Викат ни в живота

Михаил Байков / По театралните сцени

HOMO LUDENS 19/2016

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/vikat-ni-v-jivota/
Twitter

„Анатомия на куклата. Художниците в кукления театър“ – изложба на секция „Сценография“ на Съюза на българските художници. 12 декември 2015 г. – 12 януари 2016 г., галерия „Райко Алексиев“. Куратори: Петър Митев, Ханна Шварц, Мариета Голомехова, Галина Декова.

 

Съществуват културни събития в модерната ни художествена практика, които често надскачат рамката, в която са били мислени, за да открият пред нас далеч по-обширни хоризонти. Случват се сравнително рядко, тъй като хабитатът им не позволява бързите и коктейлни срещи със своята публиката. Едва когато срещата е налице, се появяват и първите равносметки за художествено-творческия вакуум, в който артистичното ни битие е изпаднало вследствие на дълготрайните липси на едно или друго проявление. Разбира се, съвсем реална е опасността събитието да не бъде припознато като такова дали заради динамиката на околоплодния бит, в който ежедневно плуваме, или пък заради тясното профилиране, което често не ни позволява да усвоим нечий труд като част от едно по-широко поле на взаимни, общи интереси. Но така или иначе, твърде е възможно изложбата, която е център на вниманието в този текст, за някого просто да не се е случила. За историята обаче „Анатомия на куклата. Художници в кукления театър“ е факт, чието случване е трайно регистрирано в аналите на Съюза на българските художници – организатори на изложбата. И това е така навярно не толкова заради чисто историографското проявление на събитието – безспорен феномен в художествената и сценична практика у нас. А заради изключително успешно протеклата среща между зрителя, бил той експерт в театъра или не, и показаните произведения на изкуството/сцената. Трябва да кажем, че въпреки кратките времеви срокове на експониране (12.12.2015-12.01.2016), изложбата успява да генерира огромен брой посетители – не непременно съпътстващ всяко събитие в галерия „Райко Алексиев“ – и заедно с това да предизвика резонанс най-вече у професионалната гилдия.

Но като че ли и тук неизбежната модалност на видимото разделя изложбата на две части. Първа, под чиято шапка преминава събитието – „Бръмбъзъците и първото куклено представление“, и втора – „Естетически проявления в съвременната куклено-сценографска практика“, която се явява главата, събрала силата и таланта на 27 автори и техните творби. Същестува известна симпатия в усилията на организаторите и куратори на изложбата да насочат основния фокус към тази първа, документална част, но тази девиация от обективната реалност е на практика забележима от всеки посетител. А и не би могло да бъде друго. Акцентът трябва и е поставен върху сценографските решения към десетки куклени постановки, реализирани у нас и в чужбина, а разгърнатата площ, отделена за тях, е физически и смислово в пъти по-голяма от фототипните реплики, посветени на първото куклено представление, организирано от оркестъра на Бръмбъзъците. Куратор на тази първа част е Галина Декова, а идеолози на събитието и куратори на сценографската експозиция са сценографите Петър Митев, Ханна Шварц и Мариета Голомехова.

И така, началото започва с експозиция от фотографии и карикатури, съпътстващи емблематично събитие в зараждането на българския куклен театър. На 8 март 1924 г. в столичния Военен клуб се играе първото куклено представление у нас като част от пролетния Бал на изкуствата и печата. То се ражда като идея в главата на арх. Атанас Донков, впечатлен от Teatro dei Piccoli по време на следването си в Италия, а изпълнението е оставено в ръцете на едни от най-големите артисти художници по онова време, представители на Дружество „Родно изкуство“. Това са: Сирак Скитник – поет,  художник и теоретик, художествен и театрален критик, драматург и сценограф; Атанас Донков – архитект, автор на паметника на връх Шипка, художник, скулптор, декоратор, режисьор и певец; Борис Денев – художник, теоретик, изобретател, любител музикант и авиатор, изследовател на безмоторното летене; Андрей Николов – скулптор и общественик; Александър Божинов – художник и карикатурист със световна слава, признат майстор на рисунката, критик и общественик; Никола Танев – художник с изложби във всички столици на Европа, по-късно и киноактьор; Константин Щъркелов – художник пейзажист, основоположник на туристическото дело, автор на текстове за песни и пиеси. Заедно с тях на сцената са и Александър Балабанов, Стефан Л. Костов, Олга Сирак Скитник, Стефан Киров и др. Накратко – Бръмбъзъците. Във вечерта на бала „увеселителната музикална купчинка“, както се наричат Бръмбъзъците, се заема в разширен състав да подготви програмата за вечерта. Тя включва „Панаирски събор“ с будка за „гледане на късмет“, стрелбище Добре дошли, стрелци и новосъздадения „Куклен театър“. Успехът на последния е голям още на репетицията на 7 март, когато група любопитна публика идва, за да види подготовката. На следващия ден артистите, под звуците на тамбурата на Борис Денев, започват да дърпат конците на марионетките, куклоконструктори на които са самите те, макар преимущество в изработването им да има арх. Ат. Донков. Любопитният факт е, че всеки артист управлява марионетка, която е негов прототип. С много импровизации и шеги, артистите водят диалог помежду си, като не пропускат да се иронизират един друг. Представлението има такъв резонанс, че според едни източници се изиграва три пъти същата вечер, а според други десет. Така или иначе, то взима наградата на Бала, а списание „Маска“, което излиза същата вечер с работи на Елин Пелин, Александър Божинов и Илия Бешков, минава почти незабелязано с шегите си на фона на случващото се с кукления спектакъл. Това, че авторите му се смеят сами на себе си, буди страхотна емпатия у зрителите, които така препълват залата, че се налага час след полунощ уредниците да затворят вратите. Дълго след тази нощ софийската публика не спира да говори за новопоявилия се театър и този нов вид забава – пародия на панаирните простонародни игри с кукли и пародия на самите автори на спектакъла, които са известни софийски интелектуалци. Някои от историците на театъра избират именно тази дата за един вид начало на модерния български професионален куклен театър. Спектакълът, който впрочем носи заглавието „Викат ни в живота“, няма характерните на експресионизма черти, но актът на неговото случване е свръх нормите на обичайното. Или както казва Хайнрих фон Клайст „силата, която издига куклите във въздуха, е по-силна от силата, която ги държи на земята“. Макар да е наситено с много смях, Бръмбъзъците избират това сериозно заглавие, с което поставят предизвикателство както пред себе си, така и пред своето обкръжение. „Викат ни в живота“ и ето – те идват със своя панаирджийски куклен театър, за да разсмеят, но и взривят обществената нагласа. Взривът (по Ю. Лотман) на модерния куклен театър и на актьорството за куклен театър е навярно нищожен, но достатъчно категоричен, за да създаде един нов, непознат до този момент ареал сред изкуствата. В този си вид и състав първото куклено представление не намира своето продължение. През 1924/25 г., отново по инициатива на арх. Донков, дружество „Славянска беседа“ решава да създаде куклен театър, който да бъде в полза на „развитието на характера на децата“, по подобие на такива театри в чужбина, които се радват на голям успех сред обществото. Големият мотор обаче за съществуването му се явява Елисавета Консулова-Вазова, която освен художник и общественик, се занимава с преводи, а по-късно и с издаване на списание. Именно тя чрез новия театър поставя акцент върху необходимостта от духовно извисяване и възпитание на обществото като цяло и в частност на децата.

След тази вестибюлна част, която отбелязва смислово важно историческо събитие в развитието на българския куклен театър, следва и същинската експозиция, наречена условно от мен естетически проявления в съвременната куклено-сценографска практика. Тя включва 27 автори – Адриана Добрева, Благовеста Василева, Васил Рокоманов, Венелин Шурелов, Виржиния Петкова, Димитър Димитров, Емелияна Андонова-Тотева, Златка Вачева, Ива Гикова, Ивайло Николов, Катина Пеева, Клаудия Орос, Крум Крумов, Майя Петрова, Мариета Голомехова, Наталия Гочева, Недко Жечев, Петя Караджова, Рада Петрова, Рин Ямамура, Силва Бъчварова, Свила Величкова, Станислава Кръстева, Стефанка Кювлиева, Ханна Шварц, Христина Недева, Христина Стоилова и техните творби, реализирани в периода от 2000 г. до днес. Това на практика е почти цялото съсловие от художници в кукления театър, които работят и до днес. Една част от тях участват през 80-те и 90-те г. в промените, които съпътстват традиционното куклено театрално представление у нас и опита му да срещне на сцената актьора и сценографията като равнопоставени участници в действието. Т.нар. група на младите художници е представена от другата половина от участниците в изложбата и включва огромна палитра от изразни средства в сценографските решения, които възпитаниците на НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ и специалността „Сценография за куклен театър“ – всички до един ученици на проф. Майя Петрова, предлагат на вниманието на посетителите. Трудно е и на практика невъзможно да се направи един общ анализ на цялата изложба. Това би значело да се генерализира и окрупни прекалено много онова, което изначално е по-силно в детайла; да се валидира стойност на една творба, което не би било възможно за друга, чиято характеристика има различен естетически и културен паспорт. Затова и птичият поглед към изложбата би бил аргументиран само след разумно пикиране над всеки проект и издигането и полагането му в контекста на общия кураторски замисъл.

В първата част на същинската експозиционна зала на галерията ни посрещат работите на Емиляна Андонова-Тотева, чиито кукли от „Бум-бум Троянската война“ от Кольо Карагеоргиев с режисьор Тодор Вълов в ДКТ – Търговище будят истински респект. Липсваха ми две от централните марионетки в навярно най-силно концептуалната работа на сценографката – тази в „Хамлет“ по У. Шекспир и Том Стопард, реж. Съби Събев, която от 2002 г. насам все още се играе в салона на ДКТ – Пловдив. Там образите на Клавдий и Гертруда са решени като кукли тронове, срастнали се с власта, а марионетките на Хамлет и Офелия са сред най-ювелирните произведения на кукломайсторството. Самата художничка споделя, че за нея „куклената сценография е игра на въображението при прилагане на антропоморфното в различен материал, носещ своите несъвършенства, знаковост и емоционалност“ и това може да се проследи в нейните решения.

На отсрещната страна стои мащабната работа на Ива Гикова и Ивайло Николов от „Продаденият смях“ по Дж. Крюс, реж. Елица Петкова в Столичния куклен театър (СКТ). Младите колеги са може би един от малкото редки примери за сценографски дует, който работи заедно почти винаги, без значение дали в драматичния или кукления театър, тъй като двамата са еднакво търсени и все по-често предпочитани от съвременните ни постановчици и в двата жанра. Друга тяхна много силна работа, награждавана и участвала в не един фестивал, е тази в „Ескориал“ по Мишел де Гелферод с режисьор Веселин Бойдев с пловдивския театър „Хенд“. Експресията на куклите и черно-белия щрих, в който е решен целият спектакъл, определено го нарежда сред най-въздействащите куклени спектакли за възрастни.

В началото на голямото изложбено пространство на „Райко Алексиев“ стоят добре познатите Фантомати и Orthoman-и на Венелин Шурелов. Венелин, който през последните години направи сценографските решения за едни от най-ключовите спектакли в българския театрален афиш, е може би най-познатото за театралите лице измежду дигиталните творци. Артист, чиято дарба спокойно работи както в полето на пърформанса и дигиталните технологии, така и във видео и арт теорията у нас и в чужбина. И тук „чужбина“ не е просто притурка към биографията, а съвсем реален топос. Работите на Шурелов имат много по-дълго сценично битуване извън границите на страната, отколкото тук в България. На практика почти на всеки международен фестивал на дигиталното изкуство има негова работа и в това няма нищо странно.

Десният фланг тръгва смело с работите на Мариета Голомехова – огромен талант, който в тандем с режисьора Веселка Кунчева е способен да изкачи всеки връх в изкуството. Доказателство за това са не само годишните наградите на САБ и СБХ, но и огромните усилия, положени за изработването на куклите на „Аз, Сизиф“ на „Пъпетс лаб“ или тези на „Страх“ от В. Кунчева и Ина Божидарова, реж. Веселка Кунчева в ДКТ – Стара Загора, което беше и най-коментираното заглавие в кукления театър през 2015 година. Самата Мариета може би дава и най-добрия отговор на това защо „Анатомия на куклата“ е заглавието, което носи тази изложба. „Куклената сценография е да се скиташ в различни пространства, безотговорно. Да се спускаш като дете по пързалка, по спиралата на Вселената, да се катериш по нея отново и отново. Да срещаш чудати същества с различна клетъчна структура от твоята. Да пренареждаш пъзели от атоми, докато откриеш точната конфигурация на тази кукла в този спектакъл… Всичко това е „анатомия“ на куклата. Не винаги можеш да уловиш светлинното движение на белия туш върху дълбокото черно на картона, но можеш поне да опитваш“.

За проф. Васил Рокоманов „куклата дефинира по особен начин актьора, театралното пространство и неговата предметност; взаимодействайки си, те придобиват висока степен на театрална условност и всичко става живо и възможно – като в приказка“. И точно сякаш като от приказка са излезли неговите кукли в „Приказка за елфи“ – реж. Славчо Маленов, ДКТ – Стара Загора. Едни от най-ефирните марионетки, правени някога в кукления театър.

Стефанка Кювлиева и работата ѝ върху „Вампирова булка“ по мотиви на Н. Райнов с режисьор Тодор Вълов в СКТ също намира място в изложбата. Освен достолепната кукла на княз Наринан, там са и неговите коне – не по-малко внушителни, особено когато ги видиш „изложени“ на сцената, защото и този спектакъл продължава вече шеста година да е в репертоара на Кукления театър в София.

Проф. Майя Петрова присъства навярно с една от най-красивите си и оригинални работи акордеонообразните кукли-тръби от „История за чайка и банда котараци“ по Л. Сепулведа, реж. Катя Петрова в СКТ. Това е една от последните, най-запомнящите се творби на проф. Петрова, която би следвала да заема почетно място в така подредената изложба.

