по предложения на директора в разпределението ми и двамата влязоха на една роля (на асистента Карлман), като аз трябваше да си избера в последствие един от двамата, но аз не можах да се разделя с нито един от тях тъй като и двамата се справяха чудесно и тогава ми дойде идеята за един пети елемент в „Грозния”, който го няма по автор. Четох, една теория как при всяка операция на тялото, по някакъв начин се оперира и душата и намерих това за много показателно за пластичните операции. Това, че като променяш част от тялото – в случая лицето си – се променя нещо и в душата ти. Та така нареченият от нас „пети елемент”, който Калин и Милен се редуват да играят, всъщност е душата на оперираният.

[за «МАЙМУНИТЕ» три, шест или 36 причини да ги има „36 маймуни”]

Михаил Байков: Коя е причината, която наложи създаването на Организацията за съвременно алтернативно изкуство и култура „36 маймуни” и каква е нейната платформа?

Василена Радева: Ами първата причина е, че това ни дава смисъл. В ядрото на организацията сме тримата режисьори – Гергана Димитрова, Младен Алексиев и аз. Нашият принцип е да ангажираме в проектите си актьори, които са на свободна практика. Какво още? Всъщност „36 маймуни” е убежище, чисто творчески, но и социално в което се чувствам свободна. Независимият театър е един съвременен и много удачен модел на правене на театър, нещо, което не е нищо ново на запад, пък вече и в България.

Михаил Байков: ProText е голямата рожба на „36 маймуни”. Каква е основната му концепция?

Василена Радева: Това е пилотният проект на организацията. „ПроТекст” е пърформанс-четения – представяне на съвременна драматургия в несценични пространства, като избираме пространствата изключително според особеностите на текста. В тези пърформанс-четения работят заедно актьори, музиканти, ви-дежеи, режисьори и сценографи. Всъщност се получава една страхотна неформална атмосфера на творческа симбиоза. Сред нашата публика има доста млади хора, които по един или друг начин още не са открили театъра или пък са се отказали много рано заради попадането си на лоши постановки. Тук те се чувстват в по-клубна среда и всъщност виждат, че и това може да е театър, че той може да се прави непосредствено сред тях самите. Вече имахме немско, френско, румънско издание на ПроТекст и сега четвъртата година имаме някакъв апогей, към който вървяхме съзнателно още от първото издание и това е случването на Български ПроТекст. Това лято тримата режисьори работихме заедно с трима автори и създадохме три абсолютно пресни български текстове за театър, които през ноември представихме. Това са три много провокативни пиеси, които се надяваме тепърва да заживеят в българското театрално пространство.

[за «АСОЦИАЦИЯТА», за свободата и за равенството в театъра. „Мисията невъзможна” или „Свободата води народа” (не само при Дьолакроа)]

Михаил Байков: „36 маймуни” е и сред учредителите на Асоциацията за свободен театър. Какво наложи създаването?

Василена Радева: Всъщност простичката причина за създаването на асоциацията е че едни млади хора, занимаващи се с театър, заявяват, че искат да останат в България и да работят тук. Хора, които принципно имат вече опит в чужбина, имат и възможност да бъдат в чужбина. Платформата на асоциацията е изцяло политическа – тя не е творческа платформа. Един от първите успехи на асоциацията е „Вечери на свободния театър”, които за сега се случват в Младежки театър „Николай Бинев”. В тези вечери независими творци, могат да представят продукцията си на камерна сцена на Младежки театър. Другото нещо, което е важно, е че се събрахме и се видяхме, кои сме, защото отдавна има свободни групи в България, които правят независими театрални проекти, но досега „всяка коза беше за собствен крак”. А сега, освен че започваме да се опознаваме, започваме и заедно да се грижим един за друг и си мисля, че това ще ни изведе на добър път.

[за «ТУНЕЛДЖИИ» или еко-мисията на театъра в търсене на (не)пространството]

Михаил Байков: Как реши да прокопаеш тунел в Младежкия театър?

Василена Радева: „Тунелджии” се роди като независим проект в мазе-галерията на Арт Хостела. Понеже текстът е много особен, аз знаех, че едва ли ще има директор на театър, който да иска да рискува с този текст. Текстът на тази пиеса е някак сюрреалистичен, защото това е разходка из тунелите на съзнанието на едно момче, в мига преди смъртта му. За да го направя, аз бях провокирана от еко-протестите за Иракли, за Кара Дере, Пирин… от всичките тези безобразия, които продължават да се случват по планините ни и по крайбрежието ни. „Тунелджии” се игра много щастливо една година в Арт Хостела, след това прокопа тунел до Младежки театър, до подземните коридори, намиращи се под голяма сцена.

[за «НОРДОСТ» от (под)земята до небето или как се случи приказката за разрушението]

Михаил Байков: Василена, „Нордост” е може би най-силната ти работа. Как се срещна с текста, търси ли някакво послание когато тръгна да го поставяш?

Василена Радева: Наскоро си говорих с една позната и тя ми каза, че е демоде в едно представление да се търси послание. Това е доста широка театрална тема. Трябва ли да излъчваш послание от сцената или съответно да оставиш нещата, както са в днешно време – размити, без дидактичността на посланието. Аз до голяма степен се чувствам малко ретро в това отношение, защото във всеки текст, който харесвам и решавам да тръгна по приключенския път на поставянето му, първо трябва да си отговоря, какво е моето послание в него, какво искам да кажа, чрез този текст. И „Нордост” се появи точно така. Прочетох текста, който Гергана Димитрова ми даде като нов неин превод и той така ме хвана, че го изчетох на крак в кухнята, защото не можеше да се откъсна от него.  И след това бях някак си облъчена, заразена от този текст и нямаше как да не го поставя. Във връзка с това, едно лично нещо. Когато бях в НАТФИЗ имах един сън – някакви майки, които разказват, как децата им са били ударени от падащи звездички и всъщност на сън  видях това: Една звезда се откъсна от небето, стана като тия звездичките на нинджите и разцепи главата на едно дете. Беше истински и брутален сън. Майката на това дете ме погледна тогава и каза „Разкажи за нас”. И когато се случи да срещна този текст, си спомних този сън.

Михаил Байков: Колко разрушителна може да бъде една приказка?

Василена Радева: Много разрушителна може да е една приказка. Дотолкова доколкото може да се срине човешки живот. Независимо един или хиляди. Но една тъжна приказка, може да бъде и градивна, до толкова, доколкото нещастието прави човека по-мъдър, на Ницше фразата: „Това което не ме убива ме прави по-силен”. Трагедиите от нашия ден трябва да са предмети на изкуството, тъй като въздействието в изкуството е много по-градивно, отколкото разрушителността на живота.

Михаил Байков: Какво ви донесе на вас- разказвачите, тази приказка на разрушението?

Василена Радева: Ние самите, екипът, много израснахме правейки това представление, като разбиране, като хора, като толерантност, като взаимопомощ един към друг. Всъщност предизвикателството да работиш представление по действителен случай е в това, че трябва да си отговорен. Отговорен защото пресъздаваш реални лица и събития и не бива да спекулираш с това. И да си отговорен към това, че в случая са загинали реални хора. Смъртта на тези хора ни правеше длъжни да направим нещо, което да е истинско и да вълнува.

[за СОЦИАЛНИЯ ГЕСТУС ]

Михаил Байков: Освен с професионални артисти си работила и с деца от домове за хора с ментални и физически увреждания. Как с случи тази среща и какво произтече от нея?

Василена Радева: Значи след премиерата на „Сестри” в Шумен ме намери Ина Церовска, която е съпруга на Христо Церовски, режисьор, който е починал. Всъщност той създава първия „Шекспиров театър на село” в село Паталеница. Той е казвал: „Талантливият човек може да прави театър и на поляната”. Той всъщност прави точно това, захваща се с едни деца, от едно селско училище и заедно правят по една шекспирова постановка на година. Децата истински израстват в това, той им е дал нещо страхотно – съкровището да се докоснат до театъра и то до Шекспир, в такава крехка възраст, в едно село, в което са родени или по стечение на обстоятелствата живеят. Много от децата в този театрален състав са т.нар. деца в риск – с един родител, деца на алкохолици, за които до голяма степен заниманието с театър е спасение. Ина Церовска продължава дейността на мъжа си, тя ме покани да направя нещо с тези деца и с деца с ментални и физически увреждания от два специализирани центрове в Пазарджик. Общата ни работа беше страхотно обучение  за нас – здравите – за силата да живееш, силата да се радваш на живота. Направихме заедно „Малкият принц”. Аз избрах този текст, тъй като децата с увреждания много приличат на  Малкия Принц, който живее на една собствена малка планета. Всеки от тях има силно изразен собствен свят. По принцип всеки човек е собствена вселена, но някак много по- лесно ние намираме пътища до другите вселени, докато техният свят е доста по-затворен. Във всеки един миг, тези деца бяха благодарни и щастливи и това беше страхотна енергия, която зареждаше всяка една репетиция.

[за НАГРАДИТЕ или „Когато тръгнеш нявга за Икара, моли се пътя ти да е далечен, изпълнен с перипетии и знания”]

Михаил Байков: С номинация още като студентка, вече с Аскеер, артистите от твоите представления също бяха отличени. Какво е отношението ти към наградите?

Василена Радева: Аз наистина съм много щастлива за наградите на актьорите в представленията ми, защото това е истинското признание за режисьора. Но мен лично тази награда, дано не прозвуча неблагодарно, някак си като човек ме обърка. Сигурно и други, които са получавали награди, особено пък за дебют или изгряваща звезда, са го преживели това, но трябва да се преодолееш и въпреки наградата да продължиш да работиш, защото наградата е някакъв тип стоп, поне аз така го усетих за себе си – стоп във работата. Страхът да не си паднеш под нивото, под наградата, за мене е много осезаем.

Михаил Байков: В самото начало каза, че като си влязла в НАТФИЗ си започнала да живееш в мечтата си. Продължава ли и сега да е така?

Василена Радева: Ами опитвам се да си казвам, че е така. Може би отделните проекти са мечтата, в която живея, но да мисля себе си като режисьор, това не е мечтата ми. Вече по скоро си мечтая да бъда себе си – честна спрямо другите и мен самата. Може би звучи тривиално, но никак не е лесно. Поне за мен, доколкото успявам до сбъдна един истински мой ден, дотолкова живея в мечтата си. А това вече не ми се случва често.

ноември 2010

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox