ВИЗУАЛНИЯТ ОБРАЗ НА ПРЕДСТАВЛЕНИЕТО – ПРОВОКАЦИЯ КЪМ ЗРИТЕЛЯ

Анна Топалджикова / На фокус

HOMO LUDENS 22/2019

Facebook
Google+
http://homoludens.bg/articles/vizualniyat-obraz-na-predstavlenieto-provokaciya-km-zritelya/
Twitter

Кое въздейства по-силно – яркото зрелище или сведеното до минимум, но точно насочено визуално решение, което поражда асоциации и задейства съучастието на зрителя? Основателно ли е да задаваме този въпрос и чрез него да противопоставим двете тенденции като крайности? Можем ли да приемем, че едната от двете е алтернатива на другата и в някаква степен прави театралното преживяване по-пълноценно за зрителя?

Първата безспорна изява на всеобхватното, ярко зрелище в историята на театъра налага барокът. Той разпространява тържеството на визията в най-пищната й форма във всички изкуства. В основата му стои идеологическа провокация. Католическата църква, застрашена от новопоявилата се конкуренция на Реформацията, се стреми да спечели привърженици чрез мощно емоционално въздействие върху сетивата. Мотивът за възникване на бароковото изкуство се оказва популистки. Барокът търси по-директен контакт със зрителя, насочвайки се към ефекти, които вълнуват, вдъхновяват, екзалтират. Ако потърсим аналогия с изобразителните изкуства, ще я открием в картините на бароковите художници Рембранд, Рубенс, Рибера, Веласкес, Караваджо, Пусен, Вермеер и др., които се фокусират върху драматизма на сцените. Човешките фигури са устремени в действие, а също облаците, морските вълни, летящите ангели, препускащите коне. Светлината е решаващ фактор за създаване на атмосфера, за  акцент върху драматично събитие или изживяване, подчертаване на психическо състояние. Изкуството на френските, немските, италианските, испанските, холандските художници на барока се различават в индивидуалния облик на своя стил. Например картините на Рубенс са много по-пищни, динамични и ярки, докато Рембранд фокусира вниманието на зрителя върху вътрешния драматизъм на сцената или портрета. Общото е в размаха на драматичното действие, в яркостта и мащабността на жеста, във влиянието на светлината, която подчертава акценти, както отделен лъч или светлинен сноп на театралния прожектор изваждат от тъмнината на сценичната кутия определен момент от театралното действие.

В театъра барокът предизвиква силен драматичен ефект, напрежение, яркост на внушението. За да постигне драматични внушения, бароковият театър използва всички възможни средства на театралната машинария – декор, костюми, изобретателност на сценичните ефекти. Морски битки сред декор от движещи се вълни и плуващи в тях кораби, замъци, буреносни облаци, гърмове и мълнии, крилати амури и богове в летящи колесници. Тържеството на зрелището – сценичните ефекти и бутафорията омагьосват зрителите. Визуалният израз се стреми към внушението за великолепие. През 1653 г. самият страстен любител на театъра, негов меценат и актьор-дилетант Луи XIV излиза на сцената на своя дворцов театър във Версай в ролята на Краля Слънце в балета Ballet de Nuit от Люли. Спуска се, седнал на люлка, в пищен костюм и в ореол от злато.

Театърът на барока се нахвърля върху сетивата на зрителя, спира дъха, омагьосва с яркостта, изобретателността, развихрената фантазия на изображението.  Следващите театрални епохи откриват свои представи за зрелище. Модерният театър налага идеята за обновление и измита от театралната сцена фантасмагоричната барокова визия. Натурализмът и психологическият театър предлагат на зрителя да потъне в света на илюзията, да се почувства част от това, което се случва на сцената. Въздействието е подобно на пренасянето в различна действителност на читателя, който си представя необитаем остров, докато чете „Робинзон Крузо”, или барикадите по улиците на Париж, облени в реки от кръв, когато чете за Френската революция, или мрачните булеварди, мостовете над Нева и бордеите на Петербург, където го отвежда Достоевски. В театъра на огледална реалност, визията онагледява представите за един привлекателен свят, в който зрителят да забрави себе си, както актьорът на психологическия театър, сливайки се с ролята, загубва себе си в нея.

Експресионизмът събужда зрителя от съновидението на един чужд живот, принуждава го да се ориентира в света на абстракцията. Естетиката на експресионизма оголва театралното пространство и след като изхвърля от сцената цялата бутафория на наподобителния декор, постепенно прибавя само най-необходимото. Минималистичната идея за театралното пространството допуска всяко веществено присъствие да служи конструктивно на действието и същевременно да изгражда образа на една субективна представа.  Стълба, стена, дърво… но най-вече ритъм и светлина, които въздействат сетивно върху зрителя.

Може да се каже, че в някои свои тенденции съвременният театър възвръща и надминава бароковата обсебеност от визията. Но докато в исторически план театърът на барока е достъпен най-вече за висшето съсловие, съвременният е отворен към широката публика. В този смисъл основанията за преобладаващо зрелищната природа на театъра днес ще се окажат близки до популисткия мотив на католическата църква да потърси популярност чрез пищното изкуството на барока. Голяма част от театралната продукция е насочена към публика, която е частично образована, или частично необразована. Тя търси театъра като развлечение с очакване на зрелище, тъй като визуалната й култура се изгражда от свръхактивните зрелищни провокации, непрестанно произвеждани от околната среда. Театърът се старае да отговори на тези очаквания с новаторски идеи за театралност, които разчитат на непрестанно разнообразяващите и усъвършенстващите се технически възможности. Значително по-малка част от зрителите съставляват публиката на театър, който търси въздействието предимно чрез актьора. Изобразителните идеи за театралното пространство на този тип спектакли пренебрегват мащабността на зрелището, свеждайки го до актьорската фигура. Всичко останало – предметен свят, прожекция, светлинен дизайн – съставлява фон, върху който зрителят проектира своите асоциации.

Във втората половина на XX в. активното навлизане на техническите открития провокира коренна трансформация на театралното представление. Всичко, което досега е било възможно само в представите на зрителя, вече присъства като изображение с безкрайни възможности за вариации. Живият актьор и прожектираният фикционален образ се появяват едновременно на сцената. Светлинните ефекти и различните видове проектирания на изображението дават възможност за изтласкване на фигуративното изображение и преход към абстракцията. Визуалният образ създава атмосфера, фон, абстрактна среда – дава определен код за разчитане на смисловия пласт на спектакъла. Визуалното въздействие върху сетивата потапя в състояния на блаженство, потиснатост, клаустрофобия, напрежение, страх, възторг, еуфория.

Режисьорът Робърт Уилсън е новаторът, който извърши своеобразна революция в сферата на изображението. В емблематичната си постановка „Айнщайн на плажа“ на минималистичната опера от Филип Глас през 1976 г. Уилсън въздейства мощно чрез асоциативна връзка между театралната визия и абстрактния свят на физиката, космологията и философията. Това е нов възглед за театралност, който съчетава въздействието на живото присъствие на човешката фигура чрез физическо действие и танц с кинетичното действие и знаковите провокации на инсталацията. Механизираните движения на актьора/танцьора го превръщат в елемент от преливащи една в друга театрални инсталации. Движението е разложено до кратките детайли на самия процес на протичането. Образите се размножават и тиражират върху цялостен екран, който представя едновременно и относителността на време и пространство, и взаимозависимостта между всичко и всички в космическия, и в нашия човешки свят. Този спектакъл сякаш изчерпа възможностите за съчетаване на живото присъствие на актьора и зрителя с технически опосредстваното изображение във виртуалната среда. Техническите възможности и новаторските идеи в областта на съвременните визуални изкуства обогатяват и развиват езика на театъра.

Още от създаването си европейската опера съществува като бароково изкуство и запазва през вековете верността си към този стил. Странно и същевременно обяснимо е, че именно съвременната опера извършва най-резкия стилистичен обрат по отношение на театралната визия. В последните десетилетия оперните спектакли впечатляват с революция във визуалните решения и изпреварват експерименталните търсения на драматичния театър. Това потвърждава тезата, че кризата провокира позитивни трансформации. Операта е изправена пред необходимостта да върне в салоните новите поколения зрители, чиято визуална култура и напълно нова реакция към зрелището са на светлинни години от музейната „картина“, пред която тя ги е изправяла до този момент. Дисонансът принуждава оперните режисьори, директори, продуценти да се обърнат към художници със съвременен рефлекс на театралното мислене и да ги привлекат като сценографи и специалисти по светлинен дизайн. Могат да бъдат изброени много имена, ще се спра върху няколко от тях с примери върху работата им в последните години.

Почти празна сцена, под с огледален ефект, покрит с вода. Фигурата на мъж, седнал встрани. Завеси скриват всичко останало, пред погледа е единствено фигурата на момчето. Завесите прибавят и внушението за скритост, плахост на поглед към забранения плод. Импресия.

Космически театрален дизайн, в който абстрактните форми и символната фигура на безкрайността правят човешкото да изглежда самотно и изгубено в белотата на едно странно отчуждаващо пространство. Космически дизайн.

Сценичната кутия, сегментирана, се сгъва и разгъва в дълбочина. Отдалечава се и се приближава… По-тъмно и по-светлосиво на точки… Абстракцията постига психиатричен ефект. Ужасно клаустрофобичен свят за попадналите в него.

Реформата на оперния спектакъл включва към визуалното решение за театралното пространство и съвременния стил актьорска игра. Мащабните решения изискват големи капиталовложения, които са по възможностите на мегапродукциите на Кралската опера – Лондон, Метрополитън – Ню Йорк, Нацоналната опера на Париж и др. И ето как отново се завръща споменът за бароковата визия, но в по-късно време, с нови възможности, с изобилие от изобразителни средства, с непредставими някога технически възможности. Но идеята е същата – да омагьоса сетивата.

Зрителят на съвременния театрален спектакъл може да бъде привлечен, увлечен, може би и зашеметен. Но заедно с това тържество на зрелището той може да получи и друг вид преживяване. В замяна на яркостта и мощната визия минималистичното решение разчита не на изобилието и крясъка, неговата сила на въздействие е друга – нека го наречем тих театър. Независимо че тишината се възприема чрез слуха, нека си представим визуалното като крещящо или шепнещо. Театралната визия може да натрапи на сетивата своето послание, буквално да изкрещи, но тя би могла и да не изказва послание. Би могла да поведе в своята посока с леки стъпки, нюанси на светлина и тъмнина, следи на отминали неща, щрих на това, което предстои… Минималистичният театър очертава фигури в празнотата, тяхното изключително присъствие на това място, предизвиква съучастието на зрителя като активен партньор в едно общо навлизане, разгадаване, преживяване. Такъв спектакъл не изчерпва своя разказ в образа, той таи в себе си загадка и тя се отнася не само до визията на предметния свят в театралното пространство, а и до изкуството на актьора, способен да създава представими образи в него.

Богатството на съвременния театър е в отворените възможности за избор. Има време, когато трябва да се крещи, и време, когато може да се шепти. Има неща, които е нужно да се изкрещят, и други, които да се усетят в тишината. Крясъкът и тишината понякога следват едно след друго, както и се пресрещат в едно и също представление. Свободата на отворените възможности позволява на въображението да развихри театралните вариации на визията и да активизира творческото съучастие на зрителя.

Comments are closed.

WordPress Video Lightbox