Тук са и две от големите сценографски решения на Свила Величкова – това на „Любовта към трите портокала“ по К. Гоци, реж. Бисерка Колевска, ДКТ – Сливен, и на „Пук“ по В. Петров, реж. Бисерка Колевска, ДКТ – Бургас. Стилът на работа на Свила е сред най-интересните и най-вече сред най-разпознаваемите, което е нейна запазена марка през последните години.

В центъра на изложбената зала, скрити зад високи черни завеси, са сценографските работи на група артисти за спектакли, които се предполага, че спадат към т. нар представления за възрастни. Вътре е Петя Караджова със „Семейство Замза“ по Фр. Кафка, реж. Катя Петрова в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“; Златка Вачева със „Слепците“ по М. Метерлинк в театър „La Sofita”, DAMS и Рин Ямамура с „Цар Шушумига“ по К. Илиев, реж. Катя Петрова, ДКТ – Пазарджик.

Освен изложбата сценография и кукли, по време на „Анатомия на куклата“ посетителите имат възможност да изгледат и 11 видеа с куклена тематика. „Puppets Lab“ на реж. Кристиян Томас, посветен на създаването на спектакъла „Аз, Сизиф“; „Страх“, който показва процеса по създаването на едноимения спектакъл по време на творческата лаборатория в гр. Стара Загора с реж. Мария Стоянова; филмът „Приказка без край“ на Катя Петрова, посветен на 60-годишнината на Столичния куклен театър. Тъжно е колко от георите в него вече не са между живите.

Онова, което дава истински живот на една статична изложба, са живите уъркшопи, които се провеждават в рамките на месеца, в който тя се случва. Сред особено ценните са Движения, деформация, пространство скулптурата в кукления театър на Димитър Димитров, както и „Отпечатъкът на Аза“ с Мариета Голомехова, който тя определя като „опасен и забавен процес за сваляне на собствените ни отпечатъци от ръцете, а при някои хора дори и от лицето“.

Онова, което е важно да се каже за „Анатомия на куклата“, е, че това не е ретроспективна изложба. В нея съвсем не е показано само най-хубавото или само най-интересното. А и това са категории в изкуството, зад които трудно може да се постави нещо достатъчно категорично и недискусионно. Периодът от 15 години, който тя обема исторически, се оказва тесен, за да побере по-голямата част от ключовите сценографски решения на всеки един от тези художници. Тук те са представени с една, две, до три работи, някои от които, според мен, съвсем не отразяват целия размах, на който са способни или пък не отбелязват определен професионален връх в кариерата им, а са по-скоро добра междинна спирка.

Друг недостатък, който е налице, е дисбалансът по отношение на представените театри в изложбата. Той протича в два лъча – единият обхваща линията столица-провинция, а другият държавни частни културни институти и организации. Една бъдеща изложба би могла да преосмисли и обере този луфт.

Без да съм запознат в детайли с концепцията на кураторите, смея да твърдя, че хармония липсва и по отношение на експозицията. Така например големи и тежки проекти, като този на Стефанка Кювлиева и Майя Петрова, са изложени (и на практика скрити) в дъното на залата, където са изнесени и други големи декори и кукли, с което тази част от експозицията не само се пренасища, но и твърде много „натежава“ на фона на далеч по-разредения ѝ вход. Смятам за непълноценно и решението зад големите черни завеси в центъра на залата да бъдат затворени няколко сценографски работи, които носят белега „за възрастни“. Дървените кукли, хванати на хорото в „Цар Шушумига“ на Рин Ямамура, щяха да седят в пъти по-добре извън, най-малко заради тяхната дължина и обем. Със същата сила това важи и за куклите от „Страх“ на Мариета Голомехова. Но не в това е бедата. Тази черна кутия можеше да се използва, за да се покажат и други системи кукли, които така или иначе отсъстват сред експонатите. Вярвам и знам, че в този период има спектакли, които са решени в стилистиката на театър на сенките, а освен това изолираното от светлина пространство е идеално за неонова светлина, към която  кукленият театър има особена любов. Ако това пространство беше усвоено в тази посока мисля, че изложбата, чисто стилистично, щеше да спечели повече.

Отвъд всичко това остава непренебрежим фактът на случването на тази изложба. Много биха могли да бъдат изводите от нея – от това, че е наложително регулярното ѝ провеждане на по-кратки времеви интервали, до необходимостта от създаването на стационарен Музей на кукления театър в София, който да приюти постоянна експозиция на кукли и декори от емблематични за българската постановъчна практика спектакли от цялата страна. Най-важният акт обаче си остава самият акт на нейното случване. Може би се оказва не толкова лесна задача да опитомиш куклата, за да покажеш нейната анатомия. А може би е много повече…

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox