Весела Бабинова „Ако си намериш екипа и не се отказваш – никой не може да ти попречи“

Любомир Парушев / Личности

HOMO LUDENS 21/2018

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/vesela-babinova-ako-si-namerish-ekipa-i-ne-se-otkazvash-nikoj-ne-mozhe-da-ti-poprechi/
Twitter

Интервю на Любомир Парушев

Любомир Парушев: Да започнем от началото. Какво те привлече към театъра?

Весела Бабинова: Киното – баба ми много ме водеше, когато й гостувах в Благоевград. Спомням си първия филм, който съм гледала, първата видеокасетка, която за мен тогава беше нещо велико. Много обичах да гледам филми. Имаше един, казва се „Втората майка“ с Ед Харис, Джулия Робъртс и Сюзън Сарандън. Семейна драма, от ‘98-ма. Била съм на 9, но въпреки това филмът толкова се запечата в съзнанието ми, че след  това кандидатствах с песента, която се появяваше като лайтмотив. Когато бях 7-ми клас, отидохме с една моя приятелка да гледаме втората част на „Властелинът на пръстените“. Толкова много се вълнувах. От тази възраст някъде започнах да ходя по-често и на театър. Нашата класна взимаше билети, защото за групи ученици беше по-евтино. Едно от първите неща, които гледах и просто ме срази, беше моноспектакълът  на Велко Кънев „Даскал“. Бяхме целият клас и учителите. В него темата за професията на учителя беше основна. Тръгнахме си без да продумаме и думица, защото бяхме много развълнувани. Помислих си: „Боже, това е толкова хубаво – да  заразиш някого с  идея, която има смисъл!“. Много ми се прииска да мога и аз така да правя с хората – след хубаво представление да си тръгнат заредени, и с вярата, че  могат да променят нещо в себе си или в живота си. Малко е идеалистично, но аз съм си такава. Вярвам в доброто докрай. Мисля, че така лека-полека се ориентирах. Може би баба ми е основният виновник. Тя ме запали. Без да иска.

Любомир Парушев: Не те приемат от първия път…

Весела Бабинова: Първия път кандидатствах с най-огромното желание, но половината от материалите си бях избрала в последния момент, което беше несериозно. Има хора с късмет – случват им се нещата дори да не са били много подготвени. Аз смятам, че при мен беше за добро, защото след това, в класа, в който попаднах, се чувствах абсолютно на мястото си, така че съм по-скоро щастлива, че не влязох веднага. Използвах годината, за да уча философия, което също ми даде много. Ива Вълкова (от класа на проф. Стефан Данаилов) ми каза да отида в студията на Петър Върбанов към дом „Средец“. Обадих се, те вече бяха започнали и аз се присъединих. Там срещнах изключително любопитни, приятни и умни хора. Успях да разбера какво всъщност се изисква на изпитите.

Любомир Парушев: Оправдаха ли се очакванията ти за обучението и  професията?

Весела Бабинова: Мисля, че се оправдаха. Първо класът ни беше много хубав. Аз много обичам всички, макар че всички сме пръснати нанядъке и не можем да поддържаме същата връзка. Смятам, че това, което Пламен Марков ни даде, беше много. Той много ни помагаше, научи ни на дисциплина, на актьорска хигиена. И досега, когато се срещам с хора от класа си, или хора, които са завършили при него, виждам, че начинът им на работа някак си се откроява. Да свикнеш и да знаеш, че не винаги трябва да очакваш някой да ти каже „браво“, „добра работа“, „много си добра“ и т.н., ами по-скоро обратното – да си готов да чуеш нещо кофти, без да го приемаш лично и това да те сломява. Напротив – лягаш, събуждаш се на следващия ден и започваш наново. Това е. Работа, постоянство и характер.

Любомир Парушев: Участието ти в „Нощна пеперуда“ от Пьотр Гладилин, режисьор Явор Гърдев, е първият ти голям успех. Разкажи ни повече за процеса.

Весела Бабинова: Един ден Пенко Господинов дойде и ни каза, че Явор Гърдев ще прави представление и му трябва момиче. Останахме след часа – бяхме 5 момичета от нашия клас, а той беше ходил вече и в други класове. Даде ни по една кратка сцена да си партнираме с него. И след това една доста дълга. Четохме с Явор Гърдев. Минаха два дни, проверявам телефона си и виждам, че имам пропуснато повикване от непознат номер. Казах си: „Ей сега, ако е това, което си мисля, ще умра!“. Звъннах обратно и се оказа, че е Явор Гърдев, който ме канеше да отида в Народния театър. И на мен, както се казва, започват да ми треперят мартинките жестоко. Вече щях да си партнирам със самия Михаил Билалов. Бяхме в зала „Масалитинов“, която е репетиционна за маса. Текстът беше същият – една дълга сцена от пиесата. Оставиха ме сама, за да си погледна текста. Седнах и започнах да оглеждам стаята, защото за първи път влизах през служебния вход на Народния театър – с всички тези червени килими и т.н. Въобще не можах да се концентрирам. В крайна сметка успях да прехвърля набързо текста, за да си спомня някакви неща. Изчетохме го. След това ме попитаха какви репетиции имам. Тогава репетирахме „Маркиза дьо Сад“ със Стайко Мурджев, но бяхме на състави. И това беше. След няколко дни (не един и два!) получих мейл, в който ми обясняваха, че избират мен. Бях много щастлива, защото пиесата е прекрасна.  Става дума точно за нашата професия на актьори. Целият екип беше невероятно сплотен. Започнахме на 8 януари, а премиерата излезе на 8 март – точно след два месеца. Актьорите ме накараха да се почувствам все едно не съм студент, а равна на тях. Много ми помагаха – правиха ми бележки, даваха ми съвети въобще… тази помощ, която ми дадоха ми оказа много голямо влияние и занапред. След това и в „Хамлет“ беше по същия начин. Участието ми в „Нощна пеперуда“ беше много ценно за мен – като процес, като начин на работа, като общуване. От друга страна, беше и  шок, понеже дотогава в НАТФИЗ бяхме правили само откъси. Но в крайна сметка се справихме. Просто трябва до себе си да имаш екип, партньори и рамо, за което да се хванеш… Това е основното в тази професия. Основното.

Любомир Парушев: Участваш и в независими проекти – например авторския спектакъл на Васил Дуев „Самотни персонажи“. Има ли разлика от работата в репертоарния театър?

Весела Бабинова: Може би разликата е в по-трудните условия. Репетирахме „Самотни персонажи“ по съблекалните и аудиториите в сграда Б на НАТФИЗ, а след това и по гримьорните в „Сфумато“ или по домовете си. „Самотни персонажи“ е нещо, за което съм наистина щастлива, че ни се случи, защото се играе вече шести сезон. Васко наскоро се смя, защото аз му казах, че не съм очаквала такова нещо, а той ми каза, че напротив, той бил очаквал. Винаги е пълно. Общо взето, идват млади хора. После те казват на приятели. Когато организираме срещи с публиката, хората винаги остават и споделят впечатления. Най-важен е екипът. Защото може да попаднеш и на страхотна пиеса в институционален театър, а на хората да не им се занимава. Същото може да се случи и в свободен проект. Не виждам смисъл да се  прави нещо, когато желанието не е споделено.

Любомир Парушев: Има ли според теб разделение между свободната сцена и институционалните театри?

Весела Бабинова: Ако има, то вината е наша. Ние сме глупавите в този случай, защото, след като сме в една професия, много по-хубаво би било, ако можем да се обединяваме около определени идеи и да се опитваме да работим заедно. Независимо че някой може да казва „моето е по-интересно от твоето“. Например сега в МГТ „Зад канала“ Бина Харалампиева е поканила Неда Соколовска. Радвам се, че я е поканила, както и че Неда се е съгласила. Според мен много по-хубаво, полезно, любопитно и същински важно за българския театър би било да намираме пресечните точки, отколкото да търсим какво ни различава. В такива по-неочаквани срещи може да се роди нещо интересно.

Любомир Парушев: Записваш се и на ателиетата в „Сфумато“. Какво ти носят тези експерименти?

Весела Бабинова: Дават ти воля на въображението. Това, което най-много ми харесва, е, че там преодолявам паническия си страх да показвам неща, които са ми хрумнали преди десетина минути. Показваш нещо, даваш си свобода на въображението и ако се получи – супер, ако не – ще го преживееш. Правиш опити, запознаваш се с хора и дори само един приятен разговор да проведеш през деня, после ти е хубаво. Плюс това от Иван Добчев и Маргарита Младенова може много да се научи. Не само като преподаватели, но и като хора. Нещата, които говорят, разказват, всичката литература, която са изчели… Винаги е интересно, дори да не участваш, а да присъстваш само като слушател.

Любомир Парушев: Работиш с Маргарита Младенова и в „Човекът, който искаше“. Има ли разлика с ателиетата в „Сфумато“? Какво ти донесе тази среща с Чехов?

Весела Бабинова: Има разлика, да, тъй като времето е доста по-ограничено и за съжаление, нямахме толкова, че да правим опити по съответните текстове. Искаше ми се да имаме повече възможности както за репетиции, които не задължително гонят резултат, така и за такива, които, през опита, да ни помогнат за това потапяне в Чеховия свят. Нашият откъс с Владимир Зомбори – “Верочка”, е най-краткият и всъщност за няма и десет минути трябва да разкажем любовното лято на тези двама души, топлината, която има между тях, всичко онова, което се е породило, но и проблема на човека, който искаше, ала не можа. Не посмя. Не посегна.

Любомир Парушев: Има ли някаква обща психологическа характеристика между персонажите, които си играла?

Весела Бабинова: Една жена веднъж ми каза, че все ме били избирали за роли на персонажи, които идват и променят света на другите. Не се бях замисляла. Просто не си задавам такива въпроси. Гледам да си свърша работата.

Любомир Парушев: Как работиш върху ролите си?

Весела Бабинова: Всеки път знам, че нищо не съм открила и започвам отначало. Много труд, много постоянство. Актьорската хигиена за всеки актьор е различна, а при някои даже я няма.

Любомир Парушев: Ролята ти в „Лив Щайн“ ти донесе номинация за наградата на САБ. Какво беше най-трудното при изграждането на персонажа?

Весела Бабинова: Може би репетициите с Пенко Господинов, тъй като доскоро ми беше преподавал, а изведнъж в пиесата се налагаше да комуникирам по съвсем друг начин с него. Не съм имала някакви особени трудности, които да са се запечатали в съзнанието ми като такива, по-скоро се страхувах дали ще се справя, защото ролята е тежка посвоему и изисква особена кондиция.

Любомир Парушев: Накъде отива българският театър? Как може да се развие? Има ли нещо, което не се прави?

Весела Бабинова: Мисля, че се развива, или по-скоро така ми се иска. Не съм докрай сигурна. Има много неща, които можем да направим, но някак усещам, че  с годините на всеки все по-малко му се занимава. Появяват се семейство, деца и много други грижи, и човек си казва: „Няма точно аз да оправя българския театър. Ще си върша моята работа, това, което аз мога. По-младите след мен ще бутнат цялата работа напред“. Усещам го от много хора около себе си. Много неща могат да се направят, обаче ако почна да изреждам, няма да мога да приключа. Едно от основните е да спрем да се оплакваме, защото това не води до нищо. Аз, ако се оплаквам, се оплаквам вкъщи за около 10 минути, колкото да не го задържам в себе си. Освен това на всяко измрънкване трябва да е равен поне един  малък опит да направиш нещо – да извикаш публика за следващото си представление, някаква реклама за нечие друго, да отидеш да гледаш нещо, да прочетеш нещо и да го споделиш с някого, който ще го счете за интересно. Много са нещата, които могат да се направят… Трябва да имаме синдикат, който отсъства. Да съществува някаква защита на труда на актьора, когото не могат да викат за 100 лв… Много са нещата, които можем да направим заедно. Трябва сплотеност и обща цел, обаче имам чувството, че ни мързи.

Любомир Парушев: Ще участваш в „Пияните“ от Иван Вирипаев – спектакъл, с който МГТ „Зад канала“ ще открие новия си сезон. Разкажи ни малко за пиесата и за своя персонаж.

Весела Бабинова: Пиесата е изключително интересна и вълнуваща. Както се разбира от заглавието,  всички сме пияни, следователно и много раними, болезнено откровени. Може би толкова, колкото не бихме  могли да бъдем на трезва глава. Беше и ще бъде истинско предизвикателство за нас, защото тук всеки показва слабост, оголва душата си. Господ наистина разговаря чрез пияните и мисля, че тази пиеса свидетелства за това. Моят персонаж се казва Марта. Младо момиче, преждевременно отчаяло се от живота, вярващо, че нищо няма смисъл, докато не среща любовта. Мисля, че това състояние е познато на всички ни.

Любомир Парушев: В рамките на фестивала „Варненско лято“ участва в сценичното четене на „Травма“ – новата пиеса на Торстен Бухщайнер. Какви са резултатите за теб като актриса? Очаква ли се някакво продължение?

Весела Бабинова: За първи път работих с Боян Иванов и Койна Русева. Макар и за кратко, беше изключително приятно. Въпреки че пиесата абсолютно отговаря на заглавието си, с Койна все намирахме за какво да се смеем. Тя много ми помогна, беше много отдадена от първата до последната минута, въпреки че ни беше ясно, че каквото и да направим, все пак това е четене и тази пиеса предполага много повече работа и време. Говорехме си за продължение, да, ще видим какво ще стане. Би било едно много интересно приключение.

Любомир Парушев: Работиш и в киното. Очакваме „Вездесъщият“ на Илиян Джевелеков и „Снимка с Юки“ на Лъчезар Аврамов.  Разкажи за опита си в киното.  Има ли разлика с работата в театъра.

Весела Бабинова: „Вездесъщият“ беше голямо приключение. Илиян Джевелеков ме беше гледал в „Лив Щайн“ в Малък градски театър „Зад канала“, постановка на Крис Шарков. Оттам ни хареса с Анастасия Лютова, която играе Ния във филма. Опознах се с прекрасни актьори, а с други, които вече познавах, си партнирахме за пръв път, имаше много смях, неудобни моменти, безсънни нощи и какво ли още не. Чудесен екип, с който не усещаш, че всъщност работиш. „Снимка с Юки“ е първият пълнометражен филм на Лъчезар Аврамов. Сниман е по едноименния разказ на Мирослав Пенков. В главната роля е Руши Видинлиев, а самата Юки играе Кики Сугино – една много талантлива, усмихната и очарователна японска актриса.

Разликата между театъра и киното е проста. В театъра живееш 2-3 часа, но извървяваш един път от А до Я, докато в киното днес снимаш У, предишният ден сте били на Ц и накрая има вероятност да се падне Б. С една дума: логическата последователност в киното не е задължителна и ти трябва да си готов за това. Има и един минус, който, уви, трудно се преглъща. В  театъра може да сбъркаш, да не ти е ден и да играеш така, че да ти се прииска да се застреляш, ала на следващия ден имаш нов шанс. Докато в киното каквото си направил това е, после можеш да се тюхкаш колкото си искаш.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